Надрасках нещо набързо... По-сериозно е от предишните...идеи...

Сънувах, че не съществуваш, че никога не съм те срещала. Събудих се, обляна в пот сред смачкани чаршафи. Станах и тръгнах към теб, да те търся, да те докосна, да се уверя, че те има. Водеше ме свещта на прозореца, която беше обещал да не гасиш, каквото и да стане. Намерих те. Прегърнах те. Обичах те.
Вървях по улиците из града и мислех за твоята усмивка, за устните ти, за очите. Видях, че двама се целуват. Видях, че двама се обичат. Сетих се за теб, поисках да съм с теб и тръгнах. Намерих те. Целунах те. Обичах те.
Решавах задача, беше трудна и не можех да се справя. Потърсих помощ от тати, от мама, но нямаха време за мен и моите домашни. Помислих си за теб, за това как винаги беше до мен, как винаги решаваше проблемите ми. Излязох и тръгнах към теб. Намерих те. Нуждаех се. Обичах те.
Бях на ледената пързалка и гледах как хората се смеят заедно. Почувствах се сама, съвсем сама в света. Знаех, че ти си някъде там, че с теб винаги сме се пързаляли заедно. Обух се, качих се на автобуса и отидох при теб. Намерих те. Бях в синхрон. Обичах те.
Плувах в басейна, но нали знаеш, че никога не съм била добра в това. Силите ме напускаха, започвах да се давя, дъното беше даеч, но и някак близо. Трявбаше да ме спасиш, за да не потъна. Изсуших се, облякох се и на вратата те срещнах. Намерих те. Бях жива. Обичах те.
Бях в библиотеката, сама, защото ти не идваш тук. Вървях между полиците и тогава го видях. Красив, висок, четеше книгата, която търсех. Заговорих го, сближихме се, бяхме толкова еднакви. Не те намерих, защото не те потърсих. Не се сетих за теб, защото вече мислех за друг. Но той никога няма да е моят спасител. Затова... Моля те, обичай ме, дори да си ми безразличен.