2 интерпретативни съчинения

[btkmaria]

трябват ми за класно 2 интерпретативни съчинения на теми-
"Любов и дълг"в Ботевото стихотворение "До моето първо либе"
"Образът на другата България"в стихотворението"Елате ни вижте"на Вазов

[sexa_na_kompleksa]

Виж това:

http://www.teenproblem.net/school/s/499.html

http://www.myschoolbel.info/Temi_LIT...i%20vijte.html

[Tedi4ka]

По първата:
Любов и дълг в “До моето първо либе”

Начало на формуляра

Край на формуляра

Една приятна изненада очаква всеки, който разгърне страниците на
сборника “Антология на световната любовна лирика”, защото там, сред
най-добрите образци на този жанр, е Ботевото стихотворение “До моето
първо либе”. Тази дълбоко изстрадана мъжествена любовна изповед разкрива
човешките пориви и мечти за осмислен и пълноценно изживян живот, дори и
кратък. Драматичната душевна борба, родена от едно силно първично
чувство, се превръща в катарзис(духовно пречистване) за една силна
личност, която изживява любовта в двете й най- висши измерения – към
жената и към отечеството.

Проблемът дълг-любов е разрешен типично по ботевски: любовта трябва да
служи на дълга, любимата да бъде духовна опора за бунтовника. Водещ е
мотивът за раздялата, но не просто раздяла с девойката, а раздяла с
определен начин на човешко съществуване в социалното пространство, избор
на път, който води към себепознанието и себеосъществяването. Но твърде
опростено е тълкуването на творбата единствено като отричане на
лирическия герой от личното щастие в името на идеала за свобода на
родината. Стихотворението има много по-дълбок философски подтекст.

Либето е “емоционалната топлина, без която няма истинско завръщане,
страдащо очакване, което възмездява всички изпитания” (Валери Стефанов).
Лирическият герой призовава във въображението си образа на любимата
девойка, защото чрез любовното чувство той е открил една друга истина за
живота, достигнал е до прозрението, че любовта не може да се осъществи
без свободата. Самата любов е осъзната като лична свобода. Чувствата,
които се борят в душата на лирическия човек са силни и благородни. Сякаш
чуваме мъжествените стихове на Петьофи:

Любов и свобода

аз искам на земята.

За любовта

живота си ще дам,

за свободата

ще дам и любовта.

Известно е, че поводът за написването на стихотворението е
интимно-биографичен, свързан с копнежа по роден дом и човешко щастие, в
една потискаща атмосфера на емигрантския живот в Румъния. Духовният
образ на лирическия герой се очертава в плана- на миналото и на
настоящето, разкрити чрез контраст между мисъл, идея и чувство.
Монологът-изповед е задъхан, изпъстрен с въпроси, възклицания,
обръщения, които изразяват драматизма на преживяването.

е съпроводено с душевна драма. Чувствата, които разтърсват вътрешния
мир на революционера се разкриват чрез възходяща градация. Движението им
е удивително динамично - “в тез гърди веч любов не грее, ..скръб дълбока
владее”.

Естествено възниква въпросът наистина ли любовта вече не е нужна на
лирическия човек, щом в сърцето му е родена омраза към нейните тежки
окови. Доминира другото лице на любовното чувство – страстната омраза,
която руши жертвената любов- спомен и блян по щастието. Желанието да
заличи миналото и спомените, съвсем не означава, че сърцето е
“изстинало” към девойката, “към първо либе”. Той е категоричен, че
ПРЕДИШНАТА любов СЕГА е ненужна, невъзможна. СЕГА не е достатъчна само
обич, а повече от всякога е необходимо разбиране, духовна съпричастност
към голямото, великото дело за народно освобождение. Така отношението на
героя към любимата се разкрива в два плана: традиционно-личен и
романтично-героичен. Конфликтът между тях е в резултат от
необикновените, надхвърлящи рамките на времето, идеали на поета.

На фона на драматичните преживявания, свързани с миналото, ярко
контрастира настоящето: “всичко е с рани покрито/ и сърце зло в злоба
обвито”. В обобщителното местоимение “всичко” е скрит дълбок трагизъм за
едно осъзнато болезнено душевно състояние. (“Злобата” е специфично
Ботево название на съществуването без любов).

Лирическият герой чува друг глас – силен, могъщ, неустоим. Той властно
зове юнака да изпълни свещения си дълг. Страданията на сиромасите
пораждат нови чувства на болка и гняв. Тежка е народната участ в
робското време: “брат брата продава”, “плаче сирота вдовица”, “теглят
без дом дечица”. Запявайки песента за сирота вдовица, либето ще се
обърне и към истината за себе си, ще се раздели със сладките илюзии на
думите “отровни”, ще прозре истинската си участ и обреченост. А гората,
майка закрилница за юнаците, пее хайдушки песни и наред с тях реди
“песни за нови теглила”. Въображението на поета одухотворява гората,
която винаги в народните представи съпреживява участта на българина.
Емоционалното състояние на героя преминава от гневен упрек, през
мъжествени слова до молитвено-нежни думи и отново повелителното “запей”
, изведено в позицията на анафора( повторение в началото на стиха). Ако
запее “на жалост” девойката сама ще се вгледа в бездната на човешкото
страдание и болка. Тонът става все по-драматичен, експресивен. Трепетно
очакване обзема “сърце ранено”. С последен повик бунтовникът се обръща
към любимата, подтиква я да вземе категоричното решение и тя: “Запей или
млъкни, махни се!”. За сетен път лирическият човек изразява нежността си
към любимата с интимните народнопесенни обръщения “изгоро”, “девойко”.

Могъщият порив към свободата дава простор на мисълта и тя лети към
картината на битката. Нещо величествено и недостижимо има в образа на
пробудената от робски сън земя, която “гърми и тътне”. Време и
пространство, реалност и фантазия се сливат в една гигантска природна
стихия – страшна, величествена и тържествена едновременно. Сърцето на
юнака “веч трепти – ще хвръкне”. За първи път в творбата се появява и
бъдеще време, което засилва емоционалното въздействие. Така характерното
за Ботевото творчество “смесване на глаголните времена” тук властва с
пълна сила. Минало, настояще и бъдеще се свързват с една прастара
митична символика, отглас от героическия епос. Величавият образ на
битката е представен чрез метафора, която синтезира богата звукова и
зрителна представа.

Там…там буря кърши клонове,

а сабя ги свива на венец;

зинали са страшни долове

и пищи в тях зърно от свинец …

На тази величествена гледка лирическият герой не може да устои. В духа
на народната песен се появява мотивът за смъртта-сватба, за героичната
саможертва. В Ботевата поезия смъртта на бореца за свобода е винаги
красива. Така се подчертава нейният патриотичен и исторически смисъл:
“смъртта й там мила усмивка, /а хладен гроб – сладка почивка!” Мотивът
за “милата усмивка” зазвучава в нов емоционален контекст – венчаването
за либето-смърт. Смъртта в битка е върховен израз на изпълнен дълг към
отечеството. В нейния опоетизиран образ е заложен мотивът за духовното
безсмъртие на героя. Четирикратното повторение на наречието “там”
внушава представата за един желан от лирическия герой свят. В този свят
личните пориви са приглушени от песента на гората. Песента има особена
роля в Ботевото творчество. Тя е гласът на истината, на страданието, на
борбата, на безсмъртието. Тъжна или героично-бунтовна, любовна или
съпроводена с “кървава напивка” песента е връзката между живота и
смъртта. Лирическият герой копнее за тази кървава наздравица, пред която
“немее” обикновената любовна страст.

Драмата на лирическия герой е колкото лична, толкова и национална, и
общочовешка. В мрачните векове на робството достойният човек е жертвал
най-съкровеното и светло човешко чувство – любовта пред олтара на
отечеството. “До моето първо либе” е психологически вглъбена лирическа
изповед с дълбок философски подтекст, защото поставя големите и вечни
проблеми за любовта и патриотичния дълг, за смисъла на човешкия живот,
за смъртта и безсмъртието