Отиде си Леон Даниел

[Blab]

На 1 декември на 81 години почина режисьорът Леон Даниел. Роден в Русе през 1927 г., завършил режисура в Ленинградския държавен театрален институт, неговият режисьорски дебют започва с "Еснафи" на Горки в родния му град.

Сухата статистика лесно може да ни тласне към изброяване на десетки заглавия на постановки, имена на театри и градове, в които той е поставял, но голямата история - "епохата" Леон Даниел, започва в Бургас - някога през 1957 г. Някога, когато времената определят социалистическия реализъм за единствен възможен в театъра, когато се налага мнението, че словото е най-мощно средство на артиста за въздействие върху публиката, и всякакви игри със сценичния език се обявяват за циркаджийство, се появява "великата четворка" в Бургаския театър, работила между 1957 и 1961 г. - режисьорите Леон Даниел, Юлия Огнянова, Вили Цанков и Методи Андонов.

Това е и първото голямо размразяване в историята на българския театър след 1944 г. За първи път там се поставят забранени автори като Брехт, Дюренмат, Мрожек, Сартр и т.н., но истинската революция идва с въвеждането на нов сценичен език. За какъв театър става дума? Леон Даниел го нарича условен, интелектуален, лаконичен, а негативните за тогава думи са: несантиментален, необстоятелствен, антинатуралистичен.

Днес всичко това звучи съвсем нормално, но само след две години Бургаският театър се превръща в трън за войнстващите и шестващи театрални специалисти. През 1960 г. след представлението на Леон Даниел "Сизиф и смъртта" от Р. Мерл е предизвикана "спонтанна" дискусия, в която поръчкови журналисти обявяват представлението и изобщо търсенията на тези режисьори за опасни. "Тези другари са се откъснали от живия живот, до тях не е стигнал мирисът на машинно масло, не са почувствали острия задух на леарните цехове, не са били оглушавани от грохота на чуковете, от трясъка на въздушните пистолети, от пищенето на шлайфмашините и револверните стругове.

Те не са вникнали достатъчно в душата на работническата класа…" са обвиненията срещу тях, но най-вече те са: "формалисти, подводници на чужди влияния и модернисти" (все мръсни и страшни думи за онези години). "Тази игра със светлината дразни, отвлича вниманието на публиката, изморява... декорът е твърде опростен и тази стилизация не помага идеята по-бързо и по-лесно да стигне до сърцето на зрителя" - протестира един от клакьорите-журналисти, загрижен за "душата на работническата класа".

Следват уволнения и 26 души заедно с четворката напускат театъра по свое желание. Това е първата революция в българския театър, когато се заговаря за режисьорски идеи, методология, трупа от съмишленици и експерименти в сценичния език. Периодът остава като един от големите опити да се модернизира театърът. След няколко години звездата на Леон Даниел отново изгрява в Театъра на армията, където поставя прословутия си "Хамлет", за когото Любен Гройс възкликва, че всяко следващо поколение ще се оглежда и сравнява с него, защото за първи път на българска сцена Шекспир звучи като съвременник. Въпреки това критиката е отново ожесточена.

Независимо от уволненията, униженията в пресата и отказа да преподава във ВИТИЗ, както и в НАТФИЗ (което е част от съвременната история, за което вероятно тепърва ще се говори) Леон Даниел прави и втората революция в българския театър през 1988 г. Година преди промените режисьорът за първи път у нас поставя забранения автор Самюел Бекет и емблематичния "В очакване на Годо".

Тогава, на 61 години, той отново стъпва в авангарда на българския театър, а представлението се превръща в своеобразен бунт към стереотипите и шестващата естрадна и бутафорна естетика тогава. На страниците на вестниците обвиняват Леон Даниел в половинчатост, пък и в тая пиеса за нищо не се разказвало и нищо не се случвало според тях.
На 1 декември си отиде цяла епоха на българския театър - Леон Даниел - интелектуалец, ерудит, театрал и голяма личност.


----
източник е dnevnik.bg
---
Аз ще си мълча, сякаш е починал мой близък.

[miloto_girl_4e]

Лека му пръст

[UFOs]

Чесно да ви кажа,за пръв път го чувам,но лека му пръст..