Есе Прекрасно!Но що е отечество?

[gerenceto0]

може ли някой да ми помогне трябва ми мн спешно това есе Прекрасно!Но що е отечество?.Благодаря предварително

[Tedi4ka]

Прекрасно, но що е отечество?

Есе

Планини високи се извисяват над гордата земя, морето плиска с кървави вълни прокълнати брегове. Не Хаанан, а самият Ад се е преселил тук. Горите повехнали, опожарени за бунт крещят, за спасение от огньовете адови, от покробата черна. А народ мижав, народ поробен с вилите и с косите тръгнал, скокнал на бунт. Що за бунт, що за подигравка? Срещу какво си тръгнал, дребни човече, почернял от жаркото слънце, което все по-парливо жари нашата земя? За какво се бориш, ти, който сън не доспиваш от труд и неволя? За продадена, чужда земя, за народ гладен и управници сити, за световни войни и разгроми. Ето, виж, погледни! Що е останало, що е станало с нашата Майка България!
Острите чукари страшно се зъбят отгоре, всеки момент ще паднат, ще ви затрупат и ни помен, ни дим ще остане от вас. Родината вече я няма. На собствената допреди земя, ти си вече роб! Други я владеят, нашата родина! Други като богове се разпореждат с живота човечен, с живота дребен и нищожен. Що за власт е това да използва тъй безпощадно и безмилостно майката земя с целия народ, който е отгледала, откърмила и захранила сама? Бунтувай се, народе! Но търнокопите и лопатите няма да ти върнат красотата на земята, а все по-дълбоко ще те закопават в нея, докато душа жива не остане свободно въздух, натаен с миризма на кръв и мърша, да диша.
Повече от половин век по-късно, човече, картината, която цял живот си съзерцавал и не си разбирал, я съзерцаваме и ние. През тия години България така и не стана наша. След твоето време отминало, дребни, ни подхванаха и кризи, и нови войни, и отново разгроми. Други ни взеха под своето крило, приютиха ни, нас, нещастните. И нови богове завладяха нашата земя. Съвсем необезпокоявани и по божествен начин сложиха ред в неразборията и кръвта човешка тъй прецизно точиха. Капка след капка народът все повече се обезверяваше. Но скоро боговете нови своята власт изгубиха, но други ни подеха. Новите божества паметници си построиха на всяка крачка да не забравя ни за миг народът кой му е бог сега. Строиха те промени на нашата земя с нашата пот за наше добро. Но потта наша край нямаше. Безкрайни са силите народни, но впрегнати бяха в труд за чужда изгода. После за малко, човече, всичко се свърши. Оставиха ни България на нас. А ние, зажаднели за власт, ред не намерихме кой из всички хорото да води. Толкова години се чудихме, човече, толкова ги сменяхме и толкова често, че накрая… отново България ни взеха. Пак не е наша, човече! Беше толкова кратко, безценен миг и ние го изгубихме… Не успяхме да се справим с една земя и един народ. А другите как все успяват! Как ни подчиняват, а ние все не можем… И така, човече, отново сме чужди, нечии, отново сме роби… Но вече никой не се бунтува, вече никой не негодува. Примиряват се. И какво ли друго могат да направят, като не съумяха родината си да обединят и за доброто на всички велика страна да съградят.
Човече, човече… Жалка бе твоята смърт… безполезна дори, но времето, в което живееше я искаше. И по-добре смърт, отколкото робски труд! Добре, че не доживя да видиш какво направихме ние след вашия жертвен подвиг. Как се продадохме на дявола за малко признание и чаша студена вода. А май само второто получихме и тогава разбрахме, че дори нашата вода е по-вкусна, по-сладка от тяхната. Но силите бунтовни бяха свършили. Хората, които бяха готови с живота си да платят за родната свобода, отдавна гният под нашите крака, а ние гордо и наперено тъпчем всичко скъпо и родно. Смятаме се за велики, да… но Вие, вие, човече, вие бяхте велики! Действахте, когато трябва, не пропуснахме момента! Но те, те бяха нищожества! Те не признаваха човешкия живот на дребния роб. Вие това не признахте, вие това не разбрахте и тръгнахте вкупом всички… Те ви сгазиха, те ви убиха… Недоволни бяха и тогава, човече, и сега са недоволни… Но вие бяхте велики! Вие бяхте герои! Отечество обаче и до сега нямаме! Поклон пред храбростта ви!

[Tedi4ka]

Прекрасно: но що е отечество?
“Отечеството
е в опасност!”
Прекрасно:
но – що е отечество?
Гео Милев, “Септември”
След края на Първата световна война България е на ръба на нова национална криза – криза, която има не само политически и икономически аспект, но и чисто морален. Националните ценности са сринати и се нуждаят от преосмисляне. Именно този проблем засяга Гео Милев с думите “Що е отечество?” Същият проблем засяга още преди него Вазов. Той стои пред българското общество и днес – почти 100 години по-късно.
Що е отечество? Това е изключително актуален въпроси днес – когато България се присъедини към ЕС и загуби част от суверенитета си наред с другите привилегии и ощетения; днес, когато националните ценности се превръщат в политика и то от най-мръсните; днес, когато в България да си патриот означава да си фашист, а да не си патриот – предател.
Що е отечество? Отечеството не е място, където държавата убива другомислещите (справка – биографията на Гео Милев). Това не е място, където да се прибираш сам след залез слънце е опасно. Там не би трябвало тези, които те защитават, да са в един отбор с тези, от които те защитават. Парите там не растат по дърветата, но когато работиш, получаваш ги. Там хората, които управляват, се ползват с уважение. Там тези, които се обявяват за пазители на националните ценности, не са педофили, побойници и параноици. Там сивата икономика не се поощрява от “отечеството”.
Що е отечество наистина? Това би трябвало да е мястото, където си роден и израснал. Там много преди теб са живеели и умирали за свободата си твоите предци. Там из полята, напоени с кръв, и балканите, из които още витае непокорният им дух, те са оставяли своите завети – за “правда и за свобода” и “за чиста и свята република”. Отечеството е мястото, където се чувстваш у дома – без страх и срам, без желание да избягаш и да не се върнеш никога. В истинското отечество никой не пита “Що е отечество?”.
Някога хиляди герои умряха с думите “за отечеството” на уста. Днес България е държава, но не и отечество според изброените критерии. Може би някога ще бъде. Само дано това “някога” да не е като геомилевския “май”, който така и не смени септември. Дано.