И виж това по третата:
ДИМЧО ДЕБЕЛЯНОВ - „ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ...”
ТЪРСЕНИЯТ ПРИСТАН НА РОДНИЯ ДОМ
Заслужил признанието на необикновено чувствителен и най-задушевен лирик в българската поезия, Димчо Дебелянов оставя на поколенията не¬голямо по обем творчество, но изключително богато по дълбочина и многообразие на душевните изживявания.
Лирическият герой на Димчо Дебе¬лянов е сложна и противоречива личност, в която се борят силата и безсилието. Нежната душа на поета се стреми към мечтани светове, коп¬нее за хармония и равновесие. Непре¬одолимата жажда за душевен мир и покой неизбежно го връща към родния дом, превърнат в скъп спомен.
Това е щастливо завръщане в свят, изпълнен с безгрижие и мечти, с обич и топлина, с безброй възможности. Невъзвратимо отминали, преживените години са романтичен спомен - свят на покой и душевна чистота, който причинява безутешна тъга и носталгия.
Угнетената душа на поета, сблъскала се с безброй разочарования, се завръща в своя тих и уютен пристан:
Да се завърнеш в бащината къща,
когато вечерта смирено гасне
и тихи пазви тиха нощ разгръща
да приласкае скръбни и нещастни.
Мигът на завръщането е целебно потапяне в романтичната действи¬телност на спомена. Самотният, не¬щастен и лутащ се лирически герой на Димчо Дебелянов, отблъснат от враждебния и студен град, търси мо¬рална опора и сигурност. Прекачването на родния праг го изпълва с въл¬нение и тъга. Повторението на епи¬тетите: „тиха”, „скръбни и нещаст¬ни”, създава усещане за невъзврати¬ма загуба. Тихият пристан на дома из¬плува в приглушената лирична свет¬лина на поетичната мисъл. Вечерта „гасне”, но образът на „бащината къща”се „завръща”светъл и реално зрим в изповедите на душата. Тя също се „завръща” в своя „дом”. В символното пространство на родното поетът се докосва до образа на бащината къ¬ща и нейния праг, двора, „стаята поз¬ната" и „старата икона”.
Метонимичните образи: къща -двор - стая, чертаят духовните гра¬ници на три пространствени среди, превърнати в символи на завръщане¬то, разгърнато от Дебелянов като драма на спомена. Героят, отделил се от родната стряха, се завръща със съкровения трепет на синовната обич към „бащината къща”. Поетичната дистанция между блян и действителност се „топи”. Родният дом –едновременно спомен и художествена реалност - е романтична цел на мечтано „пътуване” към света на „дните предишни”. „Вечерта гасне”, спо¬мените плахо шепнат и оживяват светли настроения, дошли от мина¬лото. „Гостенин очакван” „разговаря” с възкръсналия спомен за преживяна ра¬дост. За миг болката отстъпва. „Кат бреме хвърлил черната умора”, духовно просветлен, героят отново се „зав¬ръща” в реалния свят на страдащата душевност. Елегично е вътрешното изживяване на споменното действие. Носталгията е елегичен вопъл на ду¬шата.
Лирическият герой, който е изживял много красиви спомени и много разочарования, който е летял към да¬лечни небеса и е падал наранен, за да се изправи отново с нов пламък в гър¬дите си, е един от многото, търсе¬щи нежността и спокойствието в майчината прегръдка:
Да те присрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо,
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…
В този миг, превърнат във вечност, спира движението, спира дъхът и споменът става осезаем. Задъханото повторение: „мамо, мамо”, е миг на ра¬дост в споменната драма на завръ¬щането, изтръгнато от най-съкровената дълбина на родовата памет. Съзнанието е пречистено, „завърнало” се със спомена в „бащината къща”. А в „стаята позната” го „чака” майчина¬та „усмивка блага”. Нов спомен просветлява тъгата и лирическият АЗ продължава своето „пътуване” към родното.
Глаголната форма „чезнеш” символ¬но разкрива интимната тайна на ду¬шата, закопняла за майчина ласка и обич. Това е блаженият миг, когато „сложил чело на безсилно рамо", уморе¬ният от житейски грижи и несгоди син се изпълва с нови сили. Святата майчина обич го преоб¬разява, а животворната „усмивка бла¬га" му връща вярата в доброто.
Лирическият герой примирен ще влезе в „стаята позната", за да се докосне до вътрешната си дълбока същност, да се доближи още повече до себе си, за да търси начин да се освободи от конфликтното раздво¬ение на личността си. Изминал дъл¬гия път на завръщането към духов¬ните опори на своя живот, той от¬правя жаден за опрощение поглед в „старата икона”.
„Пътуването” към родното в кра¬сивия свят на спомена завършва:
Аз дойдох да дочакам мирен заник,
че мойто слънце своя път измина.
Миналото е единствен „пристан”за скръбната душа, простила се с мечтата за бъдещето: „че мойто слън¬це своя път измина” (минало свършено време на глагола).
За Димчо Дебелянов е невъзможно да усети задълго покой в родния прис¬тан. Мисълта за завръщането е един светъл копнеж, но напълно неосъщес¬твим, безвъзвратно изгубен. Това поражда елегичния тон на творбата. Мислено се борят два свята - на ми¬налото, свързан с радостта и бли¬зостта, топлината и безгрижието, и на настоящето, изпълнен с отда¬лечаването и мъката, със студенина и безнадеждност. Надделява усеща¬нето за обреченост, защото той -„печален странник”, остава чужденец в света на родното, а унесът в сладкия спомен му помага още по-жестоко да осъзнае настоящето:
О, скрити вопли на печален странник,
напразно спомнил майка и родина!
Скритият вопъл на скръбно „завър¬налия” се в реалността „странник” от красивото „пътуване” в миналото е най-искрено изповяданата тъга на Димчо Дебелянов в елегията „Да се завърнеш...”. Това е спотаената болка на поета, „напразно спомнил майка и родина” - духовен пристан на скръбния блян за щастие. „Да се завърнеш” в „дома” на родното, без да забравиш скръбта на сърцето, е най-красивото „носталгично пътуване" в лириката на Димчо Дебелянов.