Отговор в тема
http://download.pomagalo.com/86275/l...ma+na+xxi+vek/ СПЕШНО Е МОЛЯ ВИ !!!!
Linux - операционната система на XXI векПървоначално написано от CSKAFENKA
Linux е безплатна операционна система от UNIX-ов тип. За рожденна година на Linux се смята 1991г., когато създателят и Линус Торвалдс - тогава студент по изчислителна техника в университета в Хелзинки - обявява първата официална версия на Linux 0.11.
Идеята е това да бъде многозадачна, многопотребителска, некомерсиална, UNIX-подобна операционна система, която да се използва на Intel базирани персонални компютри и да бъде не само абсолютно безплатна, а и нейният изходен код да бъде предоставен също така безплатно и свободно на всички, които желаят да го разгледат, ползват и дори модифицират.
Всичко започва с този легендарен e-mail на Linus Torvalds до дискусионната група за MINIX:
From: torvalds@klaava.Helsinki.FI (Linus Benedict Torvalds)
Newsgroups: comp.os.minix
Subject: Gcc-1.40 and a posix-question
Message-ID: <1991Jul3.100050.9886@klaava.Helsinki.FI>
Date: 3 Jul 91 10:00:50 GMT
Hello netlanders, Due to a project I'm working on (in minix),
I'm interested in the posix standard definition. Could
somebody please point me to a (preferably) machine-readable
format of the latest posix rules? Ftp-sites would be nice.
Никой не му отговорил.
Линус тогава не можел и да предположи, че неговото хоби ще се превърне в значима операционна система, която заплашва по популярност всички утвърдили се вече такива и то на софтуерни компании с много пари зад гърба им. Нито пък, че операционни системи като Solaris и AIX ще бъдат основно пренаписани за да поддържат Linux приложенията.
Личната web-страница на Линус Торвалдс е http://www.cs.Helsinki.FI/~torvalds/. Там можете да видите снимки на дъщеричката му, както и e-mail-ът му, но моля Ви - не го занимавайте с глупости. Той е твърде зает човек.
Linux получава широко разпространение по Интернет, нейни съавтори са вече стотици програмисти. Интереси към нея вече имат и големите корпорации, занимаващи се с информационни технологии. Появиха се и компанни, които правят свои собствени дистрибутиви, като се ангажират и със техническата и технологичната поддръжка (разбира се - срещу заплащане). В момента в резултат на този бум Linux е вече и многоплатформена операционна система - отговаря изцяло на стандарта POSIX и чудесно се комбинира със съществуващите до сега операционни системи на Novell, Apple, Microsoft...
Успехът на Linux се дължи на Интернет, който позволи на хора от различни континенти и часови пояси да работят заедно без да се сблъскват с ограниченията на времето и мястото, пред които се изправя стандартният екип от разработчици - помощта на хора от цял свят, които имат знания и интерес да помагат в свободното си време и да хвърлят усилия към проект, който им дава малко слава и добър софтуер.
Освен това винаги изглеждаше, че целта на тези хора е създаването на най-добрия софтуер, който е по силите им. Ако прочетете архивите на електронната поща и трафика на дискусионните групи, обменени между екипа на създателите ще забележите голям професионализъм и много малко егоизъм
Обичайната Linux среда се състои от системен софтуер, който Ви осигурява всичко необходимо за да създавате свой собствен софтуер, да организирате и поддържате www-сървър, файлов сървър, mail-сървър или дори ISDN-маршрутизатор. Допълнително получавате огромно многообразие от безплатни софтуерни пакети, допълнени от растящ брой комерсиален софтуер. Вече не само студенти и ентусиазирани потребители използват Linux - цели предприятия и корпорации избират Linux като евтин, гъвкав и надежден Internet сървър и изграждат технологичната си мрежа с приложения, базирани на Linux. Най-вече заради най-бляскавите качества - сигурност, стабилност, многофункционалност и безотказност. Linux е изборът на NASA (National Aeronautics and Space Administration), водещата щатска лаборатория в Oak Ridge и хиляди, хиляди web-сървъри по целия свят. Компютрите, които създадоха специалните ефекти за филма 'Titanic' използваха Linux.
УПЪТВАНЕ ЗА РАБОТА
Тестът по общообразователна подготовка се състои от 100 въпроса, обособени в две части с общо десет раздела:
Ihttp://www.teenproblem.net/forum ЧАСТ http://www.teenproblem.net/forum–http://www.teenproblem.net/forum ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНАhttp://www.teenproblem.net/forum ПОДГОТОВКА
http://www.teenproblem.net/forumРаздел I БЪЛГАРСКИЕЗИК 10 въпроса
Раздел II ЛИТЕРАТУРА 10 въпроса
Раздел III ИСТОРИЯ 10 въпроса
Раздел IV ГЕОГРАФИЯ 10 въпроса
Раздел V МАТЕМАТИКА 10 въпроса
Раздел VI ФИЗИКА 10 въпроса
Раздел VII ХИМИЯ 10 въпроса
Раздел VIII БИОЛОГИЯ 10 въпроса
http://www.teenproblem.net/forum
IIhttp://www.teenproblem.net/forum ЧАСТ http://www.teenproblem.net/forum–http://www.teenproblem.net/forum ЛОГИЧЕСКИ http://www.teenproblem.net/forumвъпроси
http://www.teenproblem.net/forumРаздел I Разсъждения 10 въпроса
Раздел II Семантика 10 въпроса
http://www.teenproblem.net/forum
В началото на изпита Вие получавате от квесторите плик, който съдържа следните изпитни материали:
1. Тестова книжка, която съдържа въпросите и пет алтернативни отговора към всеки от тях. Не пишете нищо по тестовата книжка!
2. Лист за отговори, в който са дадени номерата на въпросите и буквите пред алтернативните им отговори. Този лист е официален изпитен документ, на който трябва да отбележите Вашите отговори на тестовите въпроси. В него има упътвания по какъв начин да направите това.
В карето, което е в горната част на листа за отговори, трябва да попълните собственоръчно следните данни:
- трите си имена по паспорт
- кандидатстудентския си номер
- единния си граждански номер
- датата на изпита
- варианта на теста
- локалния център (града), в който се явявате на изпит
3. Лист за чернова
Ако във Вашия плик липсват изпитни материали, уведомете веднага квесторите, за да добавят липсващото.
Времето за изпълнение на теста е 3 часа. След изтичане на това време сте длъжни да прекратите работата си и да предадете на квесторите плика с всички изпитни материали, които сте получили в началото на изпита.
В някои от разделите на теста ще срещнете групи от въпроси, отнасящи се към един и същи текст. Тези текстове са отбелязани със знака.
ЧАСТ I. ОБЩООБРАЗОВАТЕЛНА ПОДГОТОВКА
@ РАЗДЕЛ I. БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
В кой ред има правописна грешка?
а) гледаме
б) гладиме
в) почистваме
г) измиваме
д) преговаряме
В коя от подчертаните думи (или изрази) е допусната грешка?
Като се има в предвид(а), че медицината не е точна наука, уповавайте(б) се на следния(в) критерий(г): ако се явява рядко и за кратко, аритмията може да се нарече “невинна”. Няма грешка(д).
В коя от подчертаните думи е допусната правописна грешка?
Българите може би нямаше да просъществуват след толкова години на робство, ако не притежаваха изобретателността(а), жизненността(б), устойчивостта(в) и гъвкавостта(г) на героя на Алеко Константинов. Няма грешка(д).
В коя от подчертаните думи е допусната грешка?
Неяснотите и откровените(а) противоречия между отделни текстове в набързо(б) приетият(в) Закон(г) за публичното предлагане на ценни книжа май ще продължат и занапред. Няма грешка(д).
В кой ред има правописна грешка?
а) митничарят
б) юбилярят
в) букварят
г) секретарят
д) зетят
Кое съществително име е употребено като увеличително?
а) летища
б) училища
в) тържища
г) месища
д) игрища
За форми като:
единадесет - единайсет - единайсе
дванадесет - дванайсет - дванайсе
тринадесет – тринайсет - тринайсе
двадесет - двайсет - двайсе
е вярно, че…
а) правилна е само първата форма
б) правилна е само втората форма
в) правилни са и първата, и втората форма
г) третата форма е правилна само в устната реч
д) правилни са първите две форми, но втората се препоръчва в писмената реч
В кое изречение смисълът е изразен неправилно?
а) Детето правеше снежна топка и я хвърляше веднага.
б) След като направеше снежна топка, детето я хвърляше веднага.
в) Детето направи снежна топка и я хвърли веднага.
г) Правейки снежна топка, детето я хвърли веднага.
д) Детето хвърли веднага току-що направената снежна топка.
На какво се дължи грешката в следното изречение?
Премиерът покани в пресцентъра един млад човек часове преди абитуриентския
си бал.
а) на неправилното изписване на формата “пресцентъра”
б) на липсата на запетая пред формата “часове”
в) на неправилната употреба на местоимението “си”
г) на неправилното използване на формата “абитуриентския”
д) в изречението няма грешка
В кой ред няма грешка при употребата на кавички?
а) Тази “Булонка” ми е влязла под кожата.
б) Близо до “Металургпроект” откриха голям супермаркет.
в) Всяка събота и неделя се изкачвам до връх “Ботев”.
г) Най-старият хотел в града е хотел ”Балкан”.
д) Започна първенството за отборите от “А” футболна група.
6 край на раздел I. български език
& РАЗДЕЛ II. ЛИТЕРАТУРА
Автор на романа “Дядо Горио” е…
а) Оноре дьо Балзак
б) Ги дьо Мопасан
в) Лев Толстой
г) Виктор Юго
д) Иво Андрич
Кое понятие е излишно?
а) романтизъм
б) символизъм
в) критицизъм
г) експресионизъм
д) акмеизъм
“Горски пътник”, “Сердарят” и “Кървава кошуля” принадлежат на…
а) дамаскинарската литература
б) възрожденската литература
в) литературата на 80-те години на ХIХ век
г) литературата на 90-те години на ХIХ век
д) литературата от началото на ХХ век
“Епопея на забравените” е…
а) цикъл
б) поема
в) драма
г) лирическа трилогия
д) нито едно от изброените
“Песента на колелетата” е название на…
а) разказ от Елин Пелин
б) стихосбирка от Иван Вазов
в) поема от Петко Славейков
г) стихотворение от Пейо Яворов
д) разказ от Йордан Йовков
Стените, таваните, балконите, вратите, прозорците са характерни за предметно-пластичния свят на…
а) Николай Лилиев
б) Теодор Траянов
в) Христо Смирненски
г) Атанас Далчев
д) Никола Вапцаров
Кой от структурните елементи на Елин-Пелиновия разказ е натоварен с най-много функции?
а) героят
б) диалогът
в) сюжетът
г) разказвачът
д) пейзажът
Кой от посочените автори е създател на цикъла “Зимни вечери”?
а) Христо Смирненски
б) Христо Ботев
в) Никола Вапцаров
г) Веселин Ханчев
д) Гео Милев
Тя караше колата по главната улица и мислеше само за едно – да стигне по-скоро Чамкория. Цялото й същество бе потиснато от тъпота, от убийствена умора на духа, от върховно безразличие към всичко.
Откъсът е от...
а) разказ на Йордан Йовков
б) роман на Димитър Димов
в) повест на Елин Пелин
г) поема на Иван Вазов
д) нито един от посочените автори
Какво е значението на понятието алегория?
а) литературно направление
б) изречение с обратен словоред
в) израз, чрез който се предава само главната информация
г) израз, в който се говори за едно нещо, а се подразбира друго
д) повторение на еднакви думи в няколко последователни фрази
6 край на раздел II. литература
ТЕСТ №1 “МАЙЦЕ СИ”
1. Кой от посочените мотиви липсва в “Майце си”?
Скиталчеството
Самотата
Борбата
Погубената младост
2.Стиховете “ Ти ли си,мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три годин клела…” (“Майце си”) са:
Обръщение, с което започва реторичен въпрос
Изреждане на състоянието на майката
Преувеличаване на трагизма в участта на майката
Търсене на причината за страданието
3. Изгнаничеството на лирическия герой в “Майце си” е :
Обусловено от жаждата за откриване на нови светове
Липсата на избор заради ранената младост
Провокирано от майката като спасение от страданието
Прогонване от дома заради пропиляното бащино имане
4.Прегръдката на лир. герой в “Майце си” с майка, “баща, сестра и братя” е резултат от:
Радостта от намерения приятел
Щастието, че се е върнал в родния дом
Желание за близост и прощаване преди смъртта
Намерената опора в родовия свят
5. Стихотворението “Майце си” разкрива:
Егоизмът на героя, търсещ щастие за себе си
Драмата на майката, която страда от раздялата, но осъзнава, че отново е нужна на сина си
Нехайството на лир. герой, който не мисли за дом и родина
Волните странствания на лир. герой.
6. В каква последователност са мотивите в “Майце си”?
Утешение, мечта, щастие, смърт
Скиталчество, погубена младост, самота, утешение, смърт
Раздвоение, злоба, утешение, самота, смърт
Любов, вяра, надежда, мечта, щастие, смърт
7. Мотивът за самотата е въведен чрез израза:
“скитник ходя злочестен ази”
“ аз веч тлея”
“сърце догаря”
“Приятел нямам”
8. Гробът в “Майце си” е видян като:
Врата към безсмъртието
Естествен финал на човешкия живот
Единствено решение, което може да донесе смисъл на изживения живот
Край на страданието, бягство от тегобите на живота.
9. Традиционните опори- вяра, надежда и любов, са открити в:
1) Чужбина
2) При приятелите
3) Не са намерени
4) При братята, бащата и сестрата
10. Лирическият герой си представя завръщането при близките си като възможно само ако:
намери необходимите средства и забогатее;
се освободи от злобата, натрупана в чужбина
намери приятел, с когото да сподели радостта си
постигне мечтите си, за да ги зарадва
11. Изразът “таз душа страдна” е:
хипербола
гротеска
инверсия
литота
12. Кой от стиховете разкрива раздвоението в живота на героя:
“та скитник ходя злочестен ази/ и срещам това, що душа мрази”
“та мойта младост, мале, зелена/ съхне и вехне люто язвена”
“че с тях наедно и аз се смея,/ но те не знаят, че аз веч тлея”
“освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра”
13. Ботевата поезия започва с “Ти ли си ,мале, тъй жално пела…” и завършва с “О, майко моя, родино мила…” Защо родината е свързана с майката?
Посочете НЕВЯРНОТО твърдение
Плачът и клетвата са изконни състояния в годините на робството
По-незавидна е участта на майката, която живее между жалбата и клетвата по изгубените синове
Чрез майката се осъзнава любовта към родината
Няма друг избор поради погазеното бащино огнище
14. Стихотворението “Майце си” НЕ е написано в:
Русия
Одеса
чужбина
България
15. Стихотворението “Майце си” е :
първата Ботева творба
последната Ботева творба
творба, която показва намерения път на борбата
любовно стихотворение
16. Какъв похват НЕ е използван в стиховете: “Пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба”
анафора
синтактически паралелизъм
градация
литота
ТЕСТ №1 “МАЙЦЕ СИ” отговори
1. Кой от посочените мотиви липсва в “Майце си”?
Скиталчеството
Самотата
Борбата
Погубената младост
2.Стиховете “ Ти ли си,мале, тъй жално пела,/ ти ли си мене три годин клела…” (“Майце си”) са:
Обръщение, с което започва реторичен въпрос
Изреждане на състоянието на майката
Преувеличаване на трагизма в участта на майката
Търсене на причината за страданието
3. Изгнаничеството на лирическия герой в “Майце си” е :
Обусловено от жаждата за откриване на нови светове
Породено от липсата на избор заради ранената младост
Провокирано от майката като спасение от страданието
Прогонване от дома заради пропиляното бащино имане
4.Прегръдката на лир. герой в “Майце си” с майка, “баща, сестра и братя” е резултат от:
Радостта от намерения приятел
Щастието, че се е върнал в родния дом
Желание за близост и прощаване преди смъртта
Намерената опора в родовия свят
5. Стихотворението “Майце си” разкрива:
Егоизмът на героя, търсещ щастие за себе си
Драмата на майката, която страда от раздялата, но осъзнава, че отново е нужна на сина си
Нехайството на лир. герой, който не мисли за дом и родина
Волните странствания на лир. герой.
6. В каква последователност са мотивите в “Майце си”?
Утешение, мечта, щастие, смърт
Скиталчество, погубена младост, самота, утешение, смърт
Раздвоение, злоба, утешение, самота, смърт
Любов, вяра, надежда, мечта, щастие, смърт
7. Мотивът за самотата е въведен чрез израза:
“скитник ходя злочестен ази”
“ аз веч тлея”
“сърце догаря”
“Приятел нямам”
8. Гробът в “Майце си” е видян като:
Врата към безсмъртието
Естествен финал на човешкия живот
Единствено решение, което може да донесе смисъл на изживения живот
Край на страданието, бягство от тегобите на живота.
9. Традиционните опори- вяра, надежда и любов, са открити в:
Чужбина
При приятелите
Не са намерени
При братята, бащата и сестрата
10. Лирическият герой си представя завръщането при близките си като възможно само ако:
намери необходимите средства и забогатее;
се освободи от злобата, натрупана в чужбина
намери приятел, с когото да сподели радостта си
постигне мечтите си, за да ги зарадва
11. Изразът “таз душа страдна” е:
хипербола
гротеска
инверсия
литота
12. Кой от стиховете разкрива раздвоението в живота на героя:
“та скитник ходя злочестен ази/ и срещам това, що душа мрази”
“та мойта младост, мале, зелена/ съхне и вехне люто язвена”
“че с тях наедно и аз се смея,/ но те не знаят, че аз веч тлея”
“освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра”
13. Ботевата поезия започва с “Ти ли си ,мале, тъй жално пела…” и завършва с “О, майко моя, родино мила…” Защо родината е свързана с майката?
Посочете НЕВЯРНОТО твърдение
Плачът и клетвата са изконни състояния в годините на робството
По-незавидна е участта на майката, която живее между жалбата и клетвата по изгубените синове
Чрез майката се осъзнава любовта към родината
Няма друг избор поради погазеното бащино огнище
14. Стихотворението “Майце си” НЕ е написано в:
Русия
Одеса
чужбина
България
15. Стихотворението “Майце си” е :
първата Ботева творба
последната Ботева творба
творба, която показва намерения път на борбата
любовно стихотворение
16. Какъв похват НЕ е използван в стиховете: “Пък тогаз нека измръзнат жили, пък тогаз нека изгния в гроба”
анафора
синтактически паралелизъм
градация
литота
Примерен тест по литература за кандидат-студенти
Прочетете текста и изпълнете задачи от 1. до 8.
Някои от студентите почнаха да се сещат накъде бий Бай Ганьо и чакаха от минута на минута да си открие картите. Само екзалтираният студент се отнесе съчувствено към думите му и сподели явно неговото възмущение на негостоприемството на чужденците.
- Наистина нашите българи са много гостоприемни – потвърди той с най-голяма увереност – тукашните не искат и да те знаят. Киснем тук из кафенетата…
Студентът, който каза тия думи, беше много напреднал в цивилизацията, но, кой знае защо, не се ползваше с особена репутация между своите другари; види се, някои грехове лежаха на душата му; говореха между другото, че много обича да „удря келепир”! Не е за чудо! Тоя пусти грях – скъперничеството, по зараза от окръжающата домашна среда, вгнездява се почти от детски години; изкушава душата на младия човек, като го превръща в най-студен егоист: нищо нежно, нищо благородно не остава у него.
От кое произведение е откъсът?
а) „Гераците” от Елин Пелин;
б) „Бай Ганьо” от Алеко Константинов;
в) „Чичовци” от Иван Вазов;
г) „Косачи” от Елин Пелин.
Как са свързани вторият и третият абзац?
а) чрез синоними;
б) чрез лексикални повторения;
в) чрез местоимения;
г) чрез съюзи;
Какъв е жанрът на текста?
а) художествен;
б) научен;
в) научнопопулярен;
г) публицистичен;
Как разбирате израза „удря келепир” според текста?
а) прославя се;
б) обогатява се със знания;
в) преструва се;
г) забогатява;
Коя дума е синоним на подчертаната в изречението:
Студентът, който каза тия думи, беше много напреднал в цивилизацията, но, кой знае защо, не се ползваше с особена репутация между своите другари; види се някои грехове лежаха на душата му; говореха между другото, че много обичал да „удря келепир”!
а) уважение;
б) признателност;
в) благодарност;
г) почтеност;
Определете темата на третия абзац.
а) Бай Ганьо се възмущава от негостоприемството на чужденците.
б) Българите са много гостоприемни.
в) Бай Ганьо очаква някой от българските студенти да го приюти.
г) Студентът-егоист и скъперник подкрепя използвача Бай Ганьо.
Посочете невярното твърдение според текста.
а) Всички студенти се отнасят със съчувствие към думите на Бай Ганьо за негостоприемството на чужденците.
б) Всички студенти, освен един, разбират намерението на Бай Ганьо да се възползва от чуждото гостоприемство.
в) Студентът, който обича да „удря келепир”, не се ползва от уважението на сънародниците си.
г) Скъперничеството, възпитано от родната среда, превръща младия човек в безчувствен егоист и използвач.
Коя дума е антоним на подчертаната в изречението?
Само екзалтираният студент се отнесе съчувствено към думите му и споделя явно неговото възмущение от негостоприемството на чужденците.
а) въодушевеният;
б) безразличният;
в) възторженият;
г) развълнуваният.
В кое от изреченията е допусната граматична грешка?
а) Отляво на входа, около една маса, седяха няколко студента българи.
б) Също така интереса определяше отношението му към другарите.
в) Бай Ганьо казва едно да си жив, благодарим и влиза в кабинета на Иречек.
г) Госпожата е в недоразумение, тя не е била в София, а Бай Ганьо при тоя въпрос погледва с дяволска усмивка Иречек.
В коя от подчертаните думи е допусната правописна грешка? (10. – 12.)
Бай Ганьо си прави углушки(а) и развива темата(б) за българското(в) гостоприемство(г).
От тази(а) тема разговора(б) се извива към търговийката(в) на Бай Ганьо(г).
12. У един байганьов(а) роднина беше изпаднала(б) една ръчна хармоника с клавиши, та сегиз-тогаз(в), като се намери на кеф, и Бай Ганьо си е чупил пръстите
да изкалъпи(г) някоя песен.
В коя от подчертаните думи не е допусната правописна грешка? (13. – 15.)
Стопанина(а) седи като на бодли и не знае как по деликатен начин да експедира(б) времено(в) слаткодумния(в) си гост.
14. Това забелязва полицейския(а) и заповядва(б) на фаитоноте(в) да се одтеглят(г).
Мустаците(а) му бяха засукъни(б), брадицата му пак не бръсната(в) – убрасла(г).
Колко пунктуационни знака съдържа текстът?
Подкрепен от последните Бай Ганьо извика Аз нали зная че ний не сме виновни а пак тез чужденци да ги вземе дяволът Нарочно са го направили да ни омаскарят И сещате ли се все от завист Всичките са таквиз
а) шест запетаи, едно двоеточие, една двойка кавички, една точка и запетая и три възклицателни знака;
б) шест запетаи, две двоеточия, една двойка кавички и четири възклицателни знака;
в) пет запетаи,едно двоеточие, една двойка кавички, три възклицателни знака и една точка;
г) пет запетаи, едно двоеточие, една двойка кавички, една точка и запетая и четири възклицателни знака.
В кое изречение не е допусната пунктуационна грешка?
а) Бай Ганьо му разказва, как се е заблудил, как е разпитвал за къщата по адрес и какво му са отговорили.
б) Студентът, като знае че чехите, груби и фанатици само спрямо немците, не може да се начуди как така да не услужат на Бай Ганьо.
в) Право казано, табакерата беше в джоба му, но трябваше да намери предлог на навести дисагите.
г) И представете си господа, в този момент аз съжалих Бай Ганя!
В кой ред не е допусната грешка?
а) свещенник, убягнал, подтиснал;
б) овълча, басеин, облякал;
в) умалени, атанасдалчевски, делитба;
г) капина, одръжка, бонбандирам.
Колко правописни и колко пунктуационни грешки са допуснати в изречението?
Целия ни път от чехската граница до Прага беше едно триумфално шестфие край градове ли, села ли през полета ли дето минеше нашия трен шапки захварчаваха нагоре и нескончаемо nazdar цепеше въздухът.
а) 7 правописни и 5 пунктуационни грешки;
б) 6 правописни и 5 пунктуационни грешки;
в) 7 правописни и 4 пунктуационни грешки;
г) 6 правописни и 6 пунктуационни грешки.
Какъв е видът на грешката в изречението:
Госпожо Председател, Вие сте поканени да участвате в благотворителна вечер.
а) правописна;
б) граматична;
в) лексикална;
г) пунктуационна;
От кое стихотворение на Христо Смирненски е откъсът?
Вървя край смълчаните хижи
в море непрогледна мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.
а) „Ний”;
б) „Цветарка”;
в) „Зимни вечери”;
г) „Юноша”
Кой творец изразява бунта не както конкретно-историческо събитие, а като художествена изява на граждански протест?
а) Христо Смирненски;
б) Гео Милев;
в) Димчо Дебелянов;
г) Атанас Далчев.
Кое стихотворение не принадлежи към цикъла „Децата на града” от Христо Смирненски?
а) „Ний”;
б) „Старият музикант”;
в) „Цветарка”;
г) „Жълтата гостенка”.
В кое стихотворение на Христо Смирненски образите на „златоуспест гигант” и „злодей непознат” персонифицират представата за злото в света?
а) „Зимни вечери”;
б) „Юноша”;
в) „Стария музикант”;
г) „Цветарка”.
В кое стихотворение от Христо Смирненски е използван библейският образ на Страшния съд?
а) „Стария музикант”;
б) „Зимни вечери”;
в) „Юноша”;
г) „Ний”.
Кое от посочените произведения не е написано от Христо Смирненски?
а) „На гости у Дявола”;
б) „Книгите”;
в) „Стария музикант”;
г) „Братчетата на Гаврош”.
Кое е невярното твърдение?
а) В стихотворението „Цветарка” е внушена идеята за обречената красота.
б) В поемата „Септември” Гео Милев идеализира безименната маса.
в) В стихотворението „На гости у Дявола” е внушено, че безчестието характеризира обществения морал.
г) Христо Смирненски е авторът на стихосбирката „Да бъде ден”.
Посочете вярното твърдение.
а) В стихотворението „Стария музикант” от Христо Смирненски присъства образът на циганите ковачи.
б) Революционното преобразуване на света в стихотворението „Юноша” от Смирненски е представено чрез символните образи „майка зора” и „друм от цветя”.
в) Жанровата характеристика на „Септември” от Гео Милев е елегия.
г) Гео Милев утвърждава експресионизма в българската литература.
За всеки от подчертаните изрази посочете вярното твърдение. (29.-32.)
…се спуснаха всички отвред
като отприщено стадо
а) метафора;
б) сравнение;
в) олицетворение;
г) метонимия.
А зад гърба му пристъпя Смъртта, кървава и многоръка.
а) хипербола;
б) метафора;
в) сравнение;
г) олицетворение.
…ний, бледни смъртници-родени за живот.
а) оксиморон;
б) метонимия;
в) хипербола;
г) метафора.
Дъждът гризе мазилката и бяга през счупените водостоци от олово.
а) сравнение;
б) епитет;
в) хипербола;
г) олицетворение.
Кой е авторът на стиховете?
Прозорците – затворени и черни
и черна и затворена вратата,
а на вратата – листът със словата:
„Стопанинът замина за Америка.”
а) Христо Смирненски;
б) Атанас Далчев;
в) Елисавета Багряна;
г) Гео Милев.
В кое стихотворение на Атанас Далчев не е използван диаболичният образ на часовника?
а) „Болница”;
б) „Повест”;
в) „Прозорец”;
г) „Стаята”.
Кой от посочените поети използва образите на вятъра, водата и виното, за да подчертае волната и непокорна същност на жената?
а) Димчо Дебелянов;
б) Атанас Далчев;
в) Пею Яворов;
г) Елисавета Багряна.
В коя творба се преосмислят утвърдени ценности?
а) „Септември” от Гео Милев;
б) „Болница” от Атанас Далчев;
в) „Стихии” от Елисавета Багряна;
г) „Приказка за стълбата” от Христо Смирненски.
Кое стихотворение внушава идеята за безсмислието на живота и отчуждението на човека от света?
а) „Юноша” от Христо Смирненски;
б) „Стаята” от Атанас Далчев;
в) „Ръцете” от Елисавета Багряна;
г) „Септември” от Гео Милев.
В коя творба е внушена идеята за предателството и компромисите със съвестта?
а) „Книгите” от Атанас Далчев;
б) „Приказка за стълбата” от Христо Смирненски;
в) „Ръцете” от Елисавета Багряна;
г) „Сиротна песен” от Димчо Дебелянов.
От кое стихотворение на Христо Смирненски е откъсът?
На земните блага всевечни сме творци
а нужда ни души до хладната си гръд.
Под черните крила на дебнещата смърт
Привеждаме чела със трънени венци.
а) „Зимни вечери”;
б) „Юноша”;
в) „Ний”;
г) „На гости у Дявола”.
Коментирайте текста в рамките на 200-250 думи:
… в хиляди черни ръце
- червения кръг на простора
издигнали с устрем нагоре
червени
знамена
развени
високо
широко
над цялата в трепет и смут разлюляна
страна
на бурята яростен плод:
Хиляди-/ маса-/ народ.
ОТГОВОРИ: 1. Б); 2. В); 3. А); 4. Г); 5. А); 6. Г); 7. А); 8. Б); 9. А);
10. А); 11. Б); 12. А); 13. Б); 14. Б); 15. А); 16. Г); 17. В);
18. В); 19. А); 20. Б); 21. В); 22. Б); 23. А); 24. Б); 25. Г);
26. Б); 27 Б); 28. Г); 29. Б) 30. Г); 31. А); 32 Г); 33 Б); 34 В)
35. Г); 36. А); 37. Б); 38. Б); 39 В).
ТЕСТ 1
1. Зачертайте с кръстче грешните букви в скоби.
поп(о-у)лиз(а-ъ)м, несво(йн-ин-й-и)стве(н-нн)о, стр(я-е)снат, пер(е-и)одичнос(т-тт)а, с(а-ъ)рфирам, теор(е-и)тично(с-ст), кап(е-и)ляр(ът-ят), че(хск-шск-шк)и, методи(ск-стк-стск)и, (о-у)без(о-у)бразен, м(ър-ар-ръ)сотия, ст(а-ъ)к(а-ъ)лце, телеком(о-у)никац(ио-ийо)(н-нн)а, (о-у)висн(а-ъ)л, как(а-ъ)вида, д(е-и)з(е-и)нтерия, множител(ът-ят), наг(ър-ръ)бвам се,(о-у)граждам, (о-у)гаждам, пр(е-и)чушвам се, пр(е-и)сърдвам се,о(т-тт)еглям, е(в-ф)тин, р(е-и)к(о-у)ширам, кр(я-е)сн(а-ъ)л, мънич(е-ъ)к, м(а-ъ)нисто
2. Поправете допуснатите правописни грешки.
Из градината беше още ростно и скоро велурените му убувки зажвакаха. Дърветата бяха остаряли, ценни бяха няколкото кръстоски между италиянските сортове и месни едри киселици – селекцийонера им ги бе нарекал на свое име – нягуловка……
Разтреляха Иван Татов, а него – учителя, го върнаха в Мост, от тук вече минаваше контра-революционият канал, черния капитан снояеше нощем неоловим. За замесника на помощник машиниста Танев той беше случаен спътник в опастните дни. Само с пет патрои в един стрелящ не точно пистолет Алекси сади ябалковата градина. Заповядаха му да чака – и черния капитан го прибра. После му заповядаха да бъде с тях в балкана…
Давата му чичовци се зададоха.
3. Поставете пропуснатите пунктуационни знаци, без да променяте границата на изреченията.
Тя бе чакала цяла година това лято за свобода но и за чувствата които то можеше да и донесе заради дребните разочарования понякога които са толкова приятни колкото и най-нежните радости даже по-приятни защото скръбта извисява и самия теб в мечтите ти. Това лято щеше да даде храна на чувствата и спомените за да минат по-лесно и мъгливата есен и студената зима и кишавата пролет докато дойде новото лято.
Някакъв мъж влезе в трапезарията и прекъсна мислите и. Тя едва го погледна беше в клин от тънък син плат с лек бял пуловер доста елегантен за това делнично планинско утро. Той се огледа разсеяно и като забеляза девойката бавно приближи. Лицето му изглеждаше така както изглеждат лицата на хората когато видят някой свой познат.
ХРИСТО БОТЕВ - „ДО МОЕТО ПЪРВО ЛИБЕ”
Стихотворението е отпеhttp://www.teenproblem.net/forumчатано през 1871 г. Би могло да се каже, че то заема средищно място в поезията на Христо Ботев.
Лирическият герой в ранните Ботеви стихотворения дълбоко съпреживява народното страдание, инертността и безhttp://www.teenproblem.net/forumпътицата на поробения народ, носи в гърhttp://www.teenproblem.net/forumдите си воля за борба, долавя своята обреченост и копнее за духовно родствено същество, с което да споделя идеи, мисhttp://www.teenproblem.net/forumли, чувства.
„До моето първо либе” разширява тематиката на първите Ботеви стихотвоhttp://www.teenproblem.net/forumрения, доизгражда неговия лирически геhttp://www.teenproblem.net/forumрой като типично ботевски. Същевреhttp://www.teenproblem.net/forumменно носи характерните особености на зрялото му творчество и е едно от неhttp://www.teenproblem.net/forumговите върхови поетически постижения, както и един от блестящите образци на българската психологическа лирика.
Друга е характеристиката на лирическия говорител, която изпълва съдържанието на творбата. Той е претърпял голяhttp://www.teenproblem.net/forumмо вътрешно развитие. Еволюцията му е резултат от взаимодействието на миhttp://www.teenproblem.net/forumсъл и чувство с една изключителна нравсhttp://www.teenproblem.net/forumтвеност. А това поражда дълбокия драhttp://www.teenproblem.net/forumматизъм на преживяването.
Тежката душевна криза на АЗ-а е акцентирана в самото начало на стихотвореhttp://www.teenproblem.net/forumнието посредством метонимията „не вливай ми в сърце отрова”. И веднага започва да се разкрива нейният характер. Обяснението протича под формата на размисъл - спокойно и плавно. Колкото повече навлиза в спомена за миналото, с толкова по-голяма сила се надигат в дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата му драматичните преживявания. Гласът се извисява, изразите стават все по-ярко подчертани.
Психиката на АЗ-а е уязвена от преживяно мъчително раздвоение между матеhttp://www.teenproblem.net/forumриални и духовни стойности, между дребнаво-егоистичното и общественозначимото, между себеотричането и могъщите пориви на духа. Приhttp://www.teenproblem.net/forumтегателната сила на красотата и на любовния копнеж са влезли в рязък конфликт с великолепието на гражданската му мечта и бунтовната стихия в душата му. В основата на това сътресение лежи „несподелената любов” като сблъсък на две различни представи за обич и щастие. Един нов тип човешко съзнание, изтръгнало се от домораслия битовиhttp://www.teenproblem.net/forumзъм, разбрало неговата ограниченост и недостатъчност, се домогва до основна промяна на съществуването. Изживява покрусата от неразбиране и самотност. Тя расте и откроява решението му като окончателно и неотменно. Отказът от преживяното става все по-категоричен. Идва признанието: „в тез гърди веч любов не грее и не можеш я ти събуди” - резонанс на: „млад съм аз, но младост не помня, пък и да помня не ровя...” - от първа строфа. Лирическият говориhttp://www.teenproblem.net/forumтел е подложил себе си на безпощаден самоанализ, стигнал е в своята самокритичност до себепризнание, направил е изhttp://www.teenproblem.net/forumбора си и го оповестява също така безhttp://www.teenproblem.net/forumкомпромисно, с безмилостна откровеност.
Богатата метафорика на изказа, свърhttp://www.teenproblem.net/forumзана с въздействието на алитерацията и асонанса, поддържа смислово-емоционалното ударение върху контраста между любов и омраза. И в това междуполюсно пространство витае нещо многозначиhttp://www.teenproblem.net/forumтелно и страховито, обсебило безпокойната, тревожно търсеща мисъл на лирическия говорител. Става ясно, че личниhttp://www.teenproblem.net/forumят конфликт е съпроводен и предопредеhttp://www.teenproblem.net/forumлен от много по-съществено противоборство, от което той е излязъл изцяло променен, прозрял нови житейски ценности. Стопила се е обаче душевната веhttp://www.teenproblem.net/forumдрост, радостта от интимния досег. Скръб, болка, безсилно озлобление, една изострена до краен предел чувствителhttp://www.teenproblem.net/forumност разяждат душата му.
В тези три начални строфи лирическият говорител размишлява, дискретно опонира, отстоява възгледи, защитава позиции. Думи, изрази и понятия антониhttp://www.teenproblem.net/forumми съставят скелета на изложението. Мисълта му се движи скокообразно, слеhttp://www.teenproblem.net/forumдва неуловими логически завои, прави преhttp://www.teenproblem.net/forumходи от настоящето към миналото и обhttp://www.teenproblem.net/forumратно - сегашното време (първа строфа) се редува с минало (втора строфа) и отhttp://www.teenproblem.net/forumново със сегашно (трета строфа). Тук той се бори да бъде разбран. Но същевреhttp://www.teenproblem.net/forumменно копнежът по лично щастие продължава да пулсира в душата му и на граниhttp://www.teenproblem.net/forumцата с поредната група от три строфи се извършва преходът към една нова емоhttp://www.teenproblem.net/forumционална гама.
Категоричността на предшестващаhttp://www.teenproblem.net/forumта част преминава отново в раздвоение, чието постоянно присъствие е притаено във вметнатото „пък и да помня” от пърhttp://www.teenproblem.net/forumвата строфа. То избухва с нова сила и влаhttp://www.teenproblem.net/forumдее следващите три строфи. Това е власhttp://www.teenproblem.net/forumтната необходимост от лично щастие, равностойна по сила на общественото притегляне. Проблематиката се разкрива в цялата си сложност. Лирическата героиня („ти”) се противопоставя пряко на гората и на сиромасите. Срещат се микро- и макрокосмосът на човешкото житие. Колосална нервно-психическа енергия е мобилизирана за хармонизиhttp://www.teenproblem.net/forumрането на тези два свята. И на първо мяhttp://www.teenproblem.net/forumсто - за спасяване на любимата и на люhttp://www.teenproblem.net/forumбовта. Градусът на напрежението рязко започва да се покачва. Гневното отблъсhttp://www.teenproblem.net/forumкване се сменя с тиха увещателна призивност. Посланието зазвучава все по-изповедно - до молитвеност. Спонтанностhttp://www.teenproblem.net/forumта взема превес над разсъдъка. Извършва се преход от скритата полемика към риhttp://www.teenproblem.net/forumторичната патетика. Като порой, с гоhttp://www.teenproblem.net/forumляма изразителност, се изсипват риторичните обръщения. Риторичните възклицания, които подсилват логическия и емоционален акцент, са комбинирани с риторични въпроси, красноречиво подсказващи своя отговор. Въпросителните изрази съдържат повелителна настоятелност, заповедните са оцветени с умиление и трепетно очакване. Повествователният тон става все по-драматиhttp://www.teenproblem.net/forumчно раздвижен и експресивен. Докосват се крайностите на конкретното и абстрактното, на личното и общественоhttp://www.teenproblem.net/forumто. Всичко това обсебва вниманието, изhttp://www.teenproblem.net/forumостря въздействието, придава необикновена сила на съпреживяването.
Мисълта усложнява своя ход. Лутайки се във времето, тя прониква в дълбините на историята, открива там широки хориhttp://www.teenproblem.net/forumзонти. Двусмисленият риторичен въпhttp://www.teenproblem.net/forumрос: „но чуйш ли как пее гората? Чуйш ли как плачат сиромаси?” - от четвърта строфа се разгръща в две грандиозни картини, разменили хронолоhttp://www.teenproblem.net/forumгично местата си - на съпротивата (пеhttp://www.teenproblem.net/forumта строфа) и на робската участ (шеста строфа). Символиката в динамичното слухово-зрително изображение на бурята от пета строфа, разширената повторителност на действието чрез ударнаhttp://www.teenproblem.net/forumта двустепенна анафора настоятелно внушават идеята за историческа предопределеност, носят борческото послаhttp://www.teenproblem.net/forumние на стародавни времена. В шеста строфа се разгръща перифразата - сгъсhttp://www.teenproblem.net/forumтената, синтезирана визия на „нови тегhttp://www.teenproblem.net/forumлила”. Зазвучава мотивът за народностhttp://www.teenproblem.net/forumната устойчивост. Покълва идеята за безсмъртието. Лиричното начало полуhttp://www.teenproblem.net/forumчава епическа окраска, драматизмът се обагря все повече с трагизъм - личносhttp://www.teenproblem.net/forumтен и национален.
Лирическият говорител убеждава, увеhttp://www.teenproblem.net/forumщава, настоява, упорито изисква. Доизгражда се личностната му характеристика. В нея се включват и посоките на отдалечаване и приближаване до лиричесhttp://www.teenproblem.net/forumката героиня. Най-краен израз това движение намира във възходящо използваниhttp://www.teenproblem.net/forumте заключителни обръщения „девойко”, „изгоро”. Изместили студените местоименни форми, те излъчват топлота и нежност, способност за дълбока лична привързаност. Докосват се линиите на двете властни преживявания.
И след една нова удължена пауза, в кояhttp://www.teenproblem.net/forumто емоцията притихва, лумва експлозия. Настойчивата, страстно умолителна анафора на глагола ЗАПЕЙ от шеста строфа приключва с нов подем в началоhttp://www.teenproblem.net/forumто на последния композиционен къс от сеhttp://www.teenproblem.net/forumдма и осма строфа. В поривната сила на „запей” има безпрекословна повеля, враждебно отчуждение. То за последен път ще се смени в следващите два стиха със страстен призив към осъзнаване и единоhttp://www.teenproblem.net/forumдушие, който замира в представата за сражението. Това е кулминационният моhttp://www.teenproblem.net/forumмент в отношението към либето. Речта изведнъж става крайно лаконична, задъhttp://www.teenproblem.net/forumхана. Мисълта - бързопреходна, напрегhttp://www.teenproblem.net/forumната до скъсване: Сърце ми веч трепти - ще хвръкне, ще хвръкне, изгора, - свести се/ - За първи път се появява бъдеще време. И от неговия емоционален гребен лириhttp://www.teenproblem.net/forumческият говорител излита в една друга, фикционална „действителност”. Емоционално-психическото му изживяване е в своя апогей. То помита границите на проhttp://www.teenproblem.net/forumстранство и време, реалност и халюциhttp://www.teenproblem.net/forumнация. Чертае изображението на биткаhttp://www.teenproblem.net/forumта като гигантска природна стихия. Каhttp://www.teenproblem.net/forumртина страшна, величествена и тържествена едновременно. Единствената глаголна форма в минало време („зинали са”) свързва това апокалиптично видение с баладичния екот на „бури вековни” от пета строфа и доразвива усещането за хипнотичната власт на един архаичен завет. Във всичко това има някаква праhttp://www.teenproblem.net/forumстара символика, отглас на митически тайнства и героична епика от безсмърhttp://www.teenproblem.net/forumтие и вечност. И същевременно една нова възрожденска чувствителност.
Едно рязко прекъсване предшества завръщането към реалността. Първият стих на заключителната строфа: „Ах, тез песни и таз усмивка”, осъществява смислово-емоционалната спойка между мираж и действителност. Условно приключеният конфликт отново заема предна позиция. Повратът към същността на спора обединява песните и усмивката на либето с битката и смъртта. Препраща към началото, за да подчертае сърцевината на проблематиhttp://www.teenproblem.net/forumката - за смисъла на живота и на човешhttp://www.teenproblem.net/forumкото щастие. Няма пълнокръвно щастие извън благоденствието на народ и родиhttp://www.teenproblem.net/forumна. Личното е неделимо от общото. В орhttp://www.teenproblem.net/forumбитата на тази проблематика са влезли големите философски въпроси за предhttp://www.teenproblem.net/forumназначението на човека, за личност и общество, за добро и зло, за робство и свобода, човешко достойнство и борба, стойността и величието на подвига, смъртта и безсмъртието - една ценhttp://www.teenproblem.net/forumностна система, която е колкото ботевска, толкова и българска, и общочовешка. Припламват искрите на преживяната афектация и засиява „кървавата напивка”, носеща навеи от „варварски” времена. Това е наздравицата за оная велика духовна сплав, пред която обикновената люhttp://www.teenproblem.net/forumбовна страст немее.
През цялото съдържание преминава алюзията за звучащ напев. Тя се поддържа от песенната протяжност на ритъма и римата, от словесния подбор и неговия звуков състав. И се финализира с помощhttp://www.teenproblem.net/forumта на двукратно повторения глагол ЗАhttp://www.teenproblem.net/forumПЕЕ - ЗАПЕЯ, подсилен от глагола ВИКhttp://www.teenproblem.net/forumНА и от антонима НЕМЕЕ, както и от еднокоренното съществително ПЕСНИ и близкото до него по смисъл ГЛАС. Така изкристализирва идейно-философската концепция: любовта и творчеството изhttp://www.teenproblem.net/forumвират от сърцето и тяхното предназначение е да носят вдъхновение за големи дела, да обслужват смисъла и победния ход на живота. Това разбиране е трудно уловим за съвременhttp://www.teenproblem.net/forumния читател късен отпор на любовно-епикурейската струя в новобългарската поhttp://www.teenproblem.net/forumезия от края на 40-те и началото на 50-те години. Схващането за ролята на слоhttp://www.teenproblem.net/forumвесното изкуство е намерило въплъщение в образа на песента - най-популярната, най-обичаната, най-действената за епоhttp://www.teenproblem.net/forumхата изразна форма!
Драмата на лирическия АЗ е драмата на собствения му народ в един от най-забележителните моменти от неговата историческа съдба. По своята същност тя е колкото лична и национална, толкова и общочовешка. Развитието й отразява сложния мъчителен път на възрожденския българин, който „в няколко дена тайно и полека... порасте на няколко века” (Иван Вазов).
В последната строфа за втори път се появява бъдеще време. И тук то заема приhttp://www.teenproblem.net/forumоритетно място. В това многозначителhttp://www.teenproblem.net/forumно редуване на минало, настояще и бъдеhttp://www.teenproblem.net/forumще се е отразило сложното взаимодейсhttp://www.teenproblem.net/forumтвие между драматизма и трагичния опhttp://www.teenproblem.net/forumтимизъм на творбата. В него е скрит дълбокият смисъл на авторовото послание, кулминирало около вярата в бъднините на един достоен и обичан народ.
Иван Станков
„ШИБИЛ"
Измежду всички разкази от „Старопланински легенди" Владимир Василев е харесвал най-много „Шибил". От заhttp://www.teenproblem.net/forumпазената кореспонденция личи, че Йовков е предпочитал „Кошута", но критикът му пише: „Щом те интересува моеhttp://www.teenproblem.net/forumто мнение за легендите, ето го: най-хубава е „Шибил" -яростта на стила я отделя от другите доста рязко. Най-поеhttp://www.teenproblem.net/forumтична е пък „В огледалото на водата". „Кошута" е сравниhttp://www.teenproblem.net/forumтелно най-слаба, фабулата не е могла да получи интересно разрешение." Може би съвсем несъзнателно Йовков да е споделял мнението на своя приятел, щом тъкмо с „Шибил" отваря „Старопланински легенди". За този сборник на пиhttp://www.teenproblem.net/forumсателя са излезли две самостоятелни монографични изhttp://www.teenproblem.net/forumследвания - на Велчо Велчев „Йовковите старопланински легенди" (193с второ разширено и допълнено издание „Свят на героика и красота" (1991) и на Иван Сарандев „В света на „Старопланински легенди", също с две издания (1980, 1993).
Макар „Легендите" да са най-ухажваният от критиката Йовков сборник, разказът „Шибил" винаги е оставал малко встрани. Когато пък е център на внимание, обикновено се интерпретира само с оглед на Радината красота, която преhttp://www.teenproblem.net/forumобразявала страшния хайдутин и го облагородявала. Като правило, както е при цитираните по-горе изследвачи, се заhttp://www.teenproblem.net/forumдълбочава съпоставката на сюжета с песента, от която тръгhttp://www.teenproblem.net/forumва писателят, и на главния герой с реалната историческа личност Мустафа Шибилюолу, градецки циганин, станал прототип на Шибил. Но все пак малцина са оставали при текста на разказа, при живота на героя, такъв какъвто е в творбата.
Може би защото художествената биография на Шибил е твърде кратка и много бедна. Сюжетен център на разказа са двете срещи на хайдутина с Рада - едната, когато я вижда за първи път, и втората, когато я вижда за последен. В този крайно пестелив събитиен аксесоар Йовков е успял да нагhttp://www.teenproblem.net/forumнети огромни напрежения, които крепят творбата, карат я да изглежда като истинска легенда, като предание, освобоhttp://www.teenproblem.net/forumдено от своята истинност и достоверност, от всякаква конкhttp://www.teenproblem.net/forumретност. Легенда, изгладена като речен камък от напористоhttp://www.teenproblem.net/forumто въображение на писателя. Някъде бях споменал, че разhttp://www.teenproblem.net/forumкази на писателя са ме докарвали до сълзи. „Шибил" е един от тях. Коя е магията, с която жестокият престъпник влиза в сърцата ни и прави от нас негови застъпници? Защо забhttp://www.teenproblem.net/forumравяме човешките трупове, с които той е хранил орлите и лешоядите по Сините камъни? Защо отхвърляме смъртната му присъда, не е ли тя справедливо възмездие за погубения живот на толкова хора?! Защо и Йовков, този мъдър, строг и религиозен човек, също иска да го спаси? Ако това беше станало, разказ нямаше да има. Разказът се крепи на гибелhttp://www.teenproblem.net/forumта на героя, а ние тъкмо нея намираме за незаслужена и несправедлива.
Защото Шибил вече (а всъщност още от самото начало на разказа!) е станал наш. Такъв какъвто го искаме - благоhttp://www.teenproblem.net/forumроден разбойник, който пред очите ни не е извършил нито едно престъпление. Сякаш цялото му минало е измисленаhttp://www.teenproblem.net/forumта, лошата част на легендата за Шибил. Някой го е оклеветил пред читателя и в рамките на разказа му се дава право да се защити. Героят знае присъдата, която го чака в края на процеса, знаят я всички. Тя е толкова неизбежна, че дори самият прокурор Мурад бей не може да спре изпълнението й, въпреки желанието, осенило го като чудо в края на разhttp://www.teenproblem.net/forumказа. Той толкова дълго е работил за смъртта на Шибил, а сега изведнъж се изправя срещу нея. Да не говорим за чиhttp://www.teenproblem.net/forumтателя, който отдавна е близък на героя и свидетел на негоhttp://www.teenproblem.net/forumвите трагични съмнения, на усилията, с които е надмогнал миналото си! И човек тръгва срещу разума си, остава при Шибил до края му и дори по-нататък.
Няма грешник, който да не може да бъде спасен. И няма смърт, която да е заслужена. Наивен ли е бил Йовков, за да сътвори такова послание и да го облече в легендарен сюhttp://www.teenproblem.net/forumжет? Не. Чрез своя герой писателят ни спомня за онези, неhttp://www.teenproblem.net/forumдостойните, при които Господ е дошъл и за които е трябваhttp://www.teenproblem.net/forumло да се пребори. За великите грешници, които също са обhttp://www.teenproblem.net/forumречени да бъдат праведници, защото са мили Богу. Шибил престава да бъде престъпник още от самото начало на разказа. Той ни е показан като добър, красив и влюбен. От таhttp://www.teenproblem.net/forumкова съвършенство човек трябва да се плаши и писателят в обобщено-абстрактния план на ретроспективните щрихи маркира греховното му досие. За да се разбере, че Шибил е станал такъв, какъвто го виждаме, не независимо от минаhttp://www.teenproblem.net/forumлото, а въпреки него. За да се възвеличи цената на победаhttp://www.teenproblem.net/forumта, която героят е удържал над миналото. Писателят разказhttp://www.teenproblem.net/forumва за времената след нея, за великите съмнения, родени заhttp://www.teenproblem.net/forumедно с победата, за нейния смисъл. Но какво от това, че е победено миналото, щом Рада, щом красивото бъдеще, идhttp://www.teenproblem.net/forumва да умре с Шибил в една посърнала сегашност! Каква злокобна относителност се крие във всичко, щом лошият става добър и последният - първи, а добрият става лош и първият - последен. И най-важното - кой да отсъди. „Възhttp://www.teenproblem.net/forumмездие мне и аз въздам" - нека си спомним библейския циhttp://www.teenproblem.net/forumтат, с който Л. Толстой се отказа от правораздаване още преhttp://www.teenproblem.net/forumди да е потекъл текстът на романа за великата и грешна люhttp://www.teenproblem.net/forumбов на човека.
Животът показва всекиму в различно време своето неhttp://www.teenproblem.net/forumпостижимо истинско лице. На едни рано, на други късно. Но винаги навреме. За да не може да се осъществи абсолютhttp://www.teenproblem.net/forumният екстремум тук, на земята. Да остане блян тържественоhttp://www.teenproblem.net/forumто сливане на мечтания и на действителния живот. За да оживее копнежът по другия свят. Оня, който ще превъзхожhttp://www.teenproblem.net/forumда тукашния с една велика липса - липсата на мисъл за смъртта. За да не може човекът да се раздели с онази неуhttp://www.teenproblem.net/forumловима тревога, с която звездите препускат в космическите си скиталчества и с която малките частици се лутат в своиhttp://www.teenproblem.net/forumте браунови пътища. Тревогата, която ни прави подобия Боhttp://www.teenproblem.net/forumжии. Тази тревога е била непозната на Шибил, преди да срещне Рада. Тъкмо чрез нея животът показва на героя своhttp://www.teenproblem.net/forumята истинност. В срещата с Рада завършва безвремието на героя, построено върху чуждата смърт и върху чуждото неhttp://www.teenproblem.net/forumщастие. Завършва безметежната пустота, в които не само драмата, но и съмнението не е било познато на Шибил - „не знаеше вече, нито искаше да знае кое е грях и кое не".
Всъщност Йовков още тук започва да го спасява - хайhttp://www.teenproblem.net/forumдутинът „вече" не знаел кое е грях. Значи - и това е много важно! - някога е знаел. Чрез зловеща поредица от разбойнически подвизи той е преминал в блажените за един пресhttp://www.teenproblem.net/forumтъпник територии отвъд морала, дето човек сам си е господ и всичко му е позволено. Шибил се е разхождал спокойно в един свят, към който тайничко са поглеждали в мислите си и Родион Романович, и братът Иван Фьодорович. Само че временно и, струва ми се, само художествено. Греховното минало на героя не ще да е неговата истинска същност, тъй като то определя поведението на всички останали, само не и неговото лично. Хайдушката природа на Шибил изчезва със свалянето на романтичния разбойнически арсенал, на силяхлъците, на пищовите и ножовете, които той така и не използва нито веднъж в разказа. При първата среща Рада пробива втвърдената коруба на забравата и Шибил започва да си спомня живота, във вените му се втурва горещата кръв на любовната неизвестност, върху него се стоварва наhttp://www.teenproblem.net/forumдеждата. Шибил започва да възнамерява, губи своята пра-волинейност, става непредсказуем, интересен, става истинhttp://www.teenproblem.net/forumски. За всичко това ни е подготвило Йовковото „вече". Разhttp://www.teenproblem.net/forumказът подхваща героя от най-долната мъртва точка на мораhttp://www.teenproblem.net/forumла и го извежда до мъченическата смърт на праведника. Йовков се нуждае от хайдутството на героя само като изhttp://www.teenproblem.net/forumходна точка на неговото художествено битие. В хода на разhttp://www.teenproblem.net/forumказа то е нефункционално. Съмненията на Шибил не са роhttp://www.teenproblem.net/forumдени от угризение за извършените престъпления. Те не са съмнения на паметта, а на сърцето, на спасяващата и погубhttp://www.teenproblem.net/forumваща любов. „Любовта е силна като смъртта", се казва в библейската Книга на песните и разказът „Шибил" спокойhttp://www.teenproblem.net/forumно може да бъде приведен като потвърждение.
И тук, както и в другите Йовкови разкази, читателят се среща с изключителни герои. И Шибил, и Рада, и Мурад бей, и Велико кехая са необикновени в своя социален клас. Шибил не е като останалите хайдути и Йовков подчертава това чрез самото им въвеждане. Писателят, който не търпи излишъка, спокойно можеше да мине без злодейската друhttp://www.teenproblem.net/forumжина, Шибил и сам по себе си е достатъчно страшен. Остаhttp://www.teenproblem.net/forumналите хайдути са въведени тъкмо с оглед на контрастното проектиране на героя върху обкръжението му. Същото е и при Рада. Жените само я придружават, както разбойниците придружават Шибил. Никакво отделяне на една или друга физиономия от масата на контрастния фон. Хайдутите и жените са някакво колективно тяло, подсказващо характеhttp://www.teenproblem.net/forumристиките на социалните общности, към които принадлеhttp://www.teenproblem.net/forumжат двамата герои. Точно срещу истините на своята среда се изправят Шибил и Рада в стихията на своя любовен бунт. Шибил престава да бъде хайдутин като другите и Рада преhttp://www.teenproblem.net/forumстава да бъде обикновена жена като другите. Той не е вече и обикновен син, а тя - обикновена дъщеря. Като два диви гълъба, вдигнати в полет от авджиите на Мурад бей и Велиhttp://www.teenproblem.net/forumко кехая, те се удрят в призрачната стена на изстрелите и тръгват отвъд, защото само там могат да бъдат неразделни. Ще си вземат дори карамфила. „Карамфил! Моите чувства са чисти" - ще чуят тълкуващия глас на Люцкан, който е изhttp://www.teenproblem.net/forumлязъл да ги посрещне на моста, и ще видят в ръката му онhttp://www.teenproblem.net/forumзи стрък лайка от края на разказа „Последна радост".
Още при вида на карамфила, който носи Шибил, внимаhttp://www.teenproblem.net/forumтелният читател трябва да се досети, че се задава цитат. Йовков цитира себе си. Явно много неща са се врязали в паhttp://www.teenproblem.net/forumметта на писателя от енциклопедията, отдето жена му Дес-пина Йовкова е превеждала значението на различните цвеhttp://www.teenproblem.net/forumтя. В „Последна радост" Люцкан подарява един-единствен карамфил - „на Ирина, дъщерята на богатия търговец Драг-нев. И това не е случайно. Въпреки явното несъгласие на надменните и упорити родители, нея смееше да я иска Панhttp://www.teenproblem.net/forumтев, беден, но хубав момък, при това изкусен цигулар". Тук сюжетът „Шибил" е зададен в едно изречение, но достатъчhttp://www.teenproblem.net/forumно ясен, достатъчно цялостен. Само че незавършен. При разгръщането на това изречение в „Старопланински легенhttp://www.teenproblem.net/forumди" съдържащата се в него сюжетна схема се е запазила наhttp://www.teenproblem.net/forumпълно, само детайлите са приели митичните нюанси на други времена и други пространства. И карамфилът, дето е почервенял от кърпата на Велико кехая и от червената сълhttp://www.teenproblem.net/forumза, която той има да пролее. Във всеки случай един такъв мост между „Шибил" и „Последна радост" е твърде покаhttp://www.teenproblem.net/forumзателен и хвърля доста сянка върху категорични твърдения, като това на Иван Сарандев: „В легендите няма да намериhttp://www.teenproblem.net/forumте нищо, което да напомня за делничната идилия на „Ако моhttp://www.teenproblem.net/forumжеха да говорят" или пък за разказите от останалите сборниhttp://www.teenproblem.net/forumци - „Песента на колелетата", „Женско сърце" и т. н." (с. 53).
При влизането в Иовковата безкрайност човек трябва да изостави всякаква категоричност, дори и пред най-очевидhttp://www.teenproblem.net/forumните неща. Но всички грешат, аз - също. Грешката на Ив. Сарандев малко ме смущава, но повече ме радва. Защото е рожба на магнетичното очарование на Йовковото творчестhttp://www.teenproblem.net/forumво, което довежда критиците до крайна, сляпа влюбеност -не усещаш ни кога се въздигаш, ни кога се сгромолясваш, оставаш все при прекрасното и страшно чувство за летене. Оня, който не греши, не е истински. Шибил е.
Както впрочем са истински и героите на народните баhttp://www.teenproblem.net/forumлади с мотив „Неразделни". Мисля, че „Шибил" е в много по-тясна връзка с тях, отколкото с песента от Котленско за Дженда и Шибил, чийто запис Йовков получил от Данаил Попконстантинов. Мнозина са отчели стопяването на авhttp://www.teenproblem.net/forumтентичната историчност от документалния и песенния маhttp://www.teenproblem.net/forumтериал, с който е работил Йовков за „Шибил". Но посоката на направените от автора промени води тъкмо към някакъв особен, подчертано литературен вариант на „Неразделни". Липсва финалният момент, маркиращ живота на влюбениhttp://www.teenproblem.net/forumте след смъртта. Той безспорно е важен, но не толкова, колhttp://www.teenproblem.net/forumкото основната схема на баладния инвариант, повторена и в „Шибил" - двама млади влюбени по злата воля на родитеhttp://www.teenproblem.net/forumлите не могат да се оженят и съдбата ги събира в смъртта. Разбира се, в Йовковия разказ липсва чудото на метаморфоhttp://www.teenproblem.net/forumзата, защото, първо, то не е литературно, и, второ, в легенhttp://www.teenproblem.net/forumдата щяха да станат много чудеса. „Шибил" щеше да загуhttp://www.teenproblem.net/forumби изцяло своята романтична правдоподобност и открито да се фолклоризира - нещо, което Петко Тодоров би допусhttp://www.teenproblem.net/forumнал, но не и Йовков. Че писателят с годините все повече изhttp://www.teenproblem.net/forumползва фолклорни топоси и въобще колективния език на народното творчество, е извън съмнение. На този проблем е посветена и една от най-добрите статии през последните години върху Йовков - „Другоселци, другосветци" от Енчо Мутафов. Има обаче нещо по-важно - как работят в мислеhttp://www.teenproblem.net/forumнето на писателя, във филогенетичната му памет фолклорhttp://www.teenproblem.net/forumните модели, зададени чрез множеството песни, които е знаел още в детството си. Може би в „Шибил" е възпроизhttp://www.teenproblem.net/forumведен един от тези модели. Възможно е и другото - съвсем несъзнателно и дори случайно писателят да е ориентирал към баладната схема един суров материал, който няма ниhttp://www.teenproblem.net/forumщо общо с нея. Съблазнително би било да се открие сисhttp://www.teenproblem.net/forumтемната употреба на този механизъм, чието съществуване само подозирам, но нямам нужната подготовка да докажа. Независимо от всичко, в констативен план сходството на „Шибил" с баладния мотив „Неразделни" е безспорно. То може да работи и при четенето на разказа. В съзнанието на читателя, който веднъж е усетил руслото „двамата герои се харесват, но родителите пречат на любовта им", има вече гоhttp://www.teenproblem.net/forumтови очаквания. И тъкмо от потвърждението на читателскаhttp://www.teenproblem.net/forumта нагласа извира разтърсващата сила на творбата.
„Вода донела, вода отнела" - тоя труден императив трябhttp://www.teenproblem.net/forumва да приеме страшният хайдутин с помощта на своето ноhttp://www.teenproblem.net/forumво посвещение. Всичко, що реките от кръв са му донесли -злато, накити, богатство - ще бъде върнато. Няма вече очи Шибил за студения блясък на алтъните. Цената им е рухнаhttp://www.teenproblem.net/forumла. От търговците ги е вземал, на тях ги дава, по тях ги праhttp://www.teenproblem.net/forumща. С всеки дар от тежката броеница на престъпленията се отронва по едно черно греховно зърно. Подобно на Индже, Шибил е минал през „необяснимото" чудо на промяната, равно по сила на чудото, сполетяло Савел-Павел. Преследhttp://www.teenproblem.net/forumваните от тях вчера се радват днес на най-ревностна закриhttp://www.teenproblem.net/forumла. Чрез деянията си героят постепенно си спомня всичко онова, що някога е почнал да забравя - кое е грях и кое не. Доброто, извършено в рамките на разказа, е равно на злото, извършено преди това. Темида не може да отсъди, ще отсъhttp://www.teenproblem.net/forumди Фортуна.
Рада е новата съдба на Шибил. Тя се явява в живота му като чудна смесица от „жена, дете и дявол". Доколкото всяhttp://www.teenproblem.net/forumко дете е невинно и ангелоподобно, то Рада носи на героя пълноводието и пълнокръвието на усещанията, тя покрива целия спектър на човешкия морал и на човешката дейност -от дяволското до ангелското начало. Няма нещо, което Рада да не може да даде на Шибил от прелестното разнообразие на живота. Съвършеният в своя разбойнически клас, царят на хайдутите, братът на орлите, злодеят аскет е поразен от другия, живия живот, който съзира в очите на Рада. След срещата си с нея господарят на планините разбира, че при всичкото злато, което има, той няма нищо, не притежава нищо от стойностите на истинското битие. Мъртвата му дуhttp://www.teenproblem.net/forumша се събужда, зашита за Рада. Премъдрият ерусалимски цар Еклесиаст е изстрадал истината, че всичко си има време - време да убиваш и време да лекуваш, време да раздираш и време да съшиваш (Екл: 3-7). До неговите прозрения се е домогнал и Шибил. Той е разбрал чрез Рада, че времето на раздирането е свършило. Започва времето на съшиването.
Петър Г. Петров, един от най-интересните съвременни български философи, в книгата „Животът - огледална аванhttp://www.teenproblem.net/forumтюра" разглежда кръпката като една от метафорите на чоhttp://www.teenproblem.net/forumвешкото битие и казва: „Актът на кърпене напомня удивиhttp://www.teenproblem.net/forumтелно бдение: никой не кърпи дрехите си посред ден на площада." А ангелът-дявол, вълшебното чудо Рада, изважhttp://www.teenproblem.net/forumда игла и конец насред планината, сред Джендемите, сякаш тъкмо затова е дошла - да го зашие за себе си, да даде на своя Тезей спасителната нишка на завръщането. Тя наистиhttp://www.teenproblem.net/forumна свещенодейства, при това най-интимно, пред лицето на целия свят. (Само в скоби ще отбележа, че по време на посhttp://www.teenproblem.net/forumледното клане в Урум Еникьой Индже също си поръчва ноhttp://www.teenproblem.net/forumви дрехи!) Оттук насетне и тя, и Йовков, и читателят ще се отзоват на великия руски повик да се търси и в звяра човеhttp://www.teenproblem.net/forumкът. Започва изграждането на втория, истинския план на Шибил. Героят е човек, намерен в звяра. Разбойничеството става негова привидност, реалност със стойност на измисhttp://www.teenproblem.net/forumлица. Той е взел с чужда помощ важно решение. Пропуска през себе си своето ново време - времето да се живее.
Шибил получава първата присъда от злодейската си чеhttp://www.teenproblem.net/forumта - „не го убиха, но избягаха от него като от чумав". Те го осъждат да остане жив, сякаш са знаели, че с това драстичhttp://www.teenproblem.net/forumно нараства наказанието, което трябва да изтърпи. Че болкаhttp://www.teenproblem.net/forumта на ножа и куршума е леснина пред болката на сърцето -това го знаят всички с изключение на Шибил. Той само се догажда, смътно го усеща. Останал сам, Шибил е освобоhttp://www.teenproblem.net/forumден от товара на дружината. Не е вече нито водач, нито доhttp://www.teenproblem.net/forumри разбойник. Както и при досегашните Йовкови герои, коhttp://www.teenproblem.net/forumито разгледахме, и Шибил е вече в своята другост, в своята достоверност. Той се е изтръгнал, полетял е и връщане няhttp://www.teenproblem.net/forumма. И „всичкото имане, което той беше натрупал и беше скрил из пещери и хралупи, всичко това потече в къщата на Велико кехая, все подаръци на Рада". Тези разточителни жестове на бившия разбойник би трябвало да ни звучат простовато, ако Йовков не беше ни подготвил за тях още в самото начало на разказа. На шеговитата закана, че ще й вземе махмудиите, Рада отвръща на Шибил: „Бре, ще ги взеhttp://www.teenproblem.net/forumмеш! Я да ми дадеш още, че ми са малко!" С изпращането по търговците на тежките дарове се осъществяват две важhttp://www.teenproblem.net/forumни функции в разказа. Затваря се логическият кръг на задоhttp://www.teenproblem.net/forumволяване на игровия каприз на Рада, който завързва и разhttp://www.teenproblem.net/forumвързва действието, от една страна, и от друга - Шибил риhttp://www.teenproblem.net/forumтуално се освобождава от натрупаните един след друг греhttp://www.teenproblem.net/forumхове по обратен ред, додето не постигне моралния паритет „всичко, което имаше, беше го дал". Героят вече е отвъд при-видността. Царят сам е захвърлил своите дрехи и преодолял срама от голотата си, е тръгнал с открито лице към света. А трагизмът на голия цар иде от наивната вяра в голотата на всички останали.
Шибил има всички основания да се съмнява в естестве-ността на ситуацията, в която е попаднал и от която няма желание да излезе. „Дълго време Шибил мисли дали това не е примка" - ще ни подчертае Йовков, но премълчава какhttp://www.teenproblem.net/forumво е измислил героят. За да му помогне да вземе съдбовноhttp://www.teenproblem.net/forumто решение, писателят и този път ще извика на помощ всеhttp://www.teenproblem.net/forumмогъщите и непреодолими космически фактори, каквито бяха пролетта при Стоил и вселенската тишина при Сали Яшар. Шибил знае, че пътят на сърцето винаги върви по ръба на смъртна скала, затуй толкоз години е заглушавал гласа му с предсмъртните писъци на своите жертви. Но сеhttp://www.teenproblem.net/forumга - сега той е сам. Пред него, пред очите и пред душата му, самата Вселена взема друг път. Любовният предусет на Шибил се изживява от цялата природа. Той за първи път става неразделна част от великото естество, наречено жиhttp://www.teenproblem.net/forumвот, и сетивата му са препълнени от сладостното пролетно томление, с което земята показва своите любовни зачатия. „А гората беше се раззеленила вече цяла, натежа и потъмhttp://www.teenproblem.net/forumня, поляните се покриха с висока трева, цъфна божурът, цъфна и росенът, самодивското цвете. Из долищата се поhttp://www.teenproblem.net/forumнесе дъх на люляка и на липи." През есента Шибил може би щеше да вземе друго решение. Сега обаче не. Цялата зе мя е женствена и съблазнителна, влюбена. Това е цял Елин-Пелинов разказ. Любовната стихия на природата не може да отмине героя: „И когато в усоите проехтя ревът на рогач, а в Старата кория загукаха гриви гълъби - корав се стори на Шибиля камъкът, на който вечер слагаше главата си, и тежhttp://www.teenproblem.net/forumка му се видя пушката. Той повече не можеше да трае и тръгна за село." Пред героя стоят и прелестната самота на елена рогач, и кротката красива заедност на гривите гълъhttp://www.teenproblem.net/forumби. Някой друг, тъмен и властен, хвърля жребия и на негоhttp://www.teenproblem.net/forumвата неумолима воля се доверява Шибил. Решението да слезе при Рада е взето свръх него. Той просто не е могъл да издържи на грандиозния натиск, който оказва върху му поhttp://www.teenproblem.net/forumривът на шеметната пролет, на космическото пролетно възhttp://www.teenproblem.net/forumкресение, обхванало и слабата човешка душа на самотника. Йовков оставя Шибиля сам, за да се концентрира. Да може да чуе тези неразбираеми в предишните години сигнали и за да се спре пред великите тайни, които толкова пъти са пробягвали пред незрящите му очи. Сега е съблазнен от тях и повече не може „да трае". Шибил поема към Рада. Отива да вземе благословията на баща й, както намеква Йовков сега. Или отива да се предаде, както казва в началото на разказа. Това са различни неща, но не е дошло още времеhttp://www.teenproblem.net/forumто да се разбере. Сега Шибил е в Пътя, Шибил е в Истинаhttp://www.teenproblem.net/forumта, Шибил е в Живота. Второто решение е в сила. Все още е времето да се живее. Все още е ден.
Но пада здрач, започва да се мръква, Шибил е вече друhttp://www.teenproblem.net/forumгаде - долу, далеч от орлите, планината е вече извън него, тя е спотаена, „тиха, замислена, сякаш гледаше след Шибил и питаше: къде?". Космическата власт се сменя, идва царстhttp://www.teenproblem.net/forumвото на нощта и героят отново е успореден на макропрехо-да. Дошъл е мигът на последното съмнение, което „като червей загриза сърцето му". Това е третото ритуално отриhttp://www.teenproblem.net/forumчане от Сатаната, последното и окончателно решение на стария грешник и злодей. Шибил е прекаран през геената на мрака като през последно изпитание, като през последhttp://www.teenproblem.net/forumната черна вода. И издържа. Подобно на завързания за мачhttp://www.teenproblem.net/forumтата Одисеи, Шибил стои омотан с конците на Рада при своята надежда, но е готов всеки момент да ги разсече и да тръгне след молитвения зов на планината, да се върне при нея завинаги. Няма значение какво ще стане с разказа! Разhttp://www.teenproblem.net/forumбойническият му живот е сигурен, младоженството му е съмнително...
И този път Йовков ще помогне на своя герой да вземе окончателното си решение с помощта на живата мъртва природа. Докато през сърцето и ума му са препускали терhttp://www.teenproblem.net/forumзанията на раздвоението, светът е станал друг. Изгрял е меhttp://www.teenproblem.net/forumсецът, същият, който освети решението на Сали Яшар. Сиhttp://www.teenproblem.net/forumнята стена на планината се е загърнала в бяло було, над гоhttp://www.teenproblem.net/forumрите мъглата се увива като змей, в дола пее реката „тъй тиhttp://www.teenproblem.net/forumхо, тъй хубаво". В чупещите се лъчи на месеца, в неговата светлина Шибил вижда очите на Рада, вижда усмивката й, която го „мами".
Както винаги, Йовков е убийствено точен. Очарован от поетичното състояние на нощната вселена, Шибил е забраhttp://www.teenproblem.net/forumвил, че освен „привличам", глаголът „мамя" значи и „залъгhttp://www.teenproblem.net/forumвам". Впрочем под знака на това двусмислие е сложен целиhttp://www.teenproblem.net/forumят разказ - някой залъгва Шибила чрез привличането на Раhttp://www.teenproblem.net/forumда. И в тази зачарована нощ, пред окъпаните в лунна светhttp://www.teenproblem.net/forumлина очи на Рада героят взема последното, трето решение. С оглед на логиката, по която се движи вътрешният живот на Шибил, това е екстремумът на напрегнатостта, най-виhttp://www.teenproblem.net/forumсоката точка в графиката на духовните съмнения и затуй Йовков е повикал на помощ на природните сили и самата Рада. „За тази жена си струва да се направи всичко", навярhttp://www.teenproblem.net/forumно си мисли Шибил, както мисли дядо Власю за Албена, както мисли Матаке за Сарандовица и както мислят Омиро-вите троянски старци за Елена. Той знае, че в това „всичко" влиза и умирането, но не е човек, който ще се изплаши. Напротив, като че ли в магнетичната съблазън, наречена Рада, Шибил е включил и смъртта, виждал ги е двете една до друга. При ниската цена, която е давал до вчера на чоhttp://www.teenproblem.net/forumвешкия живот, смъртта по пътя към Рада, смъртта при Рада или смъртта с Рада е само гибелно изкушение. И Шибил взема последното си, трето решение - да отиде при очите и усмивката на Рада. „Той стана, тръгна подир тези очи и таhttp://www.teenproblem.net/forumзи усмивка и повече не се обърна назад." През Шибил поhttp://www.teenproblem.net/forumтича последното време - времето да се умира.
На смъртта на Шибил Йовков е заложил много. Без нея с немислима основната идея. Само чрез нея читателят моhttp://www.teenproblem.net/forumже да се добере до презрението към земния съд, до мисълhttp://www.teenproblem.net/forumта, че съдът над един човек не може да бъде дело на други човеци. Връз грешника камък може да хвърли само онзи, който се смята за праведник. Но кой да отсъди греховност п праведност тук, на земята? Далече е жетвата, далеч са и жетварите. А и смъртта на Шибил обърква всичко. Към нея Йовков тръгва с четирима отрицателни герои. Шибил, разhttp://www.teenproblem.net/forumбойникът убиец и грабител, Мурад бей, кърсердаринът, подлецът, който е сътворил пъкления план по хващането на члодея, Велико кехая, в чиито интереси влиза залавянето на Шибил и дава дъщеря си за примамка, и накрая самата му дъщеря Рада, която се е съгласила да изпълни тази роля. Никой не е подозирал драмата, която ще се разиграе, проhttp://www.teenproblem.net/forumтивоположността, в която ще премине всеки един от тях. Шибил се превръща в наивно влюбен, в него се влюбва и Рада, кърсердаринът пада на колене пред епическата хуhttp://www.teenproblem.net/forumбост на юнака, а Велико кехая ще трябва да се потопи в скръб по изгубеното си чедо. Видно е, че при тази постаhttp://www.teenproblem.net/forumновка всеки един от участниците би могъл да бъде главен герой. Йовков е предпочел Шибил, първо, защото неговият сюжет вече е работил в съзнанието му още в „Последна раhttp://www.teenproblem.net/forumдост", и второ, защото е по-легендарен.
Чрез разказа „Шибил" се задава особен тематичен модел ма цялата книга „Старопланински легенди". Съдбата на Шиhttp://www.teenproblem.net/forumбил и Рада ще бъде сходна със съдбата на Индже и Пауна, Божура и Василчо, Женда и керванджията, Тиха и Величко, Крайналията и Курта. Единствено в смъртта ще е възможна тяхната любов и тук се крие общата легендарност на разкаhttp://www.teenproblem.net/forumзите от този сборник. Легендарност, заложена в тематичнаhttp://www.teenproblem.net/forumта им близост с основната схема на фолклорния баладен мотив „Неразделни". Така „Шибил" не само отваря книгаhttp://www.teenproblem.net/forumта, но и я предсказва, съдържа я в себе си. Безсмъртието на героите тук е намерило своята митична, легендарна окрасhttp://www.teenproblem.net/forumка и държи цялата книга ориентирана към себе си. Зад мноhttp://www.teenproblem.net/forumгото смърт стои събирането на двете андрогинни половини, разкъсани някога. Шибил е открил в Рада огромното малко нещо, липсата на което го е правила агонален, агресивен, убиващ. След първата им среща той започва да става пълен, хармоничен, смъртно цялостен. Става морален. Чрез Рада Шибил заживява праведно. Той вече не лъже, не краде, не убива, раздал е цялото си богатство, всичките си ризи, безhttp://www.teenproblem.net/forumропотно ще предаде и живота си. Шибил е видял светлинаhttp://www.teenproblem.net/forumта и никога не могат да го върнат в мрака. Рада му е помогhttp://www.teenproblem.net/forumнала, ще му помогне и сега, в смъртта. Тя става негов Път, негова Истина, негов Живот, ще го придружи и сега, когато той е тя и тя е той, защото са едно. Но защо стрелят, тя бърhttp://www.teenproblem.net/forumза, трябва да му обясни, че наистина е знаела нещо, но не всичко, не е знаела, че искат да го убият, трябва да му каже, че не го е излъгала, че карамфилът е истински... „Карамhttp://www.teenproblem.net/forumфил! Моите чувства са чисти" - дочуват те гласа на Люцкан, който е излязъл да ги посрещне.
Текстът е публикуван в: Станков, Иван. Йовковото творчество. В. Търново, 1999
МУ „Добрин Петков”
гр. Пловдив
РЕФЕРАТ
Тема: „През Чумавото”- Йордан Йовков
Изготвил: Александра Ралчева
12 клас, № 2
Проверил: г-жа Проданова
Творчеството на Йордан Йовков е уникално заради много-странната възможност за сравнения,но същевременно то носи своя индивидуална атмосфера - Йовков успява да опоетизира духовните и нравствени черти на личността. Идейните параметри на разказите му са свързани със сложните и противоречиви трепети на човешката душа, с природата на личностно поведение, с основанията на човешките реакции. Главна тема в неговите разкази са човекът, селския бит и войната.Едни от най-хубавите произведения на Йовков са поместени в сборника "Старопланински легенди".Йовков не винаги успява да удържи на своето желание да не каже всичко на читателя, да не го насочи към еднозначни отговори на провокираните от текста въпроси. Такава граница между прекомерното говорене и мълчането се откроява в разказите включени в "Старопланински легенди". В сборника преобладава романтиката в творческото минало. Също така е възкресен българският живот от епохата на Възраждането с неговите най-драматични прояви, с неповторимите личности и характери, с изключителните чувства и страсти - и всичко това поставено в една романтична рамка, разказано с приповдигнатhttp://www.teenproblem.net/forum епиченhttp://www.teenproblem.net/forum тон,http://www.teenproblem.net/forum нарисуваноhttp://www.teenproblem.net/forum сhttp://www.teenproblem.net/forum яркаhttp://www.teenproblem.net/forum живописност. Основната художествена цел на "Старопланински легенди" е да се покаже силата и красотата на човешката природа. Разликата между десетте разказа, включени в сборника, се свежда главно до избора на водеща проблематика в тях. Ето защо в литературната наука доминира становището, че подредбата на разказите в книгата е подчинена на принципа на тематичното сдвояване- една легенда от хайдушкия и една легенда от мирния живот.
„През чумавото” е деветият разказ от сборника "Старопланински легенди". За разказът са характерни нравствено-философски мотитиви- за греха и изкуплението, любовта и смъртта, страданието и надеждата, силата и безсилието, свободата на избора и предопределението на съдбата. Повествованието, изградено чрез средствата на модерния психологически реализъм, се отличава с особения акцент върху внушенията на подтекста.Осмислянето на опозицията между изречено и премълчано, проникването в загатнатите дълбинни пластове на човешката душа извеждат на преден план един ключов за разказа мотив- за спасението, към което се стреми всеки от героите."През чумавото" носи най-добре изявена символика на жертвоприношението в плана на ритуалното групово преживяване. Още мотото налага потребността на текста да бъде разбран като сказание за греха и за пътя на неговото колективно изкупление: "Божием попущением тое лето удари една чума... Не оста чисто ни едно село, грех ради наших”.
Идеята за престъпление и наказание-изкупление изглежда недвусмислена рамка на символичния дискурсивен проект. И все пак въпросът "Какъв грях? Кое престъпление?" няма да получи еднозначен и ясен отговор. Грехът може да бъде в егоизма и отчуждението на хората, в изчезналите доброта и любов; така поне ще изглежда една възможна християнска интерпретация. В по-широкия план на идеята за жертвена обредност можем да кажем, че за разказа-Йовков с неговото циклично време грехът е винаги-тук, вече-в-сърцата, както в християнската идея за първородния грях. Веднага след мотото, още в първото изречение текстът пак настоява да бъде прочетен митологично, като поделя пространството по символичен начин: "Чу се, че в долните села... дошла чумата." Светът на разказа става двуполюсен: тук и там, горе и долу... В Долния свят, разбира се, живее Смъртта. Чумата най-често символизира абсолютното зло, самата необратимост на всички нещастия, които могат да сполетят човека, с други думи, смъртта. В нашия разказ тя ще бъде нееднократно свързвана с пътя отдолу-нагоре, оттам-натук; чумата пътува на кон, лети с орлите; тя е пътник, който сполита човешкия свят.Като противовес на мотива за чумата е един от лайтмотивите в текста- за лудостта, пронизва и онези сюжетни моменти, в които на преден план сякаш са радостта и щастието:”Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани…Развеселяваха се един други, играеха до премаляване.Но имаше нещо болно в това веселие. Пиеха вино за да приспят грижите си, смееха се за да прикрият страха си.” Мълвата и ужасяващият слух за появата на чумата „в долните села” променя обичайния ритъм на живота. Дебнещата опасност превръща другия „съседа” в „молепсан”, в печата на зловещата болест. В такъв драматичен момент се пробужда егоизмът, раждат се кошмарните привидения на приближаващата безмилостна смърт и индивидът се оказва на границата между разума и безумието.Мотивът за лудостта очертава измеренията на битие, излязло извън рамките на установеното, традиционното за селската общност поведение ”Но вечерта, когато всеки се прибра у дома си и остана сам, призракът на смъртта отново се изправи , неумолим и страшен. На другия ден всеки (…) затваряше се в къщата си и здраво залостваше вратите(…) Страх подкосяваше силите, помътваше разума.”За Йовковите герои спасението от безпощадната чума преминава през мистичния свят на завещаните от патриархалната традиция поверия и магии, включва мисълта за бягството в Балкана и най- сетне придобива облика на единствения избавител, поддържащ все още живата надежда- хаджи Драган.Тази персонализираност на мотива за спасението, очаквано от селяните като благороден, хуманен акт на „месията”, налага съпоставката с християнската митологема за Спасителя, който дава сила на слабите и безпомощните, вяра- на обезнадеждените, храна- на гладните. Действията на хаджи Драган се свързват в съзнанието на страдащите с така необходимото, желаното чудо на избавлението: „Трябваше един умен, един сърцат човек, който да каже какво да се прави и да поведе селото. Името на хаджи Драган започна да се шепне по често. Той беше човекът който можеше да спаси селото… Надеждата която всеки таеше в себе си , се пробуди и те и повярваха.”Смайващо е въздействието на изпълнените с непоклатим оптимизъм думи на чорбаджията, който демонстрира с нетърпящ възражение тон своята убеденост в неоснователността на мрачните слухове: „Кой мре?Къде мрат?Какво ми дрънкате вие мене!Никаква чума няма ви казвам аз.”Това е видимата страна в поведението на хаджи Драган, но остава усещането, че има и втори, „задкулисен” план, свързан с истинските мотиви за действията му и с неизречените намерения, обвити в мрака на неяснотата. Този, който избира да бъде спасител за другите може би се опитва да спаси фамилната чест и да укрепи разклатените упори на своя деспотичен свят. Ако чумата е страшната „напаст”, можеща да разруши устоите на цялата патриархална общност, то любовта между Тиха и Величко е силата, която е способна да взриви консервативното семейно-родово битие, основано на закостенялата традиция и суровата, тиранично наложена воля на бащата. За разлика от селяните, които чувстват безсилието си пред смъртоносната болест, хаджи Драган не еднократно подчертава силата си, неоспоримото право да взема категорични решения: „Аз сватба ще захващам днес…женя Тиха, ви казах. Останало ми едно момиче, ще оженя и него”
Сватбата, която застава в центъра на сюжетното действие, има абсурден характер според представите на житейската логика. Тя наистина е "небивала": само преди месец годеникът е бил върнат с отказ; разположена е в художественото време така, че да разиграе "пир по време на чума".Трудно обяснимо е нелепото решение на Хаджи Драган да вдигне тежка сватба, когато вилнее смъртоносната чума. Може би властно наложената бащина воля е отчаян опит да се спаси честта на чорбаджийското семейство, застрашена, според предразсъдъците на патриархалната среда, от обичта на Тиха към бедния Величко Дочкин. Дъщерята на селския първенец, изтерзана от бремето на неизповядана никому греховна вина, избира изкуплението чрез смъртта и с този самопожертвователен акт спасява любовта си и своята душа. Има нещо отвъд-естествено в поведението на бащата и дъщерята, които се веселят и плачат едновременно, повторено в истеричния модел на колективното поведение.Символиката на очите отвежда към неизявеното, неизреченото, скритото.То е истинската същност на персонажите и определя неочакваното им, странно и необяснимо за другите поведение. Мотивът за плача загатва за душевното терзание, а може би и за угризенията на съвестта на героя, който в своя егоцентризъм е дръзнал да предизвика Божия гняв, вдигайки тежка сватба в най-болното „чумавото” време:
„-Виж какви са червени очите на хаджият!-казваше един.
-Трябва да си е попийнал.
- Не, плакал е”
„И Тиха се смееше, но в очите и светеха сълзи”Тези знаци на страданието разкриват както драмата на Хаджи Драган който може би е упражнил насилие над волята на любимата си дъщеря и я е принудил да се омъжи за богатия Люцканов син, и болката на Тиха, простила се с моминските си мечти, примирила се с тъжната си участ.Тиха е олицетворение на изключителната женска хубост чиято магия властно покорява даже и старците, и жизнерадостна, весела, дяволито-закачлива, и ожесточена от развоя на събитията, готова дори да прокълне любимия, да прехвърли върху него и продължителното му гурбетчийство вината за драматичният обрат в живота и. Със страшната клетва която изрича Тиха сякаш се опитва да потисне чувството за вина, да изтръгне от съзнанието си мисълта за проявената слабост: „Защо ми е Величко, аз си имам мъж.Кой знае къде го е тръшнала чумата. Дано тез орли неговите меса да късат!”
Загатнатият сблъсък между бащата и дъщерята представя заредените с напрежение отношения в семейството, за разлика от разказа „По жицата”, в който Гунчо и Нонка са свързани от мъката , но и от надежата, че е възможно чудото на избавлението. Тези два текста открояват идейно емоционалното многообразие на Йовковата проза, преплела мотивите за разединението и духовното обединение на хората.
Сватбата е ясно обагрена с усещането за нереалност, за край и предстоящо възмездие; тя отключва поредица от прояви с жертвен характер. Особено интересен сред тях е "сватбеният банкет"; текстът го разполага върху две традиционни опори на ритуалното хранене: хляб и вино, плътта и кръвта на жертвата. Известната антроположка Каролайн Байнъм, която посвещава важни изследвания на церемониалното хранене, пише: "Храната преди всичко е означавала плът; плътта означава възможност за страдание, а страданието означавало изкупление". И тъй като хлябът и виното представляват основни елементи на християнската символична система, можем да разберем сватбения пир в нашия разказ чрез съпоставката му с един библейски пример от Евангелието на Матей. Там Исус разказва притчата за сватбеното угощение, вдигнато от един "човек-цар", което сравнява с небесното царство. Символичният смисъл на пира е да събере на едно място много и всякакви хора, за да избере между тях онези, които ще могат да извървят пътя на откровението: "защото мнозина са звани, а малцина избрани", както се казва в текста. И тук, както при Йовков, сватбата е само начин на преход към Окончателното събитие, символичен момент, в който една група, представителна за всички хора, ще се приобщи към способността за страдание-изкупление на човешките грехове.
След като яденето и пиенето заемат толкова важно място в символиката на "сватбения банкет", нека да видим какво/кого изяждат героите в нашия разказ. На първо място това са "плодовете" от имота на Хаджи Драган, бащата на Тиха. Като се започне с описанието на неговата градина, където влизат четиримата старци да търсят спасение (по асмата "нямаше толкова листи, колкото грозде", едри плодове надничат отвсякъде...), продължи се с разточителното богатство на сватбената трапеза и се завърши с раздаденото жито, способно да изхрани цялото село, виждаме натрапливо изведена идеята за неземно обилие, почти абсурдно сред общия недоимък и страшната суша. Имотът, богатството на хаджи Драган са възможни единствено в контекста на символичната представа за рая. Това обаче ни навежда към представата за един друг "имот", за едно друго "богатство" - неговата хубава дъщеря. Цялата символика, в която традиционното патриархално мислене вижда жената, подкрепя тази идея: в една дълга поредица от аналогии с митологичен характер женското тяло се представя в образите на плод, цвете, градина и рай. Така вече сме подготвени да разберем, че безумното ядене и пиене по време на чума ще кулминира в причастието с плътта и кръвта на избраната за жертва девица. (Тук ще спомена, че "жертвената девица" е друг архаичен мотив, който текстът-Йовков нееднократно използва в различни сюжети.)
Сватбата, както виждаме, отключва цял комплекс от ритуални действия с жертвен характер. Заедно с идеята за причастие идва мотивът за лудостта. Тя представлява състояние, което ще изведе обикновените селяни от тяхното битие, ще ги направи герои в сценария на една свещена драма. Един след друг полудяват всички герои на разказа. Най-напред, както му се полага според статута на "цар" и "баща", започва хаджи Драган. От онзи момент, в който смехът абсурдно разтърсва едрото му тяло сред страха на четиримата старци, той все повече полудява и заедно с това все повече се засилва признаването на неговите права на водач над другите хора. От първите общи съмнения: "Луд ли е? В такова време!" - през вярата: "Чума няма. Ако имаше чума, луд ли е хаджи Драган да започва сватба?" до "лудешкото" веселие на хорото със зачервени от плач очи героят изразява поведението, типично за митологичен цар, който жертва своята дъщеря за общото благо.
Постепенно цялото село започва да полудява и ритуалното поведение на селската група достига до своята кулминация. "Играеха като луди, потънали в пот, като че бяха къпани"; "играеха до премаляване"; "Лудешкото веселие пак обзе всички". Последна успява да полудее Майката - вдовицата Дочка: "Тя гледаше падналия пред олтаря, чупеше ръце, очите й бяха като на луд... Няколко пъти ту пристъпва към него, ту се връща и най-после, като се хвана за косите и заплака, избяга и тя." Истинската лудост на майката очевидно е в симптоматичния отказ от задълженията на майчинството. След този белег на "пълното" полудяване може да настъпи моментът на откровението. И той настъпва с Окончателното събитие: предхождана от орлите, идва Смъртта. Не е нужно да гадаем откъде и защо пристига; всичко това вече е казано във вълшебните приказки. С други думи, Смъртта идва от Долния свят ("долните села"), за да прибере обещаната жертва. Освен това идва на кон; тя е Конник. В този символ кулминира християнското познание на митологичното въображение в текста-Йовков, която надмогва традициите на българското фолклорно мислене, където чумата и болестта изобщо притежава женски черти.
Всъщност във финала на своя сюжет разказът преплита две много важни митологеми. От една страна - видяхме как се разгръща ритуалът на колективното жертвено изкупление, а от друга - открихме идеята за свещения брак, в който жената е похитена от младоженец-грабител . Брачното сливане е смърт за девическото битие на жената и прераждане в същността й на майка. "През чумавото" разказва не само пътя, по който ще постигне спасение един колектив, но също така и начина, който ще гарантира неговото оцеляване и възпроизвеждане в течение на много столетия.Оттласкването от фолклорната еднозначност и безвъпросност води до наслагването на различни културни представи в текста. По този начин самият образ на чумата става противиречив, сложен, изискващ разнопосочни интерпретации. Това мотивира смисловото отваряне на разказа към други металитературни пространства. В повествованието „През чумавото” е изявена една от основните тенденции в сборника „Старопланински легенди”- разкриването на трайните ценностни опори в смутното време на драматични катаклизми. На разединяващата стихия на смъртта се противопоставя спасителното чудо на любовта, която не разделя, а изгражда духовен мост между хората и ги издига над страданието.
Иван Вазов - "Под игото" "лудост" и "нормалност" в романа
В романа си "Под игото" Иван Вазов разкрива духовно-психологическите измерения на най-драматичното историческо събитие преди Освобождението - Априлското въстание, превърнало се в един от звездните мигове в бъгарската история. То показва, че колективният български дух е достигнал своята зрялост и е готов на най-върховното проявление - саможертва в името на свободата. Но малцина са тези, които са готови да жертват живота си в името на народната свобода. В романа "Под игото" Априлското въстание е често е определяно като "лудост", "поетическо безумие" и "пиянство". В основата на всички тези определения стои идеята за някакво отклонение, за внезапен и труднообясним изблик на смелост и енергия. Моделът на романа обхваща пътя на българина от неговата обикновенност и трезвост до "пиянството" на нажеджата и вдъгновената жертва за свободата. В този нелек път всеки от образите в романа прави своята малка крачка към "лудоста", но тази крачка е неимоверно трудна, именно защото е малка, защото е направена от обикновени хора, приели нормите на поведение на роба, примирили се с подчинението и отказали се от истинска, човешка самоличност. Обикновеният българин позира в нуждата от ново духовно пространство за всички, разбира необходимостта от жертви.
Лудостта в контекста на Вазовите творби означава безрезервно посвещаване на идеала - свободата на отечеството, нарушаване на установения от робските векове ред "луди" са хората на екстаза на смелостта, на готовността за саможертва. "Лудостта" изключва мисълта за лино щастие, спокойствие, сигурност и уют. Тя означава вяра в свободното бъдеще, безкористна отдаденост на борбата и осъзнато приемане на смъртта. Изразява се с понятия като идеализъм и патриотизъм. Без подобно полудяване не е възможно разрушаването на робската действителност. Лудите герои от Вазовия роман изграждат във въображението си една друга свободна действителност и по този начин сами се преобразяват, стават различни, свободни.
Издигането на народа от обикновеното, битовото и нормалното до пространството на новото, не познатото, "другото" опияняващото желание и вяра за свобода и убедително разгърнато чрез странната метаморфоза у чорбаджи Марко, разкрито в "Новата мотива на Марка". Героят сблъсква на всяка крачка с "полуделите" си съграждани и се опитва да осмисли ставащото, да прецени неговата "нормалност". Така той постеепенно надмогва страховете и притесненията на предвидливия стоманин и неусетно минава на страната на "лудостта". С други думи, проблемът за лудостта и нормалността поставя преди всичко въпроса за способността на човека да бъде свободен. Този проблем за свободата на духа поставя и Ботев в стихотворението си "Борба" с думите: "свестните у нас считат за луди..."
Героичният модел на поведение задължително изисква отказ от общоприетата мярка на живота. Героят нарушава правилата на живеенето, за да създаде нови. В този смисъл самото състояние е символично разрушаване на един приет за нормален, житейски ред. Романът изследва именно как хората от света "под"иго съумяват да създадат нови представи за чест и достойнство и да се впуснат в първата кървава епопея на героичните дела. Домове горят, села и градове запустяват, но от тях като феникс ще възкръсне, макар и не точно сега, нова Българрия.
Не е случаен фактът, че именно чорбаджи Марко е героят, които трябва да осмисли 'лудостта', нейните залози и последици. Преди всичко той е героят стопанин, човекът на дома и семейството. Неговият житейски опит и дълги години го е учил на предвидливост и предпазливост, на великото изкуство да се оцелява в условия на робство, Той добре знае, че всяко усъмняване и трицание на нормата е съпроводено о тжестоки наказания - господарите обичат сигурността и своята власт. Именно това знание го прави 'неверен Тома' за разпалените въображения на поставените ентусиасти. Главта 'Новата молитва на Марка', както и предшестващата я 'около един труп', представят бавното преображение на 'трезвата глава' и на невзярщия.
За да се разбере и приеме 'лудостта', трябва да се преоцени самата 'нормалност'. Как става тази преценка? Пазител на норммите на критериите за 'нормалност' е общността. Болшинството от хора в Бяла черква с въодушевление пренерегват старите нормми и се отдават на опиянението от близкоочакваната свобода. Във всеки фрагмент от бита, какъвто наприемер е случаят с хорото, чорбаджи Марко вижда 'революционният елемент'. Това е много съществен аргумент в убеждаването на героя. Именно тази глава от романа - 'новата молитва на Марка', ни дава най-пълна представа за превръщането на човека от нормален в луд. Той изгражда преценката за себеси по отношение на другите. След като всички са полудели, значи наистина старите норми са в упадък и вървят към отмиране. Чоржаджи Марко още веднъж се убеждава в в това, когато открива натрупания оръжеен арсенал на синовете си в собствената си къща.
Вторият съществен аргумент е откроен чрез безпримерната постъпка на Безпортев - унижаването на турчина. Вова е сцена, в която вековните статуи на роба в поробителя са пренебрегнати. Безпортев е пиян в буквалния смисъл на думата, но това пиянство се вписва в цялостното романтично опиянение на народа в дните на Априлската епопея. Дълбокият смисъл на неговата луда пияна постъпка е не просто отмъщение и гавра с поробителя, а символичното потъпкване на робската норма на живота. Унизената и потъпкана норма може да възкръсне само в реки от кръв, Точно това се случва при потушаването на въстанието - нормата е пренебрегната от всичким тя е публично унизена. Да се живее в такава реалност е вече възможно. Чорбаджи Марко ще произнесе прочутата си реплика: 'Лудите, лудите - те са живи!', за да потвърди тази възможност. Той минава през всички етапи на колебанията на скептичния и невярващ българин и действително извървява пътя на неверието и съмнението, но не е способен да прекрачи границата към истинската вяра и да приеме всеобщата борба като своя съдба и част от житейския си път 'Марко беше всъщност партизанин на приготовлението, не на въстанието.'
Повечето от героите изявяват себеси в опиянението на подготовката. Не са готови за борба, защото не са способни на жертвеност и всеотдайност на всеобщата кауза. Мисълта, че свободата се постига с жертви, не става част от техния светоглед. Но все пак малцина, които достигат до лудост, са Бойчо Огннов, Соколов, Кандов, Рада, кака Гинка и дякон Викентий. Те успяват да запалят искрата за свобода и у другите жители на Бяла черква. Новата молитва на Марко идва да покаже, че България е вече онзи нов свят, в които единствено може да се живее истински -- според мярата на свободата и достойнството.
С думата лудост романът 'Под игото' назовава заличаването на робските норми, взривяването на робската 'нормалност'. Смисловият акцент на тази глава от романа - 'Новата молитва на Марка' е точно това - как един герой на съмнението се преобразява във вярващ в идеята за свобода и как дава своята благословия за 'лудостта'.
"Лдостта" присъства и реално в романа - в образа на Мунчо. Той 'следва' главния герой Бойчо Огнянов от самото начало на повествованието. Очевидец е на среднощно убииство във воденицата и присъства като сянка на героя във всеки важен момент.
Оценката на Вазов е, че 'лудите' изигравят своята огромна роля, защото те са тези, които пробуждат народното съзнание и предопределят духовните промени и съзраването на българите.
Романът на Иван Вазов "Под игото" описва труния път към свободата. Тази свобода има национални измерения, но и своите индивидуални измерения. Различните герои ни представят различни възможности да се пътува към свободата 'лудостта' е привилегированият път към свободата в този роман на романтичния бунт. За да се освободи България, трябва да има достатъчно 'луди глави' и 'смели сърца'. Необходимо е всеки да достигне до своята изстрадана молитва за родината: "Той мълваше някаква молитва, която не съществуваше в светчето му.. Той се молеше за България!..."
ОДАТА "ПАИСИЙ" НА ИВАН ВАЗОВ
“Паисий” на Иван Вазов е една от 12-те оди в цикъла “Епопея на забравените”. Цикъл, който още с броя на съставящите го творби насочва към особената числова символика - за прабългарите времето се разделяло на цикли, в които един период обхващал 12 години; годината на свой ред има 12 месеца; при християнството светите апостоли са 12. Така от пръв поглед “Епопеята...” прокарва нишките към различни културни пластове, ориентира мисълта в различни посоки.
От друга страна, самите заглавия на одите актуализират знанието на читателската аудитория за ред изявени личности и за основните събития, в които те са участвали. Моделират определен времеви, исторически и културен образец, който в сгъстен вид представя същността на Българското възраждане. И действително - отец Паисий Хилендарски поставя началото, свързано с националното самоосъзнаване на българите, с консолидирането им като народ и нация. Той трасира посоките в по-нататъшното им развитие, като според проф. Боян Пенев чертае три основни задачи: 1) развитие на българската национална просвета; 2) извоюване на църковна независимост; 3) политическа свобода. В този план, обръщайки се към личността на хилендарския монах, в “Паисий” Иван Вазов задава ключа към осмисляне и възприемане на Възраждането в неговата сложност. В “Братя Миладинови” поетът засяга продължаващия във времето процес на просвещение и народностно самоидентифициране, на национално организиране; визира дейността на двамата братя по съхраняване на националните ценности, както и събираните от тях фолклорни материали, включени във внушителен сборник с 665 песни. Одата “Раковски” актуализира спомена за идеолога на революционното движение и борбата за национална независимост. По-нататък заглавията на поетичните творби извеждат представата за най-изявените водачи, за лидерите на народното движение за свобода (“Левски”, “Караджата”) и организаторите на Априлското въстание от 1876 г. (“Бенковски”, “Каблешков”, “Волов”), както и изобщо за героичната саможертва на българите в името на националния идеал (“Кочо”, “Братя Жекови”, “1876”). За да се достигне до финализирането на този изключителен в същността си исторически етап, до действителното освобождение и възкръсване на “България цяла” в “Опълченците на Шипка” - творбата, с която “Епопеята...” завършва и която Иван Вазов възприема като “едно от най-силните” свои “стихотворения” (по признанието му пред проф. Иван Шишманов - 1976: 233).
Говорейки за самата ода “Паисий”, Иван Вазов споделя: “Великото значение на Паисия познавах още от статията на Дринова в браилското “Периодическо списание” (Шишманов 1976: 232). Става дума за статията на проф. Марин Дринов “Отец Паисий, неговото време, неговата “История” и учениците му” (1871 г.). Запознат с наблюденията на известния историк, както и със самия текст на светогорския монах, повлиян от “тържествения, възвишения, философския тон”, от “патоса и формата” на одите на Виктор Юго (Шишманов 1976: 232), Иван Вазов посвещава своята творба на 120-годишнината от завършването на “Историята”, или според пълното й заглавие: “История славеноболгарская о народах и о царех и святых болгарских и о всех деяния и бытия болгарская”.
Конкретния повод поетът посочва неколкократно: 1. В метатекстовото пространство: веднага след мотото той посочва годината на завършване на Паисиевата книга (1762-ра), а в края на своята творба маркира времето - 1882 г., и мястото - Пловдив, свързани с появата на одата. 2. Още с навлизането в художествената тъкан на творбата, в първия стих, внезапно и ударно отсича: “Сто и двайсет годин...” - изразът завършва с многоточие, в което творецът побира вълнение, възхита, преклонение, своя дълбок поклон пред делото и прозренията на великия светогорец. А после и във финалната поанта: “тъй мълвеше преди сто и двайсет годин”. В контекста на тази, привична за Иван Вазов, демонстрирана документалност се вписват и останалите метатекстови знаци: 1. Заглавието, което директно отпраща към личността на хилендарския монах; 2. Мотото, цитиращо откъс от втория, авторския, предговор на неговата “История...”.
И ако портретът на Паисий следва да се разгръща през цялото фикционално пространство нататък, то тук именно: на границата между заглавието, което поставя задачата - да се говори за Паисий, и самото говорене за него, Иван Вазов вклинява мотото. Един пространен цитат, натоварен с особени по значимост функции. Цитат, чрез който живото Паисиево слово зазвучава с характерната си непримиримост към родоотстъпничеството, със страстно желание да провокира, да събуди, да изостри усета за национална идентичност и национална гордост. Слово, което иде от дълбините на времето и със своята истинност и воля да въздейства на психиката, на разума прониква в пластовете на бъдещето. Слово, в което тезисно, лаконично се посочва истината за миналото на българите и паралелно с това с невъздържан гняв се бичуват отцеругателите. Същевременно в гнева, в сарказма, в иронията отец Паисий влага своята бащинска загриженост - това е тревогата, но и поучението на бащата към непокорния му син. Защото блудният син (родоотстъпникът) - както учи библейският текст, ще се завърне към корените си, но преди това сам трябва да изстрада, за да достигне до бащините истини и изконните нравствени норми. Паисий разобличава отцеругателите, аргументирано ги побеждава във въображаемия спор с тях, за да ги приобщи към рода и истината за българското.
Из текста на втория предговор на хилендарския монах, в който, естествено и логично, в края - към все още колебаещите се, но вече спечелени за каузата на рода хора, следва обръщението “българино” (“Ти, Болгарино...”), Иван Вазов подбира най-силните възклицателни изречения (“О, неразумне и юроде!”), реторични въпроси (“Поради что се срамиш да се наречеш Болгарин?”; “Или не са имали Болгаре царство и господарство?”) и дидактично-назидателни формули (“Ти, Болгарино, не прелщайся [не се мами], знай свой род и язик...”). За аудиторията на Иван Вазов тези формули са познати, разбираеми, известни. Както във времето на самия Паисий са познати и близки библейските персонажи и фолклорните поетически формули. Казано иначе, светогорският монах тръгва от познатото - като богослужение, като езикови средства, за да убеди, да докаже поставената теза, да пробуди интерес към българското и историята. Аналогично подхожда и Иван Вазов - той тръгва от познатото Паисиево слово, за да изгради чрез него “неръкотворен паметник” (по Ал. С. Пушкин) на автора му.
Както бе споменато вече, първият стих на одата визира разстоянието между времето на завършване на “История славянобългарска” и времето на Иван-Вазовата творба. По принципа на обратната перспектива поетът насочва своя взор назад, към миналото, към онзи не толкова далечен в исторически план, но твърде различен в човешки план период - времето на Паисий. Затова през призмата на своето собствено време (80-90-те години на XIX век) Иван Вазов се взира назад, към Паисиевия ХVIII век, откъдето ъгълът на погледа се пречупва още веднъж - към миналото, за което говори светогорецът. Тази, периодично пречупваща се перспектива, включена в общата времева дистанция, се изразява в лаконичната дефиниция: “Тъмнини дълбоки!”
После зрителният ъгъл се връща обратно, за да спре тъкмо в определеното време и пространство - в онова неясно, тайнствено, мистично-загадъчно кътче “вдън горите атонски високи”. В непознатото за обикновените хора, трудно достъпно място на “убежища скрити от лъжовний мир”. Семантичната синонимия: “тъмнини дълбоки” - “вдън горите” - “убежища скрити”, акумулира усещането за непроницаемост, неизвестност, отделеност; за целенасочена диференцираност от общочовешкото и познато пространство. С оглед на архаичните противопоставяния “център - периферия”, “обитаемо - необитаемо” (“усвоено - неусвоено”) пространство като израз на опозицията “добро - лошо”, попадането в атмосферата на далечното, необитаемо и тъмно пространство е заплаха, опасност, несигурност. То е попадане в хаоса и само по себе си е равнозначно на смърт.
Но от гледище на по-късните християнски ценности дистанцирането в пустинни места, скриването от ежедневието, от “лъжовний мир”, в който властват изкушенията и греховността, е желателно, целесъобразно, добро. Това е специфичното за строго религиозния човек целомъдрено битие, свързано с бягство от действителността и аскетизъм. Провокирано е от стремежа към близост с Бога и постигане на Божия промисъл по пътя на самолишения и себевглъбяване, чрез молитвата. С оглед на времето, за което се говори - средата на XVIII век, това е разбираемо. Неслучайно в третата смислова цялост от одата Иван Вазов говори за пустинническия живот като път към разгадаването на “тайните на мрака и волята божа” - път, на който се посвещават малцина, път за избраници. Съответно и разгърнатото от поета в първата цялост мистично, тайнствено, трудно достъпно пространство е източник на благословените “места за молитва, за отдих и мир”. “Онова” място е неподвластно на времето: то е безвременно или надвременно. То е в лоното на вечността. Явленията, свързани с него, са също толкова вечни, безначални и безкрайни, неисторични: там “се чува само ревът беломорски”, звучи “вечний шъпот на шумите горски”, “на звона тежкий набожният звън”. Един свят от звуци, недосегаем за обикновените човешки страсти и конфликти. Свят, над който витае тъмнината - странна, необичайна за човешките възприятия картина, изваяна от поета многостранно и интересно.
Преди всичко Иван Вазов свежда до минимум глаголната употреба - по протежение на началните седем стиха от първата текстова част той използва само един личен глагол (“се чува”), един безличен (страдателното причастие “скрити”), както и един подразбиращ се, но липсващ, отказан като присъствие (“Тамо вдън горите... / [са, има] убежища скрити”). Използва сложни форми на прилагателните имена (“лъжовний”, “вечний”, “тежкий”), които сами по себе си архаизират речта, доближават я до черковнославянския език като русифицирана редакция на старобългарски. Прибягва до диалектни или принципно по-архаични употреби като “тамо”, “шъпот”, “звон(а)”. Всичко това ритуализира текста, превключва го в стила на сакралното богослужебно слово, превръща го в част от ритуала. Освен това Иван Вазов насища текста със словосъчетания, построени на принципа на инверсията: “горите атонски високи”, “убежища скрити”, “ревът беломорски”, “шумите горски”, “звона тежкий”, посредством което изказът зазвучава тържествено, приповдигнато, величествено. Прибягва до специфичен звукопис, разчитайки на алитерация (“мир / места за молитва, за отдих и мир” > начално “М”; “шъпот на шумите” > “Ш”) или консонанс (“на звона тежкий набожният звън” > 5 пъти “Н”; по 2 пъти “Ж”, “З” и “В”), при което общата тържественост получава и съответна музикална оркестрация. Като цяло тази наситено звукова картина потвърждава усещането за трайност и непроменимост на свръхестествения, облъхнат от изключителното свят. Свят, потънал в “тъмнини дълбоки” - светът на предисторията.
Всред този свят - строго ритуализиран и почти нечовешки, Иван Вазов маркира образа на своя лирически персонаж:
във скромна килийка, потънала в сън,
един монах тъмен, непознат и бледен,
пред лампа жумеща пишеше наведен.
Три стиха от края на първата текстова цялост, които, противопоставяйки се на предходната звуковост, сега чертаят изображение. Картината е значително по-различна. На фона на всеобщата тъма и непрогледност се проявява някакво смътно просветление, едва доловима видимост - проясняват се чертите на човешкото присъствие и слабата “лампа жумеща”. Всичко е смътно, неясно, като “в сън”, но все пак - зримо. Образът е единичен, самотен, отделен от всичко останало, но го има. Оттук и прокрадващото се чувство за очовечаване на свръхестественото, на космично-недоловимото. Различен е и характерът на звуковостта. Срещу онези извечни и величествени звуци, идещи от плясъка на морските вълни, от шума на вековните непристъпни гори, от звъна на камбаните, който сякаш не е провокиран от човешки ръце, а от непостижимото - “набожният звън”, застава приглушената тишина в килията. Срещу необятността на природата - затвореното тясно пространство. Същевременно обаче един детайл обвързва двете картини дълбоко и непреодолимо - сънно-самотното съществуване на монаха се успоредява и вгражда в уникалната космическа самота. Ако има нещо, което да нарушава това единение, тази странна неподвижност, то е подтекстово доловимо и е постигнато от поета благодарение на спецификата на особения звукопис. Иван Вазов и тук прибягва до консонанс (наслагва звуците “Н” - 11 пъти; “Л” и “М” - по 4 пъти), включва ролята и на асонанс (“Е” - 11 пъти; “И” - 5 пъти; “Ъ” - 4 пъти), при което тихото проскърцване от перото на пишещия монах и на жумещата лампа стават осезаеми, доловими.
Усамотението, единичността на монаха се акцентират и в първия стих от втората текстова цялост: “Що драскаше той там, умислен, един?” Неопределителното “един” се включва в спирално, макар и дистанционно организирано определение: “един монах тъмен...” (в I текстов блок) - “един” (в края на цитирания стих). Едва финалът на втората част дава да се разбере, че монахът всъщност не е сам. Той далеч не е захвърлен там, в полузрачната килия, в “онова” място, а живее в общност, в обител, подчинена на ред и строга йерархичност. Това става ясно от реторичния въпрос: “Или туй канон бе тежък и безумен/ наложен на него от строгий игумен?” Тук въпросът не очаква и не получава отговор, но допуска в себе си своеобразна предходна волност или недобросъвестност на монаха към повседневните му, свързани с вярата, задължения. Условният отговор идва по-късно - в третата смислова цялост: “той забрави всичко, дори и небето!” Разгръща се и в предпоследната част - чрез конкретното, явно непрецизно изпълнение на религиозния ритуал: “много бденья, утринни пропусна”. Но докато стигне до спецификата в отстъплението на монаха от задължителните прояви, т.е. докато отговори на поставения въпрос, Иван Вазов успява да разгърне цялостното дело на своя персонаж, извежда и доказва величието и изключителността му.
Междувременно в поредицата реторични въпроси, акумулативно натрупващи се по протежението на втората смислова цялост, поетът постъпателно разгръща представяния образ. Въпросителният характер на изказа рязко се противопоставя на основно изявителния изказ, разказността, в първата част. В натрупването на въпроси, които остават без отговор, Иван Вазов представя жанровата специфика на средновековната литература, разкрива възможните литературни съчинения, с които най-вече има възможност да се запознае читателят от XVIII век. Такива са написаните още от патриарх Евтимий жития (на Иван Рилски, на Иларион Мъгленски, на Параскева/Петка Търновска, на Филотея Темнишка); също и жития от други автори (известни или анонимни); похвални слова за светци, пострадали в името на Бога; поучителни слова; проповеди, четени в черква; дамаскини . Такава е масовата за времето култура. Евентуална възможност, която Иван Вазов “допуска” чрез реторичните въпроси е и това, монахът да пише философски трактат. В границите на възможното е дори своеобразно гранично, може би екстазно състояние, в което да е отшелникът: “Или бе философ? Или беше луд?”
Реторичните въпроси във втората текстова цялост спират рязко и внезапно, почти анжамбманно. Започва третата част, която демонстрира нов тип на изказ. Въвежда се своеобразен драматургичен ефект. Като че ли досега поетът е градил експозицията, сцената, на която да изведе своя герой. В този момент “сцената” е вече осветена и близка, ставащите неща са видими и чуваеми. Персонажът излиза от рамките на най-общото графично изображение и заявява живото си присъствие: “Най-после отдъхна и рече”, нещо повече - той получава и речева характеристика: “Конец!/ На житие ново аз турих венец.” Тук е отговорът, тук е ключът - това е своеобразната завръзка в (условно казано) “драмата”. Защото репликата на персонажа включва познат средновековен жанр - житие, но и веднага го отрича. Това житие е “ново”, и тази му новост го изтръгва не само от всичко, познато дотогава, но и от строго каноничните принципи. То е в разрез с жанра, включващ описание на живота и делото на определен светец, чрез което той да бъде прославен.
По-нататък характеристиката на персонажа отново се поема от твореца. Поетът описва действията, жестовете на монаха; спира се на блестящия му поглед - “любовен, приветен”; прониква в душата му. Той е дълбоко съпричастен с неговите изживявания, с трепета в сърцето му, с творческата му радост - радост, дълбоко лична, неизразима, неописуема. Но радост, от която и монахът, и килията, и всичко около него сякаш заблестява, затова Иван Вазов натрупва слова, изразяващи, внушаващи светлина. Същевременно той оценява труда, на който монахът е посветил “полвина живот” (Паисий е на 40 години, когато завършва своято “История...”). Оценява го с възторг, с почуда и преклонение: “труд довършен, подвиг многолетен,/ на волята рожба, на бденьето плод”. Дава определение - “житие велико!”, допълващо новостта, но и осмислящо ролята, значимостта на труда за цял един народ. Значимост, с която е наясно не само поетът, но и самият монах. Въпреки че двамата са разделени от 120 години, че между тях стоят дълъг ред важни исторически събития, които променят смисъла и характера на времето, те - книжовник-просветител и модерен поет, са сродени от светлината на “идеал нов, чуден, светлозрачен”. Те двамата са обзети от необикновен, неповторим трепет, какъвто на човеците рядко е съдено да изпитват: “той фърли очи си, разтреперан, бляд”. В този момент е естествено пределното концентриране на природата - тя е същата, онази от началната първа цялост, но и много променена. Защото тук вече не става дума за тъмнината на хаоса, за бушуващото море, а обратно - за замиране, укротяване, смиряване на свръхестественото пред силата на човешкия разсъдък, ум и воля. Пред силата на човешкия дух: “към хаоса тъмний, към звездния свят,/ към Бялото море, заспало дълбоко”. Тук е кулминацията на Иван-Вазовата ода, постигната чрез активно-действената изява на светогорския монах:
и вдигна тез листи, и викна високо:
“От днеска нататък българският род
история има и става народ!”
Слово, жест, дихание са насочено концентрирани в точката на великото трансформиране: родът български има писмена история, има документ, доказващ миналата му слава. Достатъчно условие за гордост, за личностна и национално гордост от принадлежността към това именно племе - българското. Самоосъзнаването на рода български е достатъчно условие за надеждата, че народ, който е имал своето минало, своите златни дни, не може да няма и бъдеще. На фона на познатото тогава - библейското знание за живота на евреите, отец Паисий прави своето най-голямо откритие: редуват се упадък и разцвет, поробване и освобождение, тъмнина и светлина, която на фона на тъмнината изгрява още по-ярко, по-ослепително. Затова и временно (именно ВРЕМЕННО) поробеното българско царство очаква своето светло бъдеще. Временният упадък неминуемо трябва да бъде заменен от нови и славни дни. Това откритие пронизва по-нататък културата на цялото Българско възраждане. То витае в съзнанието и в мисълта на работещите след отец Паисий интелектуалци, културни дейци, в творбите на всички следващи писатели.
Започва четвъртата смислова цялост, в която, както и в петата, Иван Вазов дава сбит “преразказ” на “История славянобългарска”. В стихове и ритмика поетът претворява словото Паисиево. С това той мислено се връща към мотото като директен цитат. Повтаря истините, изречени от светогорския монах. Напомня величието на нацията. Извежда най-ценното, което са сторили българите: “че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси словене книга да четът”. И отново преповтаря откритието на светогореца за българския род: “голям е той бил и пак ще да стане”.
Като композиционен похват - разказ в разказ - вграждането на “Историята” в одата е находчиво и интересно хрумване на поета. То е аргумент, доказателство. То е и възможност за победа над въображаемите опоненти. Затова и в съпоставка с текста на цялата ода тази част заема по-голям относителен дял, по-голям брой от общото количество стихове.
Едва след като доказателството за делото на монаха е дадено, Иван Вазов отново се връща към конкретно-религиозните му длъжности. Отговорът на начално поставените въпроси идва от само себе си, но вече е на по-високо равнище. Защото оправданието за пропуснатите утринни, ако е нужно такова, е повече от категорично. То е оправдание, което се превръща в славослов. Той, монахът, който “работи без отдих, почива без сън”, е дал на рода си неизмеримо повече в сравнение с другите, по-прецизно изпълняващи монашеския ред. Той може да е “за рая негоден”, но неговото дело го възвисява до равнището на най-праведните и свети мъже. Той не само се изравнява по слава с античния Прометей, а и сам засиява в светлина. Защото:
и фърляше тайно през мрака тогаз
най-първата искра в народната свяст.
http://download.pomagalo.com/58909/daniel+defo+vechnite+poslaniya+na+mydreca+robinzon +kruzo/?search=8999340&po=11<< това
Вечните послания на мъдреца Робинзон Крузоhttp://download.http://www.teenproblem.net/school/58909/daniel+defo+vechnite+poslaniya+na+mydreca+robinzon +kruzo/?search=8999340&po=11<< това
ХVIII век е века на Просвещението, когато се утвърждават нови морални принципи и черти - разумност, отговорност, трудолюбие, устойчивост на характера. Водеща е идеята за естествения човек и за неговите естествени нужди - близост до дивата, непокварена от обществото, природа. Един от авторите творили през тази епоха и разкриващи идеята й е Даниел Дефо. Най-известният му завладяващ роман е "Робинзон Крузо", в основата, на който е действителен случай с моряка Александър Селкърк. Колкото и немислимо да ни се струва тази история за корабокрушение, самотен остров и диваци наистина се е случила някога на онзи моряк. Дефо много умело пресъздава картината и предава посланията от корабокрушенеца.
Докато четем романа ние се пренасяме заедно с героя на пустия остров и преживяваме трудните ситуации, в които е поставен той. Робинзон Крузо носи в себе си идеята на Просвещението. Той показва, че чрез много труд, оптимизъм, усърдие, отговорност и надежда е възможно човек да се чувства щастлив и в най-безнадеждната ситуация. Много житейски послания са побрани в творбата и показват, че човек не трябва да унива пред трудностите в живота и трябва да гледа от добрата страна на нещата:
"Научих се да обръщам повече внимание на добрите страни в моето положение, отколкото на лошите, и да се вълнувам по-скоро от радостите отколкото от лишенията."
Робинзон Крузо учи много благодарение на пристигането си на този остров. Той израства физически и духовно и показва как трябва да не се отказваме от живота, в каквито и безнадеждни ситуации да се намираме. Трябва да ценим това, което имаме, а не това, което бихме могли да притежаваме, но нямаме. Човек не трябва да обръща толкова голямо внимание на лишенията си, а трябва да се радва и на малките си щастия и да оценява присъствието им, защото представете си какво би било, ако и те липсваха.
Робинзон отправя към нас много полезни послания. Той ни учи да сме трудолюбиви и да доказваме себе си, да не чакаме нищо на готово. Всичко е постижимо стига да има търпение, усърдие и желание. Никога не трябва да се отказваме от целите си колкото и невъзможни да изглеждат те. Трябва да вземем поука от корабокрушенеца и да мислим как може да си послужим с наличните блага. Добре е да ценим и най-малките неща в живота, защото за производството им е положен толкова много труд, че дори и мъничкото започва да ни изглежда безценно, когато сами се трудим за направата му.
Посланията, които отправя към нас героя не са само как да оцелеем физически, а и духовно. Робинзон Крузо има силен дух и вместо да унива, да се отчайва и отказва, той продължава да се бори.
"Макар, че животът ми не беше лек, духът ми започна да укрепва."
Тези негови думи показват, че героят е превъзмогнал нещастното си духовно състояние и започва да възвръща борбеният си дух за оцеляване. Корабокрушенецът почти губи надежда да се измъкне от безлюдния остров, но все пак е благодарен, че му е даден шанс да живее и не го пропилява. Точно като него и ние не трябва да се отказваме пред моментното падение и трябва да продължаваме напред.
В романа си Даниел Дефо ни показва как трябва да възприемаме и ценим светът около нас. Той описва как в една безнадеждна ситуация има мъничко надежда, която не трябва да се губи. Чрез своят герой авторът описва всевъзможно духовно и физическо съзряване, което може да постигне всеки човек. Но лошото е, че за да стане това трябва човек да попадне в ситуация налагаща го и не може сам да се досети да се усъвършенства. Вечните послания на мъдреца Робинзон Крузо от много години насам биват приемани от млади и стари и повлияват на тях. Героят ни показва как трябва да се трудим, да не се отказваме и да се борим за живота си. Той ни разкрива смисъла на живота.
трябва ми отгоВор на тези въпроси :
1. Ражда ли се човек злобен или живота му поднася такива предизвикателства , че той несъзнателно е обсебен от злобни чувства и показва поведение,присъщо на злобен човек ?
2.Мога ли да кажа , че свободата която имам съм я извоювала или съм я заслужила ?
моля ви помогнете ми
тези жъпроси ми трябват за утре
СПЕШНО Е !!!
..аЗ сЪм кУкЛиЧкАтА, кОяТу нЭ мОжЭш дА сВаЛиШ!аЗ сЪм пЭрФэКнАтА, с кОяТу дРуГиТэ щЭ сРаВнИш, тВоЯтА мАцКа От мЭн тЭ пАзИ, зАщОтО оТ зАвИсТ в кРаКаТа мИ щЕ Лазиш!!!
трябва ми отгоВор на тези въпроси :
1. Ражда ли се човек злобен или живота му поднася такива предизвикателства , че той несъзнателно е обсебен от злобни чувства и показва поведение,присъщо на злобен човек ?
2.Мога ли да кажа , че свободата която имам съм я извоювала или съм я заслужила ?
моля ви помогнете ми
тези жъпроси ми трябват за утре
СПЕШНО Е !!!
..аЗ сЪм кУкЛиЧкАтА, кОяТу нЭ мОжЭш дА сВаЛиШ!аЗ сЪм пЭрФэКнАтА, с кОяТу дРуГиТэ щЭ сРаВнИш, тВоЯтА мАцКа От мЭн тЭ пАзИ, зАщОтО оТ зАвИсТ в кРаКаТа мИ щЕ Лазиш!!!
В стихотворението „Кочо” на Иван Вазов е реализиран проблема за саможертвата в името на свободата. Също така акцент се поставя на отричането на робството като форма за съществуване и националното осъзнаването на моралната победа като висша ценност. Поемата разказва всъщност само за гордата борба, падението и срамът, включени в уводната диалектическа характеристика на епохата. Те са само историческия фон, нужен, за да открои още по-ярко героичният подвиг на перущенци. Авторът пресъздава основните моменти от цялата трагичната драма, разиграла се в Перущица в обобщен план. Поемата за героичната гибел на Перущица започва направо от финалния момент - от най-напрегнатия и трагичен ден, от решителния и последен бой. И в неговото художествено изображение Вазов умело синтезира всичко нужно, за да се разбере кървавият подвиг на "черните сватбари"и за да успее да създаде необходимата емоционална атмосфера за централното събитие в творбата, а именно подвигът на Кочо. Антитезите и контрастите, противопоставянето и изненадата са основните изразни средства, които внушават героично-трагичната напрегнатост на ситуацията. Преодолени са ежедневните и социални различия и всички са обединени в борбата за националната свобода. В противоречие с ежедневното, общоприетото и битовото майката сама подтиква децата си към борба, немощните бабички и старци носят куршуми и т.н. Героите не са само въстаниците, а също и бащи и майки, съпруги и невести. Нарушен е патриархалният свят и е обзет от желание за противопоставяне, за защитата на националната чест, дори ако трябва да се заплати с цената на живота. И затова с такава категоричност поетът обобщава:
ти с твойта смърт страшна и храбри моми
Картаген надмина, Спарта засрами.
Турските орди са обградили храма, така се чертаят пространствата на родното и чуждото. Врагът е обзет от безпокойство, учуден от непокорството и яростта на довчерашния безправен роб. Битката е сравнена с „жътва”, в която се сее смърт. Внезапно се преминава от едни към други сюжетни моменти и така се създава усещане за последователното протичане на действията. Дори кратковременният смут, колебанията за съдбовния избор между позора и смъртта не прекъсват битката за морална победа, за защита на националното и човешкото достойнство. В лирическо отклонение авторът заявява своя възторг от Перущинската битка, за нейното място и значение в историята на националния дух, за мъченичеството, с което е изкупена нейната слава, за пораждането на тази несломима национална гордост у един народ, който отдавна е забравил преданията на славното си минало, който не познава западноевропейския рицарски кодекс на честта и не помни почти нищо друго освен униженията на петстотингодишното робство: “ Без минало славно, без примери славни, Що малките правят с великите равни... “ Така българите сами градят своя кодекс на честта и дават пример за поведение и стимул за борба на следващите поколения. Неизбежният погром на Перущица водят до избора между живот в робство и свобода чрез смъртта. Именно вторият избор прави простият чизмар Кочо, който убива жена си, невръстното си дете и себе си. Това се явява емоционалният център на творбата, разкриващ решимостта на българина да защити на всяка цена националната чест и идеология. Той прави своята саможертва „с отворени очи и със нож забит”, като израз за недочаканата свобода. Предпочетената смърт говори за нетърпимостта към робския живот, за безкрайното желанието за свобода, за моралната победа, постигната в борбата, за даденият пример за достойно поведение.
za momicheto s mnogoto temi
Иконичният образ на героя в одата „Левски” на Иван Вазов
Към Левски Вазов се отнася с дълбока почит и възхищение.Той смята, че „от всички наши революционери само един Левски може да печели от всяко ново разчопляне на неговия живот.Само един Левски не се бои от такова фотографиране.Всяка гънка от неговия частен и обществен живот, осветен от биографа,извежда го по-голям пред нас”. В Левски Вазов вижда „изражение на една сила, излязла от цели векове страдания, из цял океан унижения”.Затова неговият образ с изключителна релефност, вътрешна дълбочина и монолитност оживява в разказите „Из кривините”, „Чистият път”, „Апостолът в премеждие”, в повестта „Немили-недраги”. Писателят успява да изрази величието и героизма на революционера , да предаде обаянието ,което е имал сред народа.Образът на Левски в одата „Левски” е близък до тази характеристика ,която срещаме в прозаичните произведения на Вазов , но неговото своеобразие е сила тук идват от патоса на лирическото чувство.
Романтичната и героичната личност на Левски ни завладява още от първите стихове на одата.Патетичният монолог,макар да се отличава с известна разтегнатост,вълнуващо разкрива патриотичното съзнание и революционното израстване на Апостола.Той напуска манастира,прозрял робската примиреност и лицемерието на религиозния морал,осъзнал,че манастирското уединение,далеч от „греховния мир”,пасивността и смиреността не ще премахнат тежкото иго.Истинският патриотизъм и хуманизъм са несъвместими с упованието в бога и с религиозното покаяние.Дълбоко изживени премислени са решителните думи на Левски:
………………………………………
че не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда
от оня, що страда;мисля,че канонът
мъчно ще направи да заглъхне стонът;
че ближний ми има нужда не в молитва,
а в съвет и помощ,когато залитва.
Към необикновената и смела постъпка Левски е подтикнат не само от съзнание за патриотичен дълг, но и от дейно нравствено чувство.Спокойно,но твърдо отхвърля всякакъв компромис със своята съвест.Така Вазов разкрива възвишения нравствен облик на героя и същевременно утвърждава идеята за истинска хуманност и висока етичност на революционното действие.
С пълната сила на своето обаяние светлият образ на Левски като велик и самобитен революционер,като олицетворение на борческите и героичните черти на нашия свободолюбив народ се очертава във възторжения разказ на Вазов за необикновения му подвиг.Рязкото скъсване на стиха,както и промяната на ритмичната стъпка ,изтъква още по-ярко силата на хиперболата,с която поетът започва бляскавата характеристика ма революционното му дело:
Девет годин той
Скита се бездомен,без сън,без покой…
Вазов разкрива величави образ на Левски както чрез пресъздаването на неговия живот на революционер,така и чрез проникването в душевния му свят,в дълбочината на патриотичното му чувство.В характеристиката на героя естествено се преплитат епичният,с фактически подробности разказ за революционната му дейност, с чувство на възторг и преклонение.Стихотворение о завладява,както със своята достоверност, така и със силата на поетическото изживяване.Вазов се прекланя пред чистия и вдъхновяващ за велики дела патриотизъм на Левски,пред изключителния му героизъм и талант на професионален революционер,пред нравствената му чистота.
Левски е постоянно сред народа.Смъртната опасност го преследва на всякъде, но той е безстрашен и неуловим:
Той беше невидим,фантом или сянка.
Озове се в черква,мерне в седянка.
Покаже се,скрий се,без знак и без следа,
навсякъде гонен,всякъде приет.
Поел титаничната задача да разпали жажда за свобода,да подготви всенародна революция,Левски носи идеята
за бунт,за свобода,за смърт,за гробът
и че време веч е да въстане робът;
Със своето слово Левски вдъхва вяра у народа,подтиква го да осъзнае своите сили и своите задачи,учи го на революционна борба,на смелост и саможертва,на твърдост и постоянство.Най-велико щастие е да тръгнеш пръв срещу тираните и да се жертваш за свободата.Идеята за свобода възвисява Левски като национален герой и го прави необикновена и героична личност,обяснява неотразимото въздействие на думите му, „прости и кратки” върху измъчения и зажаднял за човешки права народ:
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха
и сбрани,сдушени във тайни места
слушаха с трепет,с зяпнали уста
неговото слово сладко и опасно.
И тям на душата ставаше по-ясно.
………………………………………..
И семето чудно падаше в сърцата
и бързо растеше за жътва богата.
Делото на Апостола,разкрито,ярко и правдиво с чувство на възхищение,очертава исполинската му фигура на революционер и народен будител,кара ни заедно с поета да изживеем величието на неговия подвиг.
Обаянието на Левски сред народа е толкова силно и поради изключителната личност на Апостола.Той печели доверие и любов със своя идеализъм и с личния си пример.Левски е въплъщение на истински патриотизъм и възвишена нравственост.Той служи на революцията чисто,безкористно и всеотдайно и жертва най-скъпото,което има - живота си:
И всякоя възраст,класа,пол,занятье
зимаше участье в това предприятье
богатий с парите,сиромахът с трудът,
момите с иглата,учений с умът,
а той беден,гол,бос,лишен от имотът,
за да е полезен дал си бе животът!
В тези стихове,както и в други свои произведения,Вазов прокарва любимата си идея за участие на всички,без разлика на „въсраст,класа,пол,занятье ”в революционното движение.Тя е израз на едно романтично отношение към национално-освободителните борби,подхранено от стремежа да се разкрие по-ярко както безкористната саможертва на Левски,така и възторгът и подемът, обхванали по-голямата част от нашия народ в преломните дни на национално самоосъзнаване.
Величието на Левски като патриот и революционер изпъква с най- голяма сила в края стихотворението.Този,който преобрази робското съзнание на народа,когато „властите се умориха да преследват-той не се умори да им се изперчва” , който „убеди неверующите” и преодоля изключителни трудности в революционната борба,става жертва на гнусното предателство.Възторженият тон се сменя от гневно възмущение срещу подлия и нищожен служител на храма.Язвителните епитети и сравнението с Юда,вплетени в задъхващата се от възмущение и презрение реч на поета,изразяват неговата болка.Той търси все по-силни епитети,защото патриотичното и нравствено чувство разгарят възмущението му.Поетът не желае даже да назове името на предателя,за да не оскверни своя стих- толкова голямо е неговото презрение,възмущава се,че „тоз човек още живей между нас”.Възрожденецът демократ протестира срещу безразличието в свободна България към довчерашните предатели.
Заловен от турците,Левски остана верен на революционната клетва.Неговият ду е несломим:
Смъртта беше близо,но страхът далеч.
Стихотворението отива към своята кулминация,когато силата на чувство,развиващо се във възходяща градация,стига до краен предел.Поетът възвеличава героичната смърт на Левски и красотата на неговия подвиг,като го поставя в редицата на светлите борци в човешката история против потисничеството и мракобесието.Поетът гневно заклеймява „мръсните тирани” от всички времена,които макар с различни средства и по различни начини са изпращали на смърт носителите на прогреса и демократичните идеи.Образният парадокс
О,бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
изразява преклонение пред величествената саможертва на героите и присъда над безсилната злоба на потисника.Страшният призрак на бесилката става символ на велико и жестоко време,когато най-достойните синове на родината умират на нея,за да останат безсмъртни в сърцето и паметта на народа.Финалът завладява с великата идея за революционно безсмъртие:
О,бесило славно!Теб те освети
Смъртта на героите.Свещено си ти.
………………………………………….
и смъртта на тебе,о, бесилко свята,
бе не срам,а слава нова на земята
и връх,откъдето виждаше духът
към безсмъртието по-прекия път!
С проникновеното пресъздаване образа на великия български революционер, с възвишеността на патоса одата „Левски” е една от най-сполучливите творби на Вазов в цикъла „Епопея на забравените”.В нея проличават ярко характерните черти на поетичния стил в тези стихотворения.На първо място трябва да се изтъкне реалистичността на образа.Поетът се стреми да достигне историческата правда.Характеристиката е стегната и съдържателна и се опира на най-важните моменти от живота на Апостола.Вазов прониква в душевността на революционера,рисува правдиво неговата дейност като разкрива идейния и подтик.Величествената личност,изключителните събития мащабите на националната революция и идеята за безсмъртието пораждат революционната романтика в произведението.Тя не противостои на жизнената правда,а черпи сили патос от нея.Силното чувство търси подходяща форма за изява в емоционалното богатство и увличащата сили на поетичния стил.Реторичните обръщения,повторенията,гра дацията и антитезата,хиперболата,сло жните периоди и лирични отклонения са неговите белези.Както в другите оди,така и тук,като изключим отделни моменти, възторженото чувство завладява със своята искреност и сила.Патетичният тон се възприема като естествен емоционален отзвук,като поетично изживяване,а не като изкуствен реторизъм.
ИВАН ВАЗОВ - „ДЯДО ЙОЦО ГЛЕДА”
Вазовият разказ „Дядо Йоцо гледа” въвежда проблема за духовния взор на българската национална самоидентификация. Да определиш себе си като бългаhttp://www.teenproblem.net/forumрин във време на духовен кризис, когато несвободата е вътрешно състояние на мисъл и съзнание, за Вазов е висша проява на дълбоко почувствана и осъзната национална принадлежност. Духовният взор на неговия герой дядо Йоцо носи каhttp://www.teenproblem.net/forumто съкровена мечта от миналото образа на свободата. Вазовият герой единсhttp://www.teenproblem.net/forumтвен „вижда” сбъднатата реалност на мечтата за свободна България. Душата му е пронизана от светлината на предосвобожденския романтичен порив към обеhttp://www.teenproblem.net/forumтованото пространство на свободна българска земя. Макар и сляп, дядо Йоцо успява да „види” бъдещето на родината чрез духовната светлина на своята вяра в българското. Тя го озарява вътрешно, дарява го с друг вид сетива. Й дядо Йоцо устремява духовен взор към свободата на българското. Започва да „вижда”светлия образ на свободата. От мрака на минаhttp://www.teenproblem.net/forumлото, от предосвобожденското робско време идва този особен духовен взор. Той извайва с потоци светлина визуалния иконописен образ на свободна България. ,.Гледа”дядо Йоцо лика на свободата и дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата му ликува.
На светлия екран на мисловната памет слепият Вазов герой „вижда” „пейзажа”на „българското”, който живее чрез свободаhttp://www.teenproblem.net/forumта на дух и мисъл. Душата на дядо Йоцо „прелива”от свобода. Той я носи като свеhttp://www.teenproblem.net/forumтъл взор в мисълта си. Тя е част от българската същност на Вазовия герой. Дяhttp://www.teenproblem.net/forumдо Йоцо е духовно свободен и мисловно ..зрящ”. Затова и той единствен „гледа” и „вижда” свободата на родината.
Човек и родина търсят единното просhttp://www.teenproblem.net/forumтранство на свободата си. Пред олтаhttp://www.teenproblem.net/forumра на „българското” е обрекъл душата си дядо Йоцо. Той „вижда”бъдещето на българския дух.
Образът на свободата, на свободна България, като светла икона живее в мисhttp://www.teenproblem.net/forumловното битие на дядо Йоцовата душа. В това пространство от светлина, каhttp://www.teenproblem.net/forumто взор, дошъл от бъдещето на родинаhttp://www.teenproblem.net/forumта, Вазовият герой вписва „видените”от свободния дух на мисълта му „пейзажи”на „българското”. Духовният взор е обърнат към „българското” и светлата икона на свободата е назована с името на Бългаhttp://www.teenproblem.net/forumрия. Тя е незримо изписана единствено в „храма” на дядо Йоцовата душа. Свободhttp://www.teenproblem.net/forumна, следосвобожденска България е „сляhttp://www.teenproblem.net/forumпа” за духовната същност на българското, родно пространство. Вазовите съвhttp://www.teenproblem.net/forumременници възприемат действителносhttp://www.teenproblem.net/forumтта о тъмни, сякаш „слепи” души.
, Ще рече човек, че те са слепи, а аз гледам!” - възкликва дядо Йоцо.
Несвободни хора с „тъмни” умове и дуhttp://www.teenproblem.net/forumши живеят редом със „зрящата”, „виждаща” свободата на България душа на Вазовия герой: „...нему се струва, че някъде в дълбочините на душата му едно слънце изhttp://www.teenproblem.net/forumгрява и осветлява всичко и той вижда пак зелени планините и голите чуки, с орли, накацали по тях, и белия божи свят, чудесно хубав!”
Сякаш от света на робството, от най-тъмната дълбина на робския мрак идва поривът към свобода на Вазовия герой. Донесен е със светлика на раждащата се и извисяваща „ръст”, като изгряващо слънце, мисъл за свободното духовно биhttp://www.teenproblem.net/forumтие на родината.
Мисълта за България ражда светлия празник на духа, извоювал свободата си и „видял” зримия „пейзаж” на „българското”. Той е идентичен с пространството на свободната духовна родина.
„Пейзажът” на свободния дух търси среhttp://www.teenproblem.net/forumщата с „пейзажа” на „българското”, койhttp://www.teenproblem.net/forumто за дядо Йоцо е въплътен в трите среhttp://www.teenproblem.net/forumщи с духа на България, „видян” с мисълта за свободното бъдеще на родината.
Висока, пронизана със светлина, е миhttp://www.teenproblem.net/forumсълта за България на Вазовия герой. Затова и художествената среда, в която той търси среща с „българското”, е проектирана от автора „високо” сред планинските усои на Балкана: ,,...В един висок усоен валог”. Определен е ракурсът на „гледането”, на „виждането”. От високо дядо Йоцо „оглежда” полето на „българсhttp://www.teenproblem.net/forumкото”, търси визуална среща с душата на българина. Иска „да види” лика на родиhttp://www.teenproblem.net/forumната, но с иконописния ореол на свободаhttp://www.teenproblem.net/forumта.
Вазовият герой „гледа”свободното бъhttp://www.teenproblem.net/forumдеще на родината от робския мрак на миналото, в което е живял и загубил зреhttp://www.teenproblem.net/forumнието си. Високо над дълбокия мрак на българската следосвобожденска слепоhttp://www.teenproblem.net/forumта лети духът на предосвобожденска България, „виждаща” свободата си чрез взора на „ослепелия” за нихилизма и роhttp://www.teenproblem.net/forumдовата забрава дух на дядо Йоцо. Той „оглежда” тъмната, сякаш мъртва, душа на своя съвременник и учудено пита: „Де българското?”
Срещата с българското духовно битие на свободата за дядо Йоцо е изцеление от мрака и възкресение от духовната слепота на забравилия свободата си взор на българската душевност. Единствен мотив за живот на Вазовия герой е „да види” прогледналия дух на нова, свободна България.
И той успява да дочака първата си среhttp://www.teenproblem.net/forumща с „българското”. „вижда” свободата, материализирана във възкресената инсhttp://www.teenproblem.net/forumтитуционална мощ на българската държавност. Душата му „застава” в дълбок, трепетен поклон пред атрибутивните знаци на „българското”. Представата за възстановена държавност е въплътена в сребърните еполети, медните копчета и акселбантите от мундира на околийския началник.
Дядо Йоцо „вижда” първия материалиhttp://www.teenproblem.net/forumзиран образ на „българското”. От тази среща душата и мисълта на стареца изhttp://www.teenproblem.net/forumвисяват „ръст”. Изравняват се с духа на свободна България. И сякаш не Вазовият герой, а душата му „целува” знаците на „българското”- сребърните еполети върhttp://www.teenproblem.net/forumху раменете на „българския паша”: „Дядо Йоцо приближи към него, премести си шапката под лява мишница, ... попипа с треhttp://www.teenproblem.net/forumпетна ръка сребърните еполети на рамеhttp://www.teenproblem.net/forumната му, па се подигна, та ги целуна.”
Целувката на дядо Йоцо е първата художествена степен от дълбокия поклон на българската душа пред материалниhttp://www.teenproblem.net/forumте знаци на „видяната” свобода:
„Господи, видох - продума старецът. Който се прекръсти, па си изтри с ръкава сълзите, що бликнаха из мъртвите му очи.”
Робска България, жадуваща свобода, покръства душата на стареца пред „пейзаhttp://www.teenproblem.net/forumжа” на „българското”. И той „Вижда” сакралния свободен лик на родината, врязан като светъл „взор” в духа му. Минало и бъдеще се срещат чрез кръстния знак на издигнатата за благословия десница на Вазовия герой, а душата с благодарстhttp://www.teenproblem.net/forumвен трепет се „покланя” пред възстаноhttp://www.teenproblem.net/forumвения свят олтар на отечеството:
„Па се поклони ниско и рече:
- Сега прощавай, синко, че ти направих труд! - И тупайки с тояжката, гологлав, излезе.”
Целувката на стареца, кръстният знак и дълбокият благодарствен поклон черhttp://www.teenproblem.net/forumтаят трите градирани степени на духовно израстване и просветление, с които душата на слепия дядо Йоцо превъзмогва „слепотата” на съвременниците си. Повежда ги към „видяното”, единствено от него, бъдеще на България.
Ликува душата на дядо Йоцо, обгърнаhttp://www.teenproblem.net/forumта от светлината на акварелния „пейзажен” рисунък на бъдното, в което разтhttp://www.teenproblem.net/forumваря празнични двери духът на родината. Тази „прегръдка” с бъдещето „вижда” Вазовият герой. Той пътува мислено, унеhttp://www.teenproblem.net/forumсен в шума на Искъра, към светлото „виждащо око” на духовния си взор, в което пламти „изгрялото” вечно слънце на своhttp://www.teenproblem.net/forumбодна България.
Ако първата визуална среща с „пейзажа” на „българското” за дядо Йоцо е с атрибутите на възстановената държавна институционалност, то втората е с военната сила и мощ на България. Сетивата на стареца, търсещи духа на родината, „виждат” бъдещето й в красивата горда осанка на единствения войник от селото. Той е новата овеществена представа за „българското”. Неговото присъствие разтърсва с непосилно вълhttp://www.teenproblem.net/forumнение душата на Вазовия герой, „видял” новата военна слава на България: „Стаhttp://www.teenproblem.net/forumрецът го усеща по сабята, която чатка по камъните. Той се спуска и стиска пъргаваhttp://www.teenproblem.net/forumта му ръка... Па му бара дебелия шинел, копчетата, фуражката, хваща сабята и я целува.”
За втори път духът на две епохи, раздеhttp://www.teenproblem.net/forumлен от „слепотата” на следосвобожденска България, преоткрива общото си националhttp://www.teenproblem.net/forumно бъдеще чрез благодарствената целувка на Вазовия дядо Йоцо. Душата му притихва в молитвен поклон пред бъдещето на България. „Пейзажът” на „българското”, изваян от светлата радост на духа, Вазов материализира чрез двете трепетни сълhttp://www.teenproblem.net/forumзи върху лицето на стареца, очертали символно дългия път на българина от тъмниhttp://www.teenproblem.net/forumната на робството към светлия празник на дочаканата свобода.
Автор и герой остават контрастно разделени в светлосянката на „видените” от различен духовен ракурс „пейзажи” на ..българското”. Дядо Йоцо „гледа” бъдещеhttp://www.teenproblem.net/forumто на България, а Вазов вижда разочароhttp://www.teenproblem.net/forumванието от настоящето.
Съвременниците на автор и герой ноhttp://www.teenproblem.net/forumсят тъмната „слепота” на времето в дуhttp://www.teenproblem.net/forumшите си. Разочарованието ги гнети. Сеhttp://www.teenproblem.net/forumтивата им огрубяват и те стават далечhttp://www.teenproblem.net/forumни, чужди наблюдатели на епохата, в коhttp://www.teenproblem.net/forumято живеят. Не усещат пулса на Времеhttp://www.teenproblem.net/forumто, „ослепяват” за „българското”, което, независимо от всичко, живее в ритъма на нерадостния им живот: „В тия няколко бедни хижи вестник не идеше, защото никой не четеше: даскал нямаше, защото няhttp://www.teenproblem.net/forumмаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква, стражар не стоеше, защото нямаhttp://www.teenproblem.net/forumше община - слабо се чу и сръбската война... Стигаха само мътни, неопределени слухове - никой добре не знаеше - не остаhttp://www.teenproblem.net/forumна време за любопитство и за работа на тъмните умове на тия тъмни хора.”
Ритъмът на времето е необходим единhttp://www.teenproblem.net/forumствено за душата на дядо Йоцо, в която резонира пулсът на епохата. Той търси общото, единно дихание на човек и време, на общество и епоха. То дава живот на „видените” с мисълта за бъдещето на роhttp://www.teenproblem.net/forumдината визуализирани представи за „българското”. Героят на Вазов се противоhttp://www.teenproblem.net/forumпоставя на „слепотата” на времето, изпhttp://www.teenproblem.net/forumравен на границата между светлина и мрак. Превръща „всевиждащия” взор на дуhttp://www.teenproblem.net/forumшата си в мяра за национална принадлежhttp://www.teenproblem.net/forumност и обществена ангажираност.
Той пръв „вижда” потоците светлина, идващи от бъдещето, които разкъсват мрака в душите и разтърсват с ритъма на новото време съзнанието и на Вазовиhttp://www.teenproblem.net/forumте, и на дядо Йоцовите съвременници. „Вижда” пътя на духа към нова България. Но „съзира” и новата жажда за живот. Тя е родена от светлината на „виждащата” бъдещето си душа чрез третата среща с „българското”:
„Разнесе се слух, че ще прокарват желеhttp://www.teenproblem.net/forumзен път из клисурата на Искър - и разтресе като с чук душевната му летаргия...
- Как? Българска железница?...”
Миналото устремява „взор” към бъдеhttp://www.teenproblem.net/forumщето. Две епохи „се вглеждат” една в друhttp://www.teenproblem.net/forumга и търсят брод за българската душевhttp://www.teenproblem.net/forumност. Единствено душата на стареца „вижда” съградения мост между епохите и възхитена, поема пътя към бъдещето: „Изпълни се душата на дядо Йоцо с възхиhttp://www.teenproblem.net/forumщение ... Сега българското му се предстаhttp://www.teenproblem.net/forumви нещо велико, могъществено, необятно ... Неговият убоги ум не можеше да побере всичкото това величие - сега то го пораhttp://www.teenproblem.net/forumзяваше, смайваше със силата си и пълнеше с гордост душата му: българска ръка сечеhttp://www.teenproblem.net/forumше планините, българският ум измисляше работи, да се чуди и мае човек!”
Бъдещето стремглаво „лети” към дядо Йоцо. Оглася душата му с „писъка” на новата железница. Тя отделя завинаги „виждащия” взор на героя от духовната слеhttp://www.teenproblem.net/forumпота на времето.
Душата му ликува, потопена в звуците на идващото ново време. Неговият невнятен език „изписва” дълбоко в съзнаниhttp://www.teenproblem.net/forumето на стареца проектирания път на своhttp://www.teenproblem.net/forumбодна България към бъдещето. Тя „разчиhttp://www.teenproblem.net/forumта” и знаците на националната съдба в грохота на железницата. Бъдещето сяhttp://www.teenproblem.net/forumкаш „докосва” душата на дядо Йоцо. Приеhttp://www.teenproblem.net/forumма във въображението му образа на криhttp://www.teenproblem.net/forumлат огнен змей:
„Пищеше и трещеше „българската жеhttp://www.teenproblem.net/forumлезница”! Той сякаш оживя, възроди се...
Железният път се свърза в мислите му с понятието за свободна България. Топ му гоhttp://www.teenproblem.net/forumвореше с гърмежа си ясно за новото, за „българското” време.
- Възкрьсваше при ехтежа на влака - ... той олицетворяваше пред него свободна България...”
Бъдещето сякаш „спира” пред „взора” на дядо Йоцовата душа, „прелетяло” като крилат змей над гори и усои. С огнената си диря то просветлява духа на „виделия” лика на свободата.
В мисловния взор на дядо Йоцо България „вписва” лика си, а бъдещето облъхва със светлина образа на родината.
„Видял” духовния образ на „българското”, изповядал душата си пред Богородичния лик на свободата, старецът умира с „взор”, обърнат към бъдното, поздравявайки нова България.
Дядо Йоцо ненаситно „гледа” духовноhttp://www.teenproblem.net/forumто битие на „българското”, недокоснал душата си до разочарованието на „зряhttp://www.teenproblem.net/forumщите”, слепи за свободата, свои съвреhttp://www.teenproblem.net/forumменници.
Вазовият герой маха с шапка за позhttp://www.teenproblem.net/forumдрав. Изправен високо на канарата, посhttp://www.teenproblem.net/forumреща с вълнение всяко следващо поколение, докоснало се до духовния безкрай на „българското”. А в него завинаги остаhttp://www.teenproblem.net/forumва трепетният поздрав към България на дядо Йоцо: „Една вечер Йоцо не се върна вкъщи - беше ненадейно издъхнал, поздравявайки нова България...”
Христо Ботев “На прощаване”
Племенна и борческа натура, Христо Ботев извайва в своята поезия обаятелния образ на бореца за народна свобода, разкрива сложната му и богата душевност, неговите помисли, чувства, вълнения, идеали.
Със своя изповеден тон стихотворението “На прощаване” въвежда читателя в света на съкровено – интимните душевни пориви на бунтовника, разкрива отношението му към близките, към родния дом, към поробителя, към народа и родината, към борбата за свобода и смъртта, към живота и безсмъртието.
Стихотворението започва направо, без встъпление, с пряко обръщение на лирическия герой към свидания образ на майката. Образът на майката е нарисуван пестеливо. Героят предугажда душевното и състояние, преживяванията и вълненията и и бърза да е утеши. Бунтовника знае, че майката ще страда при мисълта за неизвестността, която го очаква, че ще я измъчват видения за възможната гибел на любимия син. Той чува отдалече нейните тихи стенания и вопли, съзира разплаканото и лице и с топли думи на утешителна нежност се обръща към нея:
“Не плачи, майко. Не тъжи,
че станах азе хайдутин,
хайдутин, майко, бунтовник,
та тебе клета оставих
за първо чедо да жалиш!”
Огромна е любовта и синовната почит на бунтовника към майката. Тя струи от многократното повторение на обръщенията “майко”, “майноле”, от епитета “клета” – израз на съчувствие към мъката и скръбта и. Повелителните глаголи “не плачи”, “не тъжи” крият в себе си утешителна нежност и примирение. Те смекчават болката от грозната вест и подканят майката към твърдост. Бунтовника е убеден, че майка му ще го разбере. За него тя е “майка юнашка”. От нея се е научил на мъжество и решителност, на сила и на храброст. Той вярва, че тя ще надмогне страданието и ще стане негова съучасница и духовна опора в борбата за свобода. Затова разговаря с нея направо, без да скрива страшното и ужасното, без да се опитва да замълчи за вузможната гибел.
Творбата е дълбоко драматична. Бунтовника е направил вече своя избор (“станах ази хайдутин/ хайдутин, майко, бунтовник”) и в мислите си поема по пътя на борбата (“ах, утре като премина/ през тиха бяла Дунава”). Момъкът ясно осъзнава възможността да загине (“може млад да загина”).
Но решително е твърдо е сложил край на досегашния си страдалчески и скитнически живот на изгнаник в чужда страна и вижда пред себе си път, който ще го изведе към “свобода и смърт юнашка”.
В този решителен миг в съзнанието на бунтовника изникват най – свидни спомени – бащино огнище, първото либе, баща и братя невръстни. Мислите и спомените му го връщат към родния дом и към родния край, към детството и нежните трепети на младостта. Ала над най – обичното, най – съкровеното за героя се разпорежда “таз турска черна прокуда”. Поробителя е откъснал момъка (подобно на много други младежи) от бащиния край и родината, прогонил го е “по таз черна чужбина”. Незавидна, скитнишка и нерадостна е участта в чуждата страна. За нея лирическият герой с болка говори:
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!
Злочеста и страдалческа е съдбата и на неговите близки в родния край. Поетът рисува разгърната картина на робството, и го обхваща само с няколко пределно изразителни щриха. Сред тях с особена изразителност се откроява глаголът “бесней”, внушаващ ярка представа за произвола и жестокостта на поробителя. Емоционалното въздействие се усилва и от факта, че глаголът “бесней” и съществителното “турчин” са употребени в единствено число:
да гледа турчин, че бесней
над бащино ми огнище...
Използваната от поета граматическа форма крие в себе си идеята, че произвол и жестокости се вършат от всеки поробител, че всеки поробител се чувства господар в родината на лирическия герой.
И още един щрих подсказва робската участ на българския народ – етимологическата фигура “черни чернеят”, чрез която е подчертана мъката на близките на бунтовника. Тук художественото внушение се постига и от символиката на черният цвят, и от повторителността, наслагването и сгъстяването на образа.
В своята изповед пред майката лирическият герой разкрива душевния си свят в цялата му дълбочина и необятност. Съкровената любов към близките и към родния край в своята безмерна сила и красота се е сляла напълно в сърцето на бунтовника с безграничната му омраза към поробителя. Героят не може да обича близките си, без да ненавижда мъчителите. Така идеята на личното щастие се слива с идеята за борбата срещу робството. Но за разлика от образа на лирическия герой в стихотворението “Хайдути” в “На прощаване” се чувства революционното израстване на юнака, който в страданията на своите близки осъзнава жестоката участ на народа си и чувства необходимостта да слее личната си съдба с народната:
Аз вече пушка нарамих
И на глас тичам народен
Срещу врага си безверни.
Със своята изповед, в която разкрива вярата, идеалите си и революционната истина, която е обгърнал като своя, синът – бунтовник превръща най – скъпия на сърцето си човек, своята майка, в съзаклятник на делото. Лирическият герой очаква от майка си не само да разбере неговите чувства и мисли, но и да ги сподели:
Но кълни, майко, проклинай
Таз турска черна прокуда,
Дето нас млади пропъди
По тази тежка чужбина...
Майката трябва да превъзмогне не само трагичната вест за неговата гибел, но и техните укорни думи на чуждите, които ще кажат за първородното и чедо “Нехрани – майка излезе”. Нито мъката от смъртта на нейният любим син, нито болката от обидата не бива да възпира майката да разкаже на братята му за неговата юначна гибел:
Че и те брат са имали,
Но брат им падна, загина
Затуй, че клетник не трая
пред турци глава да скланя
сюрмашко тегло да гледа!
Споменът за падналия в борбата за свобода брат е пътят на революционното израстване и на революционната приемственост на поколенията. Дори и да не съумее да потисне първия миг на страдание, лири1ческия герой вярва, че майката щ предаде заветите му на неговите братя, като ги изведе на мегдана, за да чуят те там неговата “песен юнашка”:
Защо и как съм загинал
И какви думи издумал
Пред смъртта и пред дружина...
Редом с образа на майката в мига на раздялата в съзнанието на лирическия герой изплува и образа на неговата любима. Само няколко стиха са достатачни, за да проникнем в интимния свят на бунтовника, да почувстваме силата на неговата обич, да се докоснем до очарованието, красотата и нежността на неговата любима:
Там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиваше.
Образът на любимата девойка съпътства образа на майката. Обичта им към бунтовника слива техните чувства. Пределно лаконична и същевременно изразителна е картината, която чертае тяхната обща болка при вестта за гибелта на бунтовника. На фона на веселото младежко хороизпъква дълбочината на чувствата им:
И два щат сълзи да капнат
на стари гърди и млади.
Някак преглушена в болката, скръбта е надмогната от съзнанието за неизбежността на страданията и жертвите. В съзнанието на лирическия герой радостното и скръбното се сливат в деня на всеобщия празник.
Но бунтовникът се представя и още един празник – празника, на победното завръщане и на свободата. Картината е изпълнена с радостно опиянение, възторг и тържественост. Външният вид на юнаците, стигналиживи и здрави до селото, въплащава красотата на саможертвата и свободата. Бунтовните им дрехи и оръжиата им са символи на юначност и решимост за борба. Героите са “напети” и “лични”, с “левове платни на чело”. Сабите им са “саби-змии” – извити, бляскави, неуловими, съскащи яростно във вихъра на битката: пушките им са “иглянки пушки”. Картината е така празнична и опияняваща, че лирическия герой не може да сдържи чувствата си и неволно възкликва:
О, тогаз, майко юнашка!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градината,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим глави и пушки!
Сред всеобщата празничност, въодушевеност и радостно опиянение от свободата картината на срещата с майката и либето придобива още по – истинско съкровен характер, разкрива дълбочината и красотата на чувствата на бунтовника. Бунтовникът призовава майка си да го посрещне в този миг на радостна възбуда “с венец и китка”, да го прегърне, за да заглуши дълго таената мъка в душата си, тревожните очаквания и вълнения, спотаената болка от неизвестността и от трагичните предчувствия. За лирическия герой това е миг на върховна радост, защото зрим облик добива копнежът му за свобода и щастие. Любовта му към либето блика от неудържимия порив да прегърне своята изгора, да я притисне до сърцето си, за да усети тя мъжествения трепет на неговата обич.
Но мисълта на героя не може да се удържи в този миг на жадувано щастие. Действителността отново нахлува в съзнанието на бунтовника с подтика да поеме по страшния, но славен път на борбата. За сетен път героят се прощава с майката и с либето. Последната картина рисува образа на дружината, поела към неизвестността. Отново в съзнанието на лирическия герой се мярка мисълта за възможната гибел и отново тази мисъл е надмогнала от идеала му – жертвоготовност в името на народа, в името на справедливостта и свободата. В своята отдаденост на народа и на делото на революцията бунтовника не мечтае за друга награда освен народната признателност.
Обаятелен е образът на бунтовника в стихотворението “На прощаване”. Чрез него Ботев разкрива патриотизма и жертвоготовността, омразата към поробителя и любовта към отечеството, свободолюбието и решителността, мъжеството и героизма, непримиримостта и скромността, безкористността, нравствената сила и величие на бунтовника революционер.
“Борба”
Христо Ботев
Стихотворението “Борба” на Христо Ботев издава неговото вечно търсене на политическа свобода и независимост, едно непрестанно осмисляне на морала на българското общество и ценностна система. В произведението отново откриваме темата за народната свобода, а също така пред нас изникава светът, такъв какъвто го вижда Ботев-ценностно разделен, на ръба на моралният опадък. Лирическият герой в “Борба” се явява като романтична натура, съприживяваща трагедията на българите, но и дистанцирана от псевдо морала на тогавашното общество. Лирическият говрител се стреми да внуши на българина патриотизъм и борбеност, да му помогне да почувства и осъзнае илюзорното в ценностите.
В Ботевата творба ясно се разграничават идеологията, начинът на мислене и самосъзнание на лирическия герой и робското общество. Авторът не случайно поставя заглавието “Борба” за своето стихотворение. Лирическия говорител смело се противопоставя на злото, изправя се на борба срещу робското самосъзнание и неморалните взаимоотношения между хората и нравствената промяна и човешкото съществуване в робския свят. Остра критика бичува са обикновените хора, които “свестните у нас смятат за луди”, църквата и “дивак учител”, кланещи се “ на обществен тоя мъчител”, предал Бога и вярата си с измамни молитви и клетви.
“Борба” е не само изблик на авторовото възмущение към това което се случва в художественото време и пространство, в човешкия свят, но и огледало на света, в което се отразяват творците и крепителите на злото. Те са предсатвени като жалки псевдогерои, несмеещи да се противопоставят на робската участ, готови да търпят унижение, болка, страдание, да чаката Божията помощ, но не и да защитят свободата си, било то и с цената на живота си. Лирическият говрител измъчван от “спомени тежки”, лишен от любов, вяра и надежда, отрича дори изконните християнски ценности. Той нарича “свещена глупост” една от най-важните идеи залегнали в християнството-почитането на царя и страхът от Бога. Но лирическият герой достига до още по-големи крайности катоне се поколебава да критикува и еврейският владетел Соломон, наричайки го ‘”тиран развратен”, като по този начин свързва неговото име с една от най-реакционните максими на християнството. Огромно емоционално напрежение изпълва писателят, дълбоко възмутен от онази част от българската интелегенция, която отрича бунта и революцията, поддържала робските принципипи на християнския морал. Очевидна е авторовата позиция и ярко социалните му идеи, повлияни от бурното време на прижката комуна. Именно под влиянието на парижките комунари срещаме изразът “Хляб и свинец”, често срещан в революционната литература, която Ботев е чел.
В края на стихотворението се осеща вяра и оптимизъм за по добри дни, появява се малка искрица светлина в дъното на тунела на робството, подсказваща за края на това “зло безконечно”. Все по-силно се утвърждава и идеята за въоражена борба. Цената на победата не е важна, щом от нея зависи народната свобода.
Прочитайки Ботевото стихотворение “Борба” не мога да не остана съпричастен към идеите на автора. Аз смятам, че всеки, който се смята за истински българин не би се поколебал да последва идеята за въоражена борба и революция, залегнала в творбата. Човек не трябва да бъде егоист, търсещ собственото си спасение, а смело защитаващ свободата и правата си българин! И въпреки, че и до днес съвестните са смятани за луди у нас, вярвам че все още има хора, за които родината значи нещо и не биха се поколебали да я защитят!
Вечната борба между доброто и злото и вярата, че доброто винаги побеждава са основни напарвления в нравственоро развитие на човечеството. Ботев не изменя на този път, той никога не се е страхувал да изрзява своята социална позиция, която пренася и в творчестовто си. “Борба” се превръща в произведение, което отазява не просто робската действителност, а цялостен анализ на нравственото измерение на човешкото съществуване и силното желание на автора за въоражена борба срещу тиранина и извоюване на народната свобода.
Христо Ботев “Моята молитва”
Анализ
http://www.teenproblem.net/forum
През 1873 г. във в.”Независимост” е отпечатано стихотворението на Христо Ботев “Моята молитва”. Остават три години до края на жизнения и творчески път на поета. Изминали са шест години от отпечатването на първото му стихотворение – “Майце си”.
Литературните изследвачи на Ботевото творчество приемат като възможна идеята, че замисълът за тази творба се е породил още през 1871 г., когато Ботев създава “Символ верую на българската комуна”. През същата 1871 г. във вестник “Свобода” на Каравелов са напечатани молитвите “Отче наш” и “Верую” с коментар, че това са текстове, които ги “знае наизуст всеки французин”. Предполага се, че замисълът получава окончателен тласък през 1873г. - след обесването на Васил Левски и разгрома на създадената от него организация. Изясняването на замисъла на творбата е необходимо за разбиране както на основните смислови опозиции, върху които тя е изградена, така и на емоционално-експресивната лексика.
В жанрово отношение “молитвата” в домашната ни литературна традиция е достигнала до това интерпретиране на мотива, при което се излиза от неговите религиозни граници и разширяването е в идеен, социален и емоционален план. През 1864г. Петко Славейков е написал “Пиянска молитва”. 1873г. Бачо Киро Петров пише “Молба към Бога”. Молитви присъстват в почти всички песнопойки от този период. Пародийното търсене на опорни точки в библейските текстове е в духа на времето. Творците, сред тях и Ботев, се стремят да пренапишат библейските текстове съгласно времето, в което живеят. Молитвата за Ботев е утвърден “жанр”, подходяща форма, за да предаде своя замисъл и също да пренапише канонизираните текстове, освобождавайки ги от канона..
“Благословен бог наш….” – това е подзаглавието на “Моята молитва”. Това е и възгласът, с който обикновено започва богослужението в православната християнска църква. Многоточието, с което завършва това мото, отвежда не толкова към незавършеността на цитата, колкото към внушението за недоизреченост, която предстои да бъде изречена. С подзаглавието, отвеждащо към клишетата и конструкциите на библейските текстове, поетът ни насочва към християнския морал и ценностната система, в която централното място е заето от Бога. Но още от първата строфа Ботев се разграничава от утвърдените канони – “Не ти, що си в небесата” и точно определя мястото на своя Бог – “мен в сърцето и душата”. Всяка религия е образец на вяра. Сюжетите, персонажите в нея не се проверяват от разума. Те се възприемат от сърцето. Прозрял отказа на своето сърце да приеме като даденост каноните, лирическият герой в творбата разбира, че Богът в човека и Богът в небесата могат да бъдат два контрастни, полярни свята. Заглавието на творбата също насочва към този контраст. Молитвата е обща и една и съща за всички вярващи. Тя е “нашата” молитва. Но очакваното притежателно местоимение за множествено число е заменено от автора с “моята”. Местоимението в единствено число ни насочва към различията между общото и единичното. Поетът има своя молитва, различна от общата , той заявява чрез заглавието, че “моята” не е “нашата” молитва”, но би могла да стане такава. Защото това е и молитвата на неговите “братя сиромаси”.
В литературната критика най-често срещаното тълкуване на Ботевия мироглед в “Моята молитва” е определянето му като атеистичен. Такава формулировка е неточна и прибързана според други литературни изследвачи / Иван Радев/ и не отчита разминаванията между библейските истини и представите на поета за достойна житейска позиция. Мотивът за “молитвата” е взет от Библията, но е разгледан в духа на едно ново, модерно общуване с библейския текст. Авторът едновременно спори и се съгласява с този текст, нееднозначно е отношението на твореца към различните части на Светото писание.. Той отрича Бога / “не ти, що си в небесата”/ и в същото време го утвърждава /” в мене, боже, - / мен в сърцето и душата”/ . Всички библейски текстове доказват същото – Бог е навсякъде около нас и в душите на вярващите. “По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” – казва Исус / в Новия завет/, а Ботев е съгласен с него:
не ти, който си помазал
царе, папи, патриарси,
а в неволя си зарязал
мойте братя сиромаси.
Видно е, че Ботевите възгледи хармонират с онези евангелски текстове, представящи живота на Христос и пътя му към безсмъртието. Едновременните успоредявания и разминавания с библейските текстове доказват, че е прибързано, неточно и грубо да формулираме мирогледа на Ботев като атеистичен. Такъв подход не би ни позволил да открием в пълнота идейното богатство на творбата. Пенчо Славейков обяснява погрешността на всяка едностранна формулировка при Ботев с това, че “От българските поети досега само Ботев е проникнал с мощния си поглед зад мрежата на външните причинности в оная същност на нещата, която е достъпна за пророци”.
Както почти всички Ботеви стихотворения, “Моята молитва” започва с обръщение – “О, мой боже, правий боже!”. Тончо Жечев /”Ботев и безсмъртието”/ отбелязва, че “ от осемнадестте стихотворения на Ботев / без двете чисто сатирични/, седемнадесе са изпълнени със страстни обръщения, преки или косвени, т.е. построени са като разговор на жив с живи, на вечно жив с вечно живи.“ Но докато в много от неговите творби обръщението е изведено още в заглавието / “Майце си”, “Към брата си”, “Ней”/ тук обръщението се наслагва в първа, шеста, седма и осма строфа, а в останалите строфи е заменено с “ти”.
Обръщението при Ботев е структуроорганизиращ похват. Диалогичната структура на творбата й придава изповеден и драматичен характер. Диалогичната конструкция отразява най-пълно драматизма на живота , изпълнен с контрасти и противоречия, драматизма на сърцето, разкъсвано от любови и задължения. Противоречиво е и това раздвояване на Бога. Богът на църквата и Богът на разума са разграничени в първата строфа и за Ботевия лирически герой са несъвместими светове. В следващите пет строфи анафората “не ти” категорично ни убеждава в тази позиция. Единият свят е отречен, за да бъде утвърден другият. Очертаната още в първата строфа опозиция се разгръща в останалите строфи. Пет от тях побират Ботевото отрицание. Четири строфи са отделени за утвърждаването на авторовото верую.
Опозицията Богът в човека - Богът в небесата се превръща в структуроорганизиращ принцип на творбата, определя контрастната по своята семантика лексика /помазал-зарязал, направил-оставил, буйно-тихо/. Антонимията преминава през цялата глаголна лексика и през малкото епитети, които откриваме в творбата / “правий”, “православните”, “голи”, “безчестните”, “жива’, “буйно”, “тихо”/ . Поезията обикновено се “прави” с епитети. Оригинален и неповторим, Ботев гради своите стихове с глаголи. Те най-точно предават динамичната му натура. Богът на църквата е “описан” с глаголите “кланят”, “палят”, “направил”, “оставил”, “помазал”, “зарязал”, “учиш”, “търпи”, “моли”, “храниш”.Не действия, а бездействие. Съвсем различна е семантиката на глаголите, с които е разкрит Богът на разума – “празнуват”, “вдъхни”, “подкрепи”. Лирическият герой в “Моята молитва” търси благословията на Бога /”вдъхни”, “подкрепи”/. Смисловата опозиционност в глаголната лексика разкрива и утвърждава авторовата позиция. Но докато глаголната лексика, отнасяща се до Бога на разума е единна по отношение на своето смислово звучене, то глаголите, разкриващи пасивността на Бога на църквата влизат в противоречия / “помазал”-“зарязал”/, които разкриват несъстоятелността, погрешността на подобна позиция.
В тази опозиция Ботев разкрива ценностната система и морала си. Централното място в нравствената скала на автора е заето не от Бога, а от Човека. Богът в небето е победен от Бога в човека, защото поетът вярва в неограничените човешки възможности и издига в култ любовта и вярата си в човека. Разбиранията на Ботев за значимостта на човешката личност са нови, непознати за литературната ни традиция. Преди Ботев никой от българските автори не е поставял така високо отделната човешка личност, която е съвкупност от чувства, потребности и стремежи, от сърце и душа:
а ти що си в мене, боже, -
мен в сърцето и в душата…
За човека и твореца Ботев най-важна е “любовта към ближния”, тя стои над “любовта към Бога”. Стои дори и над “любовта към отечеството”. “Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които да разберат, че тази любов е основана на друга – на любовта към ближния” – пише Ботев в писмо до Драсов от 22.09.1874г. и издига любовта към човека на своеобразен пиедестал. “Възлюби ближния като себе си” – това е втората Христова заповед и успоредяването й с Ботевото разбиране доказва неправилността на позицията за атеистичния мироглед на поета. Геният на родната ни литература проповядва чист и пламенен хуманизъм, който в “Моята молитва” е ясно и категорично заявен. Умалителната форма “защитниче”, отнасяща се до Бога на разума , убеждава , че липсва действеният хуманизъм, който трябва да присъства в човешките взаимоотношения:
А ти , боже, на разумът,
защитниче на робите …
От защита имат нужда слабите, онеправданите. Те напразно ще търсят такава защита от пасивния Бог на църквата. Ботев обожествява човека, който може да стане богоравен чрез саможертвата, защото пътят на Христос към безсмъртието също минава през саможертвата.
В нравствената скала на поета, молещ се на Бога на разума, на най-високото стъпало е издигната свободата. И в личностен, и в национален аспект тя е тази, без която е невъзможен животът на човека. За нея може и трябва да се жертва всичко. Това Ботево разбиране за свободата изпраща на два различни полюса Бога на църквата и Бога на разума. Единият, Богът на църквата, учи робите “да търпят и да се молят”, храни ги “само с надежди голи”, зарязва в неволя сиромасите. Другият, Богът в човека, вдъхва “любов жива за свобода”, подкрепя “да се бори кой как може с душманите на народа”. Търпение, молитва, палене на свещи – това за Ботев са християнски принципи и ритуали, които няма да донесат свобода. Пътят е друг – борба. Бунтът е за поета Страшен съд, борбата се възприема като празник /”на когото щат празнуват/ денят скоро народите!”/ , като сватба, а истинското възможно бракосъчетание е със смъртта / “да си найда и аз гробът”/. Така лирическият герой на Ботев се оказва включен в множество старинни, митологични ритуално-обредни връзки, предшестващи християнството. Образът на борбата е многопосочен, многопланов.Това е борба не просто за свобода /”любов жива за свобода”/, а борба за духовно извисяване, за нравствено усъвършенстване , защото основният проблем в Ботевата поезия е за духовния път на човека.
Възгледът на Ботев за свободата като жизнена необходимост за човека разделя полярно и образната система в “Моята молитва”. Образите, щрихирани в тази творба, са разделени от опозицията робство-свобода. На единия полюс, скрити зад Бога на църквата, застават тези, за които свободата, била тя личностна или национална, не е жизнена необходимост. Нещо повече. Наличието на свобода би преобърнало руслото на живота им. Това са калугери, попове, царе, папи, патриарси, лъжци, безчестни тирани, глупци. Характерните за християнството персонажи градят смислово-емоционалното пространство на този полюс. Авторът заявява своето презрение към лицемерието, алчността, малодушието, пасивността, егоизма, лъжехуманизма. Издигането на материалното над духовното води до разместване на нравствените ценности на хората. Вярата в Бога се свежда до вяра в парите и затова “царе, папи, патриарси’ се оказват “душманите на народа”. Сънливата човешка инертност на “глупците” също не се вписва в Ботевото изискване за будна човешка съвест и гражданско съзнание. Честта и достойнството на човека не могат да имат за свои синоними компромиса, мълчанието и примирението със скотското робско съществуване:
не ти, който учиш робът
да търпи и да се моли
и храниш го дор до гробът
само с надежди голи;
На другия полюс в тази образна система поетът поставя “мойте братя сиромаси”. Те имат своя Бог на разума, който е истинският и единствен “защитник на робите”. Мястото си лирическият герой открива в редиците на борещите се “братя сиромаси”. Както в заглавието, така и тук чрез притежателното местоимение “моите” поетът заявява своята позиция. Човекът е част от своя народ. Никой не би могъл да извоюва лична свобода, ако свободата не е факт за цялата родина. Щастието, свободата са възможни за отделната личност, само ако са възможни за целия народ. Тази взаимосвързаност между микрокосмоса и макрокосмоса е проверена, изпитана, доказана от времето. Тя е осмислена, изстрадана и изведена от поета в “Моята молитва”.
Неравностойна е борбата между Бога на църквата и Бога на разума. Затова поетът неизбежно стига до мисълта за възможната смърт. Ботевата мечта е за смърт в борбата за свобода:
…в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
Тази мечта не се появява за пръв път в “Моята молитва”. Откриваме я в първото Ботево стихотворение :
…пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба. /”Майце си”/
После последователно я срещаме в “На прощаване”, “До моето първо либе”, “Борба”, “Хаджи Димитър”. Преди да бъде изречена в “Моята молитва”, молитвата на Ботев за смърт в името на свободата е изпълнила вече семантичното пространство на неговите творби. Фантазната престава за смъртта /”И смъртта й там мила усмивка,/ а хладен гроб сладка почивка” – “До моето първо либе”/ е по законите на митологичния реализъм / “пък тогаз нека изгния в гроба”/ и е диаметрално противоположна на християнските представи. В същото време символиката на женитбата-смърт срещаме в много евангелски текстове за Христос, който пита своите ученици : “Нима могат сватбарите да тъгуват, докле е с тях младоженецът? / Матея 9:15 /
Времето и пространството в “Моята молитва” също са изградени едновременно на основа на противопоставянето и успоредяването на християнското световъзприемане и митологично-реалистичния мироглед на автора. Пространството е необозримо и представено с опозицията “в небесата – на земята”. В това необятно пространство Богът на църквата изисква погледът да е насочен нагоре, “в небесата”, а Богът на разума отвежда взора в обратната посока – “на земята”:
…а човекът си оставил
роб да бъде на земята.
Времето в “Моята молитва” тръгва от безвремието, от обещаваната на християните вечност “в небесата” и отвежда до мига, в който ще настъпи промяната, до мига , в който ще започне борбата:
Подкрепи и мен ръката,
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!
От този миг настъпва и отказът на поета да приеме биологичната смърт, биологичното време. Срещаме се и тук с Ботевия стремеж да се излезе от хронологическото време, да се пренесе във “вечността” на фолклорното време, на народното световъзприемане, в което юнакът е “жив”, дори и след като загине. Можем да разгледаме това време като “триразделно – негативно/ спряло/ действено <течащо>” / Р.Горанов, “Хоризонти на словото”, Русе, 2000/.
В последната строфа на “Моята молитва” е разположена централната ос , която разделя Ботевото поетическо пространство на родно и чуждо. Опозицията родина-чужбина оцветява емоционално и семантично това пространство:
Не оставяй да изстине
буйно сърце на чужбина
и гласът ми да премине
тихо като през пустиня!
Тази ос ни отвежда към Ботевото родолюбие. Тъжният образ на “тази тежка чужбина” , сравнена с пустиня, доизгражда образа на липсващата родина и затова присъства в почти всички Ботеви творби / “Хайдути”, “На прощаване’/.
Написана като аз-изповед, “Моята молитва” е изповед не на реалното съществуване на човешкия аз, а на мечтите, на бляновете, на духовните стремежи на поета. Но личната изповед загубва своите конкретни контури и прераства в национална изповед на един народ , който в дадения исторически момент бленува за свобода и има нужда не от Бога на църквата, а от Бога на разума, за да тръгне по единствено правилния според лирическия герой път на борбата. Молитвата на поета е молитва за и на неговия народ. В едно есе за Ботев художника Илия Бешков се спира на тази взаимообвързаност между поета и неговия народ : “На “тая робска земя” той стана небе, което я огрява и оплодява – самата нея и свободния дух на тия, които я работят”.
Многопосочни и многопластови са размислите, които извиква “Моята молитва”, затова всяко поколение българи “ изрича” по свой начин Ботевата молитва. Вярна е констатацията на Ал. Балабанов, макар че звучи като афоризъм: “Двадесет стихотворения ни остави Ботев, тях знае цяла България наизуст – и още никой не може да ги проумее”. Самият Ботев е дотолкова искрен в своята молитва-песен за силата на човешките възможности, дотолкова безкористно подчинен на своите стремления и идеали, че едва ли е търсил високото стъпало, на което стои, по невероятно късата и същевременно безкрайно дълга стълба, наречена човешка памет.
ХРИСТО БОТЕВ
„ОБЕСВАНЕТО НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ”
(идейно-естетически анализ)
Извисил духовността на българина, превърнал Балкана в национален жертвеник на героичност и безсмъртие в баладата „Хаджи Димитър”, Ботев търси реалните конкретни измерения на подвига в историческите факти на националната съдба. Реалност и легенда се сливат в трагичната съдба на дякон Игнатий - Васил Левски. Легендарната безименна героика на националния ни фолклоhttp://www.teenproblem.net/forumрен епос получава ново именно назоваване. След смъртта на Хаджи Димитър, като прокълната траhttp://www.teenproblem.net/forumгична последователност идва обесването на Васил Левски. Две лични съдби навеки се сливат с националната съдба на България. Тези красноhttp://www.teenproblem.net/forumречиви жертвени примери дават основание на Ботев да назове родното пространство, осветено от красивата трагична саможертвеност на други--родина - майка.Неговото обръщение: „О, майко моя, родино мила... ” - е елегично послание към цял народ за осъзнаване трагичната велиhttp://www.teenproblem.net/forumчина на изграден вече национален криhttp://www.teenproblem.net/forumтерий за мястото на личността в жертвената съдба на родната земя.
Риториката на поставения въпрос: „Защо тъй жално, тъй милно плачеш? ” - съдържа реалната картина на безсhttp://www.teenproblem.net/forumмислена национална жертвеност. Българинът пази в съзнанието си траhttp://www.teenproblem.net/forumгичната легенда за героичната смърт на незнайния чутовен юнак, а не знае гроhttp://www.teenproblem.net/forumба на своя съвременник. Остава глух и сляп към трагичните факти на своя делник, който е част от красивата елегична песен за възкръсналата жертвhttp://www.teenproblem.net/forumеност, за новата героична история на България. Птицата - като митологичен знак, дошъл от легендарното минало - носи белезите на прокобата, на наследствената нихилисhttp://www.teenproblem.net/forumтична безнадеждност, чийто суеверен страх откhttp://www.teenproblem.net/forumриваме в символния грак на гарвана: „Гарване и ти, птицо проклета, на чий гроб там тъй грозно грачеш? ”
Диапазонът на художествената перспектива в позицията на поета има две проекции:
първо - към легендарното минало, обвеяно според Ботев в тази творба не толкова с героизъм и величие, а със суеверия и страх;
и второ - към съвременнаhttp://www.teenproblem.net/forumта реалност, изпълнена с грозния грак на усещаhttp://www.teenproblem.net/forumнето за бъдеща прокоба в душата на българина.
Външно - обектно-реално и вътрешно - национално-психологически, те се изравняват със знаhttp://www.teenproblem.net/forumка на общата печал. Родното пространство худоhttp://www.teenproblem.net/forumжествено е обективирано чрез митологичната безкрайност на забравената сякаш и от бога земя, наречена България, и уподобена метафорично на гробница:
над чий гроб там тъй грозно грачеш?
Националната душевност, като трагична проhttp://www.teenproblem.net/forumекция на унаследена мисловна съдба, получава художествено-метафорично олицетворение в злоhttp://www.teenproblem.net/forumвещия символен образ на гарвана.
Грозният вик на трагично прозряна, но безсмисhttp://www.teenproblem.net/forumлено бездействена любов към народ и родина свързва двете проекции в творческата позиция на Ботев: легендарно минало и трагично настоhttp://www.teenproblem.net/forumяще с две нови поетически реалности в елегичния протяжен тон на оплакваческата народна песен:
РОДИНАТА - ГРОБНИЦА: „На чий гроб там тъй грозно грачеш? ”
И ДУШАТА-ГАРВАН: „Гарване и ти, птицо проклета... ”
Песента-плач се излива от прокълнатата душа на българина, за да озвучи осиротелите, мъртви родни поля.
Външно - обектно-реално - „...гроб там”, и вътрешно - национално-психологическо - „... Гарhttp://www.teenproblem.net/forumване и ти, птицо проклета... ”, се вливат в ноhttp://www.teenproblem.net/forumвата черна песен за величавата трагика на човек и време в пределите на родната българска земя.
Символният грак на гарвана деформира красиhttp://www.teenproblem.net/forumвите модулативни тонове на националната песенhttp://www.teenproblem.net/forumна душевност, а ниският бездуховен полет на птицата-прокоба над родните пространства чрез реhttp://www.teenproblem.net/forumалното, но и символно свято присъствие на майкаhttp://www.teenproblem.net/forumта, чертае кръстния знак на черното, глъхнещо в мрака на вековете, трагично знание за светостта на националната жертвеност.
Сакралното пространство на библейската каhttp://www.teenproblem.net/forumтегория любов оставя като национално наследсhttp://www.teenproblem.net/forumтво в Ботевата поезия странната любов на бългаhttp://www.teenproblem.net/forumрина към родна земя, която той трагично признаhttp://www.teenproblem.net/forumва като послеслов на своя живот и търсения едва в реалното битие на своята смърт.
Смъртта е трагичната среща между тъмната стаhttp://www.teenproblem.net/forumродавна легенда и черната нова песен, в която остава само тъмният майчин глас, оказал се свеhttp://www.teenproblem.net/forumщен за всеки българин и за всяко време: „Ох, зная, зная, ти плачеш, майко, затуй, че твоят свещен глас, майко...” Тъмната стародавна легенда, черната нова пеhttp://www.teenproblem.net/forumсен и тъмният майчин глас носят тройното прокобно зачатие на националното безверие и безнадеждност: „...че твоят свещен глас, майко, е глас без помощ, глас във пустиня!” Светлината, плиснала като надежда в страннаhttp://www.teenproblem.net/forumта красива среща със смъртта - „и смъртта й там мила усмивка”, помръква отново в тъмната сянка на черното, страшно като излъгана нациhttp://www.teenproblem.net/forumонална надежда, бесило:
стърчи, аз видях, черно бесило.
Умира надеждата. Умира единственото спасеhttp://www.teenproblem.net/forumние за България. Трагичното предчувствие за ноhttp://www.teenproblem.net/forumво национално предателство, изречено от Ботев в „Елегия”: „Тоз ли, що спасителят прободе на кръстът нявга зверски в ребрата” - се сбъдва.
Трагичният знак на предателството издига веhttp://www.teenproblem.net/forumличавата си тъмна прокоба като черно бесило -„Там близо край град София...” Остава тъмнината на болката и странната трагична светлина на неизповедима тръпка, която се излива от дълбината на свещената синовна, но и майчина-силна и страшна като смъртhttp://www.teenproblem.net/forumта-любов. Реалното отдалечаване след биологическата кончина на героя от родните поля, води до инобитийно слиhttp://www.teenproblem.net/forumване между човек и родина: „И твой един син, Българийо, виси на него със страшна сила”. Ботев не само определя родното пространство като сакрално, майчино, свещено, но и назовава чрез сливанеhttp://www.teenproblem.net/forumто на любов и смърт националната каhttp://www.teenproblem.net/forumтегория Родина с името на България.
Жертвената смърт на синовете ново-покръства и назовава родната земя каhttp://www.teenproblem.net/forumто единствено свято място за любовта, но и за смъртта на българина. Огромна рана - студена, хищна като вълча паст - зейва в душата на майка и син, на народ и родина: „и студ, и мраз, и плач без надежда...” Страшната песен на смъртта кънти в душевниhttp://www.teenproblem.net/forumте двери на националния личностен „АЗ”, залива родната земя с високите чисти тонове на майчиhttp://www.teenproblem.net/forumните поплаци. Между грозните обектно-реални обеми на смъртта и инобитийната космическа безплътност на страшната като вечно страдание национална памет застава сакралният образ на майката, на Мадоната, на вечната, понесла клетвата, но и благослова, кръста и бесилото каhttp://www.teenproblem.net/forumто трагични знаци на клетвена българска съдба в съзнанието на поколения българи:
О, майко моя, родино мила...
Скръбта прераства в проклятие. Трагика и съдбовност сплитат песенния национален венец на синовна любов и майчина скръб в сакралното -клетвено пространство на майка-родина:
И твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
О, майко моя, родина мила...
Ботев е безсмъртният гений на българската възрожденска литература. В една от незабравимите му творби "Майце си" той акцентира върху връзката между индивидуалната личност и родовия свят, което отличава стихотворението от останалите му творби и му придава общочовешки и универсален смисъл.
Стихотворението "Майце си" е обръщение на лирическия герой към най-скъпия човек в живота му - неговата майка. То е молба за прошка и желание за разкаяние. Образът на майката е въведен в самото начало, като героят се обръща към нея с въпрос, търсейки отчаяно обяснението на своето страдание. Като последна причина за своята болка той вижда напускането на бащиното огнище, отказването от патриархалното, близкото, за да тръгне сам по широкия свят. Майката е олицетворението на всичко онова, които героя смята за родно. Не случайно той се обръща точно към нея - тя е единствената опора в живота му.
Освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра.
Непосредствено с образа на майката се свързва и древния мотив за силата на майчината клетва. Неслучайно той е споменат още във втория ред на творбата:
ти ли си мене три годин клела
В майчината клетва героят вижда вероятната причина за своето страдание.
Образът на майката изпъква още по-силно при застъпване мотивите за самотата и скитничеството. Отделяйки се от родното, героят е обречен да скита и среща "това що душа мрази". Той е сам в душата си и това го връща към дома, макар да прикрива тази самота пред приятелите си:
Весел ме гледат мили другаре,
че с тях наедно и аз се смея.
Самото нарицателно "скитник" създава асоциация за безцелност, безпомощност, които непосредствено се свързват със самота, с липса на упование, с липса на близък човек. А всичко това мъчи героя. Той таи емоциите си в себе си, няма да кого да се довери.
Но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слава попари!
В "Майце си" е отразен мотива за завръщането. В един миг героят е обзет от оптимизъм, от надежди и мечти отново да се върне у дома, да види майка си, баща си, сестрата и братята си. Това е заветната му мечта, защото той усеща, че вече не е възможно да постигне пълно щастие у дома отново. Миналите глаголни форми "мечтаях", "усещах", "желаях" подсещат да нещо отминало, необратимо. Но той вижда като единствена цел завръщането си у дома. Ненапразно той споменава прегръдката. Веднъж лирическият герой говори за майчините прегръдки и веднъж за желанието отново да прегърне останалите си близки. Но правят впечатление думите:
в прегръдки твои мили да падна
Глаголната форма "да падна" изобразява безпомощността, желанието да се потърси утеха в майчините прегръдки. Мотивът за прегръдката се свързва с мотива да разкаянието, за получаването на тъй дълго желаната прошка. Да падне в майчините прегръдки, да прегърне семейството си, за героят означава да достигне отново онази близост, която някога е загубил, защото се е отделил от патриархалното.
Непосредствено след завръщането героят чертае представата за края. Той вижда своята смърт - вероятното наказание заради отделянето му от бащиното. Глаголните форми "съхне", "вехне", "тлея", "догаря" свидетелстват за бавен, но сигурен край. Сякаш за момент проблясва пламък - пламъкът на надеждите на героя, който след миг отново угасва. Глаголите са подбрани и подредени в градация, докато в последната строфа окончателно е описана представата на героя за смъртта. За разлика от останалите творби на Ботев в "Майце си" смъртта не е опоетизирана, напротив - тя е грозна, отблъскваща, плашеща:
пък тогаз нека измръзнат жили
пък тогаз нека изгния в гроба
Но повторението "пък тогаз нека" изобразява готовността на героя да приеме своята обреченост. Той не страда при мисълта за близкия край имайки пред вид факта, че отново би видял семейството си.
Стихотворението "Майце си" е своеобразна творба, показваща силата на връзката между човека и родовия свят. Тя изобразява един завършен кръг, който започва с раждането, отделянето от патриархалното, скитничеството, завръщането отново в патриархалното и окончателния край - смъртта.
2.Първата публикувана Ботева творба е стихотворението "Майце си" - своеобразна изповед пред тази, която е дала живот и още по-важното - осмислила и изградила нравственост в него. Произведението носи белезите на песенното творчество, както и елементи от фолклора - специфични думи, мотиви и ритъм. Неслучайно книгата, в която е издадено, се нарича "Песни и стихотворения от Ботйова и Стамболова". Думата песен е показателна в много аспекти. Чрез песни и предания майката оформя съзнанието на своето чедо, внушава му обич и почитание към ценностите, изиграли значима роля във времето на робството - сплотеност и любов към семейството, пламенен патриотизъм и жертвоготовност. Песента носи легенди, надежда и радост сред хората. Така е закърмен и Ботевият лирически герой в стихотворението "Майце си".
Творбата изгражда родовия свят на героя и на човека като цяло. Кръвната връзка е здрава и внушава сигурност, защото скиталецът винаги може да се върне при семейството си. Дори неразбран, отхвърлен и огорчен от околните, човек има упование в рода си, там той се чувства спокоен и обичан. В стихотворението "Майце си" Ботев майсторски разкрива този сигурен свят, изпълнен с любов и разбиране. Център на родовия свят за всеки човек е майката. Тя е утеха и сигурност за своите деца. Единствена подкрепя и успокоява тревогата на чедата си.
Образът на майката в "Майце си" е изграден косвено, чрез думите на нейния син, борец за свобода. Родителката е единствения другар, пред който лирическият герой може да разкрие съкровените си мисли и да е сигурен, че ще получи съчувствие и подкрепа. Галеното обръщение "мале" напомня за фолклора, където на майката е отредена свещената мисия както за продължаване и опазване на рода, така и за неговото ценностно и нравствено извисяване. Жената дарява живот не само биологично, но и духовно. Тя изгражда личността и характера. Именно майчината любов е закрилата и упованието, от които човек черпи сила и енергия за своите дела. От друга страна това нежно обръщение показва конкретните чувства на лирическия герой към майката. Тя е единствената, която ще му помогне в трудния път, който е поел, път, осеян с разочарование и злочестия. Скиталецът знае, че рискът, на който се излага, причинява страдания на майката. Тя пее жално, защото осъзнава, че може да не види повече сина си. В същото време е готова да му даде подкрепа и смелост, за да продължи със започнатото.
Освен тебе, мале, никого нямам
Родителката осъзнава, че е единствената опора за детето си и въпреки болката и страданието, които раздират майчиното й сърце, тя е готова да понесе това и да влее у сина си сила - "ти си за мене любов и вяра". Ролята на майката е трудна, заради нейната безмълвност и скрито страдание, което трябва да запази вътре в себе си, за да не натъжи и без това огорчения си син, откъснат и изолиран духовно от своите другари.
Скиталецът-бунтовник намира у майка си сродна душа, с която да дочака светлото бъдеще, уви останало недостижимо. Той е любящ и добър син, отнася се с уважение към родителите си, в съзвучие с моралните правила, господстващи в българското семейство през робските години. Благодарение на стабилната и здравословна среда, лирическият герой е изградил ценностна система, в която любовта към род и родина са изведени на преден план. Бунтовникът е категоричен и праволинеен в поддържането на каузата за освобождаване от подтисничеството на турския тиранин. Тук се усещат чувствата и емоциите преживени от самия Ботев, който не остава безучастен към картината на робска България.
Лирическият герой, поел пътя към смъртта в името на свободата е олицетворение на всички патриотично настроени българи, които са готови да рискуват живота си. Цената е висока - раздяла с близките, неизвестни премеждия, смърт - не всеки може да я плати. Но веднъж тръгнал по този път, лирическият герой няма как да се върне. Оттук идва и вината му пред майката - този център на родовия свят. Синът трудно понася майчиното страдание и болка. Единствено вината му пред неговата родителка помрачава ясния и предначертан път на бореца за свобода. Творбата се явява като своеобразна молба за прошка за последна изповед преди края. Всеки човек, тръгнал на труден и опасен път, се прощава първо с тези, които най-много цени и обича. Спокойствието в родовия свят дава душевен мир дори на търсещия и борещия се за по-добър живот.
Скитничеството на сина е обвито в печал. То не носи нищо добро и среща само това "що душа мрази". Търсещият дух на лирическия герой го води по опасни и трудни места. За жалост никъде не среща разбиране и единомислие. Трудно намира другари по съдба и оттам все по-тежко е за героя, който остава самотен и неразбран от приятелите си. Той носи в себе си други цели, мечти и копнежи, различна е ценностната му система, поставя националното и мащабното пред личното. Оттам идва и неговата самота. Тази духовна изолираност между него и иначе близките му другари, това външно и вътрешно различие ("весел ме гледат"; "що в душа тая"; "в какво вярвам"), както и светлото мечтано бъдеще в душата му ("щастие, слава") показват вглъбения свят на бунтовника, устремен единствено към каузата.
В това интимно, лично пространство специално място е отредено за семейството. Сбогуването с най-близките е съкровено изживяване за човек, тръгнал на смърт. Прегръдката за раздяла е последният физически контакт с любимите същества. Тази ласка е скъпоценна и оставя дълбоки следи в сърцето. Това е единствената останала жива мечта на измъчения и уморен скитник. Едва след този съкровен акт бунтовникът е готов на жертвоготовност. Повтореният в последните два стиха израз "пък тогаз нека" разкрива категоричността на човек, който вече няма какво да губи. След сбогуването с любимите хора, със своя родов свят, бунтовникът е спокоен за изпълнения синовен дълг и с нова увереност може да продължи своето дело.
Стихотворението "Майце си" е показателно за ролята на родовия свят в живота на човека. И бедите, и несгодите са търпими, щом в сърцето стои споменът за най-милите същества. Бунтовникът страда за мъката, която причинява, но заедно с това е спокоен за бъдещето. Силата на кръвната връзка, на майчината прегръдка, на братската обич успокоява тревожната душа на търсещия човек. Важността на рода е изведена на първо място в творбата. "Майце си" е символ на семейството на духовната сила, която то притежава. Майката и бащата, братята и сестрите винаги остават верни и си помагат във всяко начинание. Родовият свят изгражда човека като достойна личност с ценностна система и уважение към традициите. Благодарение на него българинът се е изградил като носител на националните си белези, като пазител на българската духовност и история, като продължител на българската народност.
3Образът на родовия свят в стихотворението е изграден странично чрез мислите и чувствата на лирическия герой. Майката е единственото останало прибежище в жестокия свят, изпил силите на младия син, превърнал го в самотник и оставил неразбрани и неосъществени неговите копнежи и "желби". Макар и излъчваща топлина и любов, майката не е способна да възвърне радостта и живота във вече посърналата душа на лирическия герой. Нейната прегръдка е просто последната спирка преди смъртта, катарзис и опрощаване на греховете.
Майката е най-близкото същество за лирическия герой:
"освен тебе, мале, никого нямам,
ти си за мене любов и вяра"
Тя го е родила - не само физически, но и духовно, и е обект на голяма любов от негова страна.
"Много аз, мале, много мечтаях
щастие, слава да видим двама"
Мечтаел е да раздели тази благодат не с някой друг, а именно с майка си. В този момент пред нас се разкрива образът на един любящ син, предан и всеотдаен. Но той е напуснал семейството си, за да осъществи стремежите на неспокойния си дух. За тази своя постъпка едва ли съжалява, но все пак изпитва голяма доза вина за мъките, които е причинил на майка си:
"Бащино ли съм пропил имане,
тебе ли потрих с дълбоки рани..."
От родителска гледна точка, скитничеството, на което е обречен героят, наистина може да бъде разглеждано като "пропиване на имане" и със сигурност причинява болка на любящата майка, напълно естествено тревожеща се за сина си. Ботевото лирическо превъплащение осъзнава дълбочината на раните, нанесени от него в родителската душа, и ги признава за единствена справедлива причина за неговите мъки.
"Ти ли си, мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен азе
и срещам това, що душа мрази?"
Единствено майчината клетва е достатъчно силна, за да причини подобно нравствено и духовно страдание. И така, майката е не само съзидателна сила, но и потенциален носител на страшна разрушителна мощ.
Но въпреки всичко, тя остава най-обичното същество за лиричния герой и когато, уморен и разбит от непрекъснатите срещи с "това, що душа мрази", той изпитва желанието да излее пред някого душата си и избира майка си.
"Една сал клета, една остана:
в прегръдки твои мили да падна,
та туй сърце младо, таз душа страдна
да се оплачат тебе горкана..."
"Майце си" е едно стихотворение-изповед. Майката-изповедник ще изслуша сина си, може би няма напълно да го разбере и да се съгласи с неговата гледна точка за света, но ще се опита да го утеши и да му вдъхне вяра. Лирическият герой се обръща към нея и с надеждата да получи прошка в нейната прегръдка. Отреждайки на майката ролята, обикновено изпълнявана от духовни лица, подчинени на църквата, поетът ни внушава идеята за нейната святост. Няма по-подходящ човек от майката, който да изпълнява тази роля и единствено нейната благословия и прошка даряват освобождение от светските мъки. Полученото внушение се подсилва и от начина, по който е въведен образът на майката. Тя не се появява пряко в стихотворението, не изрича нито дума, нито е описана външността й (нещо съвсем излишно в дадения случай, тъй като образът й е по-скоро обобщение, символ на майчинството). Ние чувстваме присъствието й като някаква сила, топла и уютна в своята широта. На такъв образ не са нужни физически, материални очертания.
Останалите членове на семейството са споменати само мимолетно, те не носят силата на майчиния образ. Но от тях също се иска прошка:
"Баща и сестра и братя мили
аз да прегърна искам без злоба"
Ключовите думи тук са "без злоба" - лирическият герой иска чрез прегръдката на близките хора да премине през катарзиса на обичта и, очистил се от всичко зло, да освободи измъчената си душа. Всички други желания са мъртви ("за вси желби приготви яма") и погребани. Получил желаната прошка, лирическият герой също може да напусне този свят без да съжалява:
"пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изгния в гроба!"
Фаталността на ситуацията е обусловена от конфликта на сина с външния свят, както и на невъзможността да изрази свободно чувствата си поради липса на доверен приятел.
"Весел ме гледат мили другаре,
че с тях наедно и аз се смея;
но те не знаят, че аз веч тлея,
че мойта младост слана попари!"
Лиричният герой не принадлежи на този свят на весели и непринудени усмивки. Неговата младост, способността му да се радва на живота "съхне и вехне люто язвена". Но той не принадлежи и на родовия свят, който е прекалено тесен, макар и да носи в себе си частичка от него. Бездомен, не намиращ в света подходящо място за себе си, образът на сина в стихотворението "Майце си" носи романтическите черти на самотника, скитащ се и страдащ от неразбиране, далечен от традиционните модели на поведение. В него дори се прокрадва известна доза демоничност, изразяваща се в загубата на способността да обича:
"но тука вече не се надявам
тебе да любя: сърце догаря!"
Но всъщност героят не престава да обича майка си. Посърнал под тежестта на душевното си бреме, той се връща в светилището на майчините прегръдки, но само за да потегли след това отново на път - този, водещ към смъртта.
Стихотворението "Майце си" е една от първите творби на Христо Ботев. Отношението семейство-син е разкрито от гледна точка на духовното страдание, но и на обичта и неразривната връзка между майката и сина. Образът на дома и семейството ще приема и по-различни, понякога коренно противоположни форми, в следващите му стихотворения.
“Елегия”
(Идейно-тематични и жанрово-стилови особености)
1. Първа публикация - в.”Свобода”, 8 август 1870 г.
2. Творческа история - според някои изследователи стихотворението е написано в края на 1868 г. или началото на 1869 г., когато сред българската емиграция в Румъния след разбиването на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа надделяват апатията и отчаянието. Отправят се призиви към турското правителство за реформи и се разпространява идеята за дуализма, т.е. за относителната самостоятелност на българския народ в рамките на Османската империя. В “Елегия” е изразен протест срещу тази примиренческа позиция. Според други изследователи творбата е създадена в края на 1869 г. през първите месеци на Ботевото учителстване в град Измаил. Във всички случаи стихотворението е написано преди пролетта на 1870 г., когато настъпва оживление в средите на революционната емиграция.
3. Основни мотиви:
робският сън и мълчанието на народа;
предателството, отцеубийството, разединението;
робството и свободата; многоликото зло;
народното страдание, смъртта;
родното и чуждото;
пасивността на интелигенцията, илюзиите за освобождение;
слепотата.
4. Идейни внушения:
А. отрицанието на примирението с робската действителност и покорството пред тираничната власт; истината за лицемерието, демагогията на църквата, чиито лъжовни проповеди целят да съхранят несправедливото социално устройство; ненавистта на лирическия говорител към онези обществени прослойки, които с предателското си поведение укрепват устоите на робството; сатиричното изобличение на виновните за националната драма - продажните църковни служители, духовно ограничените представители на псевдоинтелигенцията, пасивните, реформистки настроени, среди на българската емиграция; омразата към консервативното, ретроградното в живота; многобройните превъплъщения на злото - от безпощадната агресивност и бруталното потискане на свободолюбивия човешки дух до насаждането на заблуди, измамни илюзии;
Б. непоносимото страдание и мълчанието на народа, който не издига глас в защита на своите потъпкани права; гръмовният тътен на оковите като страшен знак на вековното потисничество и дългото търпение на “бедния роб”; изпълнената със заряда на абсурдното, кошмарното картина на народната трагедия; парадоксалното съчетание на представата за мъчителна агония, неизбежна смърт и за отчаяна съпротива на живота; проблемът за отродяването, отчуждението на онези българи, саркастично назовани “наши гости”, които не изпълняват патриотичния си дълг и са се превърнали в разрушаваща народностното единство враждебна сила;
В. бездействието на обществените сили, призвани да пробудят борбения дух у народа; пасивността на емиграцията, поддаването на демагогски внушения, наивната вяра в осъществяването на реформи в Османската империя; сатиричното изобличение на заслепението, довело до пагубната за освободителното движение примиренческа позиция; гневното самообвинение на обобщения лирически субект, назован с личното местоимение “ние”.
5.Особености на поетическия стил:
обръщение - “бедний народе”;
символна образност:
кой те в таз рабска люлка люлее?
син на Лойола и брат на Юда (…)
Глухо и страшно гърмят окови (…)
смок е засмукал живот народен (…)
реторични въпроси:
Тоз ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата (…)
оксиморони: “предател верен”, “слепци с очи”, “сган избрана”, “наши гости”;
експресивна лексика, дисфемизми: “рояк скотове”, “скотско племе”;
инверсия:
Сочи народът и пот от чело
кървав се лее над камък гробен(…)
иреалното, невероятното в картината, представляваща кошмарно видение на народната трагедия; негативният смисъл, който е вложен в традиционния християнски символ на кръста, превърнат от знак на възвишено мъченичество в името на свещен идеал в ужасяващо средство за варварско изтезание; употреба на алитерация, която на фонетично ниво създава внушение за разрушителната сила на злото.
кръстът е забит във живо тело,
ръжда разяда глозгани кости (…)
лексикални повторения, анафора, възходяща градация, язвителна самоирония – в последната строфа на стихотворението.
Любовта и омразата в стихотворението “Елегия”
(Интерпретативно съчинение)
Поезията на Христо Ботев създава художествен модел на битието, изграден на основата на полюсни понятия - свобода и робство, добро и зло, бунт и примирение. Тези опозиции разкриват, от една страна, спецификата на Ботевата поетика в контекста на възрожденската литература, за която е характерна ярката поляризация в идейно-тематичен план. От друга страна, антитезите в стихотворенията на Ботев се отличават с изключителна мащабност и изразяват своеобразието на светоусещане, разполовило пространството на националното, социалнопсихологическото и универсалното на несъвместими, конфронтиращи се категории. Тази крайност на изживяванията, изпълнени със заряда на огромно напрежение, присъства и в стихотворението “Елегия”.
Контрастните емоционални състояния определят жанровите особености на текста, чието заглавие не може да обхване цялото многообразие на авторовата позиция. Страданието се преплита с обвинението, мъката се трансформира в гневен протест, елегичното придобива измеренията на сатирично, дори саркастично. В основата на амбивалентността на жанра са аспектите на любовта и омразата. Обичта към народа ражда болката на свободолюбивия патриот, който не може да остане равнодушен към робската участ на отечеството. Мъката на лирическия говорител побира в себе си и укора към сънародниците, понесли в страшно безмълвие тежестта на игото, и ненавистта към онези социални прослойки, които с предателското си поведение укрепват устоите на потисничеството, и отвращението от денационализаторската политика на църковната институция, узаконяваща несправедливото обществено статукво. Стихотворението “Елегия” поразява с мащабната всеобхватност на омразата към консервативното, ретроградното в действителността, което е заклеймено с безпощаден изобличителен патос. Поетическият текст въздейства с изречената болезнена истина за отговорността и вината на всеки, който не е изпълнил докрай патриотичния си дълг.
Подобно на други стихотворения на Христо Ботев “Елегия” започва с обръщение, което разкрива основния обект на изразените чувства. В духа на възрожденската традиция лирическият говорител, воден от любовта си към народа, поставя остро наболелите и тревожни проблеми на своето време. Творците от епохата на Възраждането възприемат себе си като учители, наставници, пастири на сънародниците си и от висотата на тази родолюбива мисия пределно откровено изразяват безпокойството си от недопустимата пасивност. Ботевият текст отправя без никакво предисловие директен въпрос, изискващ прям, недвусмислен отговор:
Кажи ми, кажи, бедний народе,
кой те в таз рабска люлка люлее?
Настойчивият призив, изразен чрез двукратно повторение на повелителната глаголна форма, цели да наруши мълчанието, което е знак на примирението с робската действителност. В подтекста на началното двустишие присъства познатият от Чинтуловата поезия мотив за съня, загатнат чрез образа на “таз рабска люлка” - символ на покорството пред тираните и попадането в плен на заблудите и измамните илюзии. Множеството въпросителни конструкции се опитват с ударната си сила да разрушат стереотипа на унизителното подчинение. Характерно за Ботевата поетика е изграждането на парадоксална, алогична образност, чрез която експресивно се разкриват абсурдните противоречия в действителността. Антитрадиционализмът на твореца проличава в изпълването на позната символика с нов смисъл. Интерпретацията на мотива за люлчината песен не отвежда към представата за майката и закрилата, която тя осигурява на своята рожба, а изразява печалната истина за лицемерието и лъжите, чрез които властта “приспива” народа, убива волята за борба и промяна.
Единственото средство за противопоставяне на фалша и демагогията е истината за вината на онези обществени сили, които крепят робството с политиката си на съглашателство с потисника. Началното двустишие зазвучава с елегичните тонове на тъжната изповед за тежката съдба на “бедний” народ. В следващите стихове любовта и състраданието към угнетените се преплитат с язвително, сатирично изобличение на отговорните за националната драма - представителите на църковната институция и продажната интелигенция, псевдопатриотите. Реторичните въпроси чрез множество аналогии и исторически паралел разкриват същността на антихуманното в обществената действителност. Първата строфа въвежда мотива за страдалческата участ на народа, съпоставена с кръстните мъки на Христос. Началните стихове внушават идеята за дълготрайността на злото, което винаги се е стремяло с жестоко насилие да унищожи доброто и възвишеното. Многобройни са превъплъщенията на тъмните, ретроградни сили - от безпощадната агресивност и бруталното потискане на свободолюбивия човешки дух до лицемерната, пропита с фалшива загриженост, проповед.
Той ли, що спасителят прободе
на кръстът нявга зверски в ребрата,
или тоз, що толкоз годин ти пее:
“Търпи и ще си спасиш душата?!”
Зад пределната абстрактност и всеобхватност на местоименните форми “той” и “тоз” стоят всички онези консервативни социални елементи, които разпространяват лъжата и утвърждават, узаконяват несправедливостта, тиранията. Възмущението и омразата на лирическия говорител са насочени към служителите на деспотичната власт, които сеят заблуди.
Втората строфа съдържа единствените конкретни имена - от сферата на църковната история (Лойола) и на християнската митология (Юда), но те са по-скоро символни знаци на негативните обществени явления. Мрачната фигура на Лойола възкресява представата за ужасяващата институция на Инквизицията, чиято максима “Целта оправдава средствата” се е превърнала в прикритие на беззаконието и грубата разправа със свободомислещите. Образът на Юда асоциативно отвежда към мотива за продажността и предателството. Това внушение е затвърдено чрез експресивната употреба на оксиморона “предател верен”, налагащ извода за единствената постоянна величина в безпринципното поведение на изменника - верността към измамата, лицемерието, подлостта. Ботевата поетика се характеризира с ярките антитези и резките преходи от един тип символна образност към друг - от културно-историческите митологеми към изградената в публицистичен стил картина на социалните противоречия и конфликти.
нов кърджалия в нова полуда,
кой продал брата, убил баща си?!
сган избрана - рояк скотове,
в сюртуци, в реси и слепци с очи.
В тези стихове гневът и презрението на лирическия говорител достигат връхната си точка. Чрез хиперболизация на злото в общественото пространство и включване на метафорична лексика и дисфемизми е представена драмата в народното битие. Мотивите за лудостта и отцеубийството разкриват разрушеното национално единство, трагичните сблъсъци, белязали българското с мрачния печат на безумната конфронтация. Родното в експресивната поетическа визия на Ботев е антипод на хармонична общност, тъй като е набраздено от много разделителни линии, противопоставящи страдащия народ и отродилите се псевдопатриоти. Представителите на църковната институция (“в реси”, т.е. в раса), на интелигенцията (“слепци с очи”) и на търговското съсловие (“в сюртуци”) са назовани саркастично “сган избрана”. Оксиморонът отразява омразата на лирическия говорител, възмутен от престъпната денационализаторска политика на тези социални прослойки, които незаслужено са си присвоили правото да считат себе си “елит” в обществото. На подобна амбиция, неподкрепена от реални действия в полза на угнетените, поетът отвръща с изобличаващо, сатирично слово и то демаскира злото, показва отблъскващото му лице - “рояк скотове”.
На дръзко изречената болезнена истина е противопоставено мълчанието на народа, което символизира робската му участ.
Глухо и страшно гърмят окови,
не чуй се от тях глас –за свобода (…)
В тази картина на непоносимото страдание на потиснатите не звучи човешки глас, а той в Ботевата поезия изразява стремежа към свободата, волята за промяна, протеста срещу несправедливостта (“на глас тичам народен/ срещу врагът си безверни.” - “На прощаване”). Знанието за вината на отговорните за националната трагедия: ”намръщен само с глава той сочи/ на сган избрана...” не се трансформира в желание за борба. Робското пространство е озвучено не от бунтовни викове, а от гръмовния тътен на оковите, възприемани като страшен знак на вековното потисничество. Поредицата от глаголни форми в сегашно време, несвършен вид (“мълчи”, “гърмят”, “сочи”) представят драматична ситуация, която сякаш е извън потока на времето - без начало и без край. Това внушение за мъртва статичност е изразено най-въздействащо в предпоследната строфа, открояваща ужасяващата, нескончаема агония на народа - на границата между живота и смъртта. В стиховете се преплитат елегичното и сатиричното, страданието, родено от любовта към потиснатите, и омразата към всички, които утвърждават философията на търпението и примирението. Нетрадиционното в Ботевата поетика е свързано със симбиозата на реално и иреално, конкретен обществено-политически план и кошмарни видения, наподобяващи страшен сън. Образната система, изградена на основата на алогичното, абсурдното, въздейства с ефекта на шока, на естетическото предизвикателство и в този смисъл е предзнаменование за появата на специфичния експресионистичен модел на битието в българската поезия от 20-те години на ХХ век (Н.Фурнаджиев – стихосбирката “Пролетен вятър”).
Множество са примерите за преобръщане на традиционните представи. Народът е надвесен над собствения си гроб и едновременно пребивава отсам и отвъд съдбовния житейски предел. Кръстът - свещен християнски символ на Христовата саможертва, пронизва народното тяло, превръщайки се в средство за най-жестоко изтезание. Костите, които са натуралистичен знак за неоспоримата власт на смъртта, са “глозгани” - алюзия за хищното настървение на зверове, и парадоксално са проядени от ръжда - белег на обреченост и разруха. Смокът, който според народното вярване омагьосва домашни животни и изсуква млякото им, е представен като демонична сила, отнемаща жизнената енергия на народа. Поляризацията в обрисуваната сюрреалистична картина откроява измеренията както на смъртта - “камък гробен”, “ръжда разяда”, така и на живота, който отчаяно се съпротивлява - “пот от чело кървав се лее”, “живо тело”, “живот народен”. Синтез на основните идейни внушения в предпоследната строфа е заключителният й стих: “смучат го наши и чужди гости”. Изявителната глаголна форма в сегашно време, несвършен вид подчертава отново характерната за Ботевата поетика протяжност, нескончаемост на процеса. Оксиморонното словосъчетание “наши гости” разкрива аспектите на проблем, посочен с безпокойство още от Паисий - отродяването, отчуждението в българското общество, трагичната метаморфоза на част от родното в чужда, враждебна сила, която разрушава народностното единство.
Финалната строфа започва със смислово значима смяна на глаголното лице - третоличните форми са заменени с първолични, в множествено лице. Това морфологично своеобразие на поетическия изказ е свързано с преход от изобличение на злото извън лирическия говорител, в раздираната от противоречия социална действителност, към открояването на собствената вина за драматичната ситуация. Рязката, неочаквана трансформация на лирическия говорител в обобщен лирически субект, назован с личното местоимение “ние”, придава убедителност на изразената позиция.
А бедният роб търпи, и ние
без срам, без укор, броиме време,
откак е в хомот нашата шия (…)
Гневното обвинение е насочено не толкова към робското търпение на народа, колкото към бездействието на онези обществени сили, които са призвани да пробудят борбения дух у сънародниците си. Пасивността на интелигенцията, поддаването на демагогски внушения, наивната вяра в осъществяването на реформи в Османската империя - това са социално-политическите измерения на негативното, пречещо за реализацията на националноосвободителния идеал. Ключовата дума “свобода” е вплетена в необичаен контекст: “чакаме и ний ред за свобода!” Парадоксалният завършек на поетическия текст извежда на преден план болезнено възприемания във възрожденската епоха мотив за дарената, а не извоюваната, изстрадана свобода. За непримиримия с робската несправедливост лирически субект националната независимост трябва да бъде резултат от активните, безкомпромисни действия на защитаващите народностната чест патриоти. Псевдосвободата, получена по волята на деспотичната власт, е унизителна и поражда не чувство на гордост и морално удовлетворение, а срам. Финалният стих на “Елегия” звучи като сатирична присъда над пасивното очакване на промяна, като протест срещу неизживените, непреодолени робски комплекси.
Жанровата амбивалентност на стихотворението “Елегия” е предпоставка за синтеза както на разнородни чувства - любов и омраза, така и на различни стилови, идейно-естетически особености - публицистична картина на конкретноисторическите социални явления и апокалиптично, кошмарно видение на народната трагедия; клиширан изказ и новаторска, предизвикателна оксиморонна фразеология; идеологеми и митологеми. Полифоничността на поетическото слово, което изразява обич и възмущение, болка и гняв, е отличителна черта на Ботевия художествен свят, свързан с традициите на възрожденската литература, но и предзнаменование за появата на модерните тенденции в развоя на следосвобожденската поезия.
“НА ПРОЩАВАНЕ” – ДРАМАТИЧЕН ДИАЛОГ С ВЕЧНОСТТА
( план за самостоятелна работа върху поставена тема)
Когато четем Ботеви стихове или разсъждаваме върху тях, неминуемо попадаме под силното влияние на една личност, която времето не може да подчини на своите закономерности. Защото Ботев е човек, преодолял гравитацията на земното и отдавна получил правото да съизмерва ръст с вечността, такава, каквато ние, хората, си я представяме. Благоговението и вдъхновението, обземащи пишещия при съприкосновение със стиховете на поета, са негова сила и слабост, защото е възможно вместо съчинение разсъждение да се оформи едно лирично есе. Съществува и вариантът - да се поеме в невярна посока на тълкуване и се възприеме твореца като централен персонаж на стихотворението. Единството между думи и дела при Ботев е път към реализирането на подобна идея. Затова е добре да се има предвид:
Ботев е отразил своите чувства и стремления, дръзновените си мечти и устрем в поезията си, но лирическият герой е една самостоятелна вселена. Той се разграничава от живия творец по своята участ, по контактите, които осъществява с останалите персонажи в творбата, по участта си.
Творбите понякога се оказват пророчески, долавя се близостта им с реалността, но те не са разказ за живота на поета, а негово художествено превъплъщение. На тях трябва да се гледа през призмата на известна условност. В “На прощаване” времето не тече, както в реалността; героите са проектирани на фона на общите проблеми; избегнати са битовите елемнти, отткроява се предимно духовният полет.
А. Писането на съчинение започва от осмисляне на заглавието, което ще движи напред нашите размисли. То насочва към конкретна творба и автор, а също така и към определен проблем от нея. Ключови думи в предложеното заглавие са диалог и вечност.
С кого влиза в диалог лирическият герой?
Как тленният(простосмъртният)ч овек може да докосне вечността?
На първо място диалог се осъществява с майката, но редом с нея в стихотворението се явяват и други образи – на братята, бащата, либето и народа (“на глас тичам народен”). Следователно образът на майката не е въведен единствено с функцията на изповедник, той е свързващото звено между героя и неговите близки, между бунтовника, неговия роден край и отечество, възприемано през Възраждането като конкретна териториална цялост. От тази гледна точка образът на майката се оказва сложен и
диалогът с нея може да бъде разбран и като един последен опит на личността сама за себе си да очертае безграничността на целта, към която се е устремила.
Последните стихове ни отвеждат към идеята за вечността (”да каже нявга народът”) и опирайки се на тяхната смислова натовареност, стигаме до извода, че цялата творба е едно лирично встъпление към разкриване на основното в житейския избор –
да се постигне толкова свята и заветна цел, че границите на времето да отеснеят и личността да остави незабравяща се диря след себе си.
Разсъжденията доказват, че диалогът с вечността е разкрит посредством драматичната изповед на бунтовника пред майката, както и чрез опита да се съизмери пътя на личността с потребностите на народа.
Б. Как да се създаде вълнуващо начало на съчинението? То трябва да разкрие позицията на пишещия, неговата емоционална натовареност и култура.
Примерни уводни слова: Всеки народ е вписал в историята си свещени имена, с които да мери ръст по пътя на своето развитие. Те напомнят за личности – свободни по дух, предпочели да служат на общополезно дело, отхвърлили на втори план материалния интерес, личните облаги. Житейският им избор ги насочва към пътищата, очертани пред нацията. Пътища, отвели ги в “тежка чужбина”, в тъмниците или на бесилото. Сред тези имена се открояват възрожденците: Паисий, Н. Бозвели, Раковски, Левски, Ботев… Лирическият герой от “На прощаване” е въплъщение на техните дръзновените мечти и благородни пориви, благодарение на които имената им са намерили достойно място в книгата на вечността.
В. Теза: тя трябва да бъде свързана смислово както с уводните слова, така и с проблема, чието изясняване е цел на съчинението. Достойнства на тезата са: краткост, яснота и точност.
Примерна теза:
Осъзнал това, Ботевият лирически герой не жадува за краткотрайна слава, а се стреми към единение с вечните хуманни извори, което ще му осигури нетленен живот в легендата и историята. Тази висша цел изисква безкористно себеотдаване, преодоляване на свойнствения за личността егоизъм. Затова моментът на избора е драматичен. Той е предходен по отношение на събитията в творбата “На прощаване”, но в диалога с майката бунтовникът отново нсочва мисълта си към взетото решение. Нейната мълчалива, но емоционално активна позиция изисква синът да претегли още веднъж на везните на съвестта и честта последиците от поемането по пътя “страшен, но славен”, но той достига отново до единствения възможен отговор – за да има светлина, открояваща пътя на личността, тя трябва да изгори в пламъците на бунта срещу робията.
Г. Основните разсъждения, доказващи правилността на изложената теза, трябва да се движат към изясняване на:
Сложната общественополитическа обстановка у нас през 1868г., когато е написано стихотворението; да се има предвид и по какъв повод е сътворено.
Мястото на личността в семейството и новите изисквания на времето към нея. Изисквания, които ще я принудат да влезе в противоречие с ценностите на Дома.
Сложните психологически процеси, съпровождащи съзряването на революционера и възприемането на идеята, че свободата е по-ценна от живота, а жертвоготовността е неотменимо качество на всеки родолюбец.
І. Промените в развитието на общността формират нов тип отношения и потребности; предизвикват появата на мислене и цели, различти от традиционните; хоризонтът пред личността се разширява ІІ. Личността, възпитана в рамките на семейството, трябва да го напусне и излезе на пътя, който води към формирането на нова общност – нацията. Този процес се съпровожда с разширяване на кръга от проблеми, които стоят пред отделната личност. ІІІ. Промяна в съзнанието на отделния индивид – преодоляване на стереотипното(общоприетот ) мислене; една по-широка и модерна представа за избора на личността и реализацията й в живота; готовност за саможертва в името на общественополезен идеал
Посоките на размисъл отвеждат към следните заключения:
Възраждането, което протича у нас по-късно, отколкото в Европа, е съпроводено от същия процес на разкрепостяване, който не приема робството като достоен начин на живот. Подготовката на чета, в която и Ботев участва, е доказателство за наличие на събудена енергия, която търси промяна. Житейският избор на нацията, разглеждана като цяло, е ориентиран към бобра за извоюване на независимост. Лирическият герой от стихотворението е сред водещите личности на своята епоха, проумял изискванията на настоящия момент и готов да отдаде живота си, за да служи на делото.
Времето обаче редом с мисълта мисълта за промяна продължава да отстоява и традициите, които са устойчиви (особено в България, просъществувала в условията на робство именно благодарение на тях). Как свети ценности като “бащино огнище”, майчина благословия и обич, синовен дълг да намерят място в новите пътища на личността? Това предполага ситуация на избор. Дошъл е моментът, в който бунтовникът не може повече да съблюдава законите на Дома, защото го зове Пътят, а той е свъзран с бунта и възможната гибел. Пътят води и към вечността, разбрана от лирическия герой като памет за неговото свято дело.
Диалогът с майката всъщност е отражение на тревожните размисли, съпътстващи избора. Защото най-съществените промени трябва да се осъществят не в отношенията с другите, а вътре в самата личност. За младият човек е трудно да преодолее безболезнено притегателнта сила на майчината обич, задълженията към бащиното огнище, към либе и братя. Макар и зовът на новото да е достатъчно мощен, той не може да обезсили грижата, обичта и чувството за дълг към майката, жаждата за любов с либето, мисълта за бъдещето на братята. Борецът за свобода е простосмъртен, за когото житейските радости не са непознати. Именно те го правят топъл и човечен като излъчване, а жертвата, на която е готов, още по-ценна. На арената на съзнанието се извършва най-жестоката битка, в която пулсът на новото ще отмери ритъма на победата и бунтовникът ще прецени, че в предстоящата борба няма да жертва единствено себе си, а и спокойствието на онези, които го обичат и се надяват на неговата подкрепа. Вероятно затова е убеден, че заслужава да “каже нявга народът(…)”
Д. След като е ясно към какво ще се стремим в доказателствената част, открояваме стихове от творбата, които ще ни помогнат да стигнем до направените изводи. Подбраните откъси ще мотивират разсъжденията, ще ги направят по-конкретни и неоспорими, ще се включат като цитати, съпровождащи анализа.
Разсъждаваме върху стихове, открояващи същността на историческия момент, за да докажем че съзнанието за бунт е рожба на епохата:
Но кълни, майко, проклинай/ таз турска черна прокуда/ дето нас млади пропъди / по тази тежка чужбина(…) – робството, превърнало се в пречка пред развитието на нацията, неминуемо ражда хора борци, които ще възстановят хармонията в обществото.
Но кажи ми какво да правя,/ кат си ме, майко, родила/ със сърце мъжко юнашко - майката, кърмилница на живота и защитница на традиционните ценности, е формирала у своя син една нова позиция, която предопределя направения от него житейски избор. Явно и жената, която няма съзнание за своето ново отношение към явленията, вече е техен изразител. Това разсъждение може да се използва успешно, когато се разсъждава над проявите на Илийца в тъмната нощ край брега на Искъра.
Разсъждаваме върху стихове, разкриващи противоречието между традиция и бунтарство в света на лирическия герой.
“ та тебе клета оставих/ за първо чедо да жалиш” – каква е ролята на първородния син според традицията? Защо той иска настойчиво прошка от майката?
“дето ще кажат за мене /”Нехрани-майка излезе” – как голяма част от хората ще възприемат саможертвата на героя? Какво не могат да проумеят те в житейския му избор, какво не могат да му простят? Как трябва да се държи майката в тази болезнена ситуация? Доказва ли определиено “юнашка”, че е способна за стори това?
“Тъжно щеш, майко, да гледаш/ ти на туй хоро весело” – майчината обич не познава мига на утешението, тя не зависи от избора, който бунтовникът е направил, тя е изконна, силна, всепоглъщаща.
“но иди, майко, у дома/ и с сърце всичко разкажи/ на моите братя невръстни(…)” – майката трябва да преодолее болката от раздялата и да изпълни завета на своя горд син. Тя трябва да стане посредник между него и братята. Благодарение на нейната смелост делото на бунтовника да намери своите последователи. Бунтарството, повело сина по пътя “страшен, но славен”, трябва да стане модел на поведение и за кърмилницата на живота, за жената, отстояваща най-страстно традициите на семейството.
“и те като брат си да станат/ силно да любят и мразят” – братята трябва да наследят идеала и да работят за неговото осъществяване. Те ще пренесат в бъдещето не единствено спомена за своя брат, но и факела на совободолюбието, на бунта. Докато има кой да се взира към бъдещето под неговата светлина, дотогава ще се помни и делото на хората, запалили с цената на живота си неговия пламък.
Разсъждаваме върху стихове, открояващи емоционалното присъствие на лирическия герой, който осъзнава и дълга, който го зове, и възможността пътят да го отведе към смъртта.
“че сърце, майко, не трае(…) – бунтовникът е емоционална личност, неспособна да живее по старите правила, готова за отмъщение и победа. Волята за борба е потребност, която неминуемо ще се реализира. Това е подсказано и от експресивния глагол “не трае”.
“ на глас тичам народен” – мотивите за избора се свързват с една назряла обществена необходимост. Народът също зове своите достойни чеда. Героят е призван да откликне на този изстрадал глас и така да докаже любовта си към всичко родно и към свободата като естествено и незаменимо условие за съществуване.
“че може млад да загина” - повторението на този стих е доказателство за любовта към живота, характерна за младостта. Той е в съответствие с повторението “жив и здрав”, открояващо се в картината на радостното завръщане. Жизнелюбието придава по-висока цена на готовността за саможертва.
“бяло ми месо по скали, /по скали и по орляци(…) - картината на юнашката гибел е страшна, но и възвисена, защото вечен гроб на юнака е Балкана – символ на неумиращото българско начало. Той е един от символите на вечността в стихотворението. Сливайки се с него, бунтовникът е открил верния път към безсмъртието.
“защо и как съм загинал/ и какви съм думи издумал/ пред смъртта и пред дружина(…)”- прощаването с живота е озарено и в заветния миг на равносметката. Тя се реализира чрез преклонението пред юнашкия подвиг и готвността на дружината да отстоява докрай идеалите, пред чийто олтар героят се е принесъл в жертва.
“но стига ми тая награда(…)” – последното четиристишие откроява връзката между жертвоготовността и безсмъртието. Бунтовникът е осъзнал, че борбата е единственият път към реализацията на потребността от свобода. Изпитал радостта на духовната победа над робското самосъзнание, той се стреми да извоюва и за народа си правото да се нарича свободен. Идеята, че е водеща личност в една неравна и твърде трудна борба, го изпълва с ново самочувствие, както и с надежда, че делото му няма да бъде забравено. Не само заради съзнанието, че е отдал най-скъпото, което има, но и защото е убеден, че като помни неговото дело, народът ще брани нациионалното си достойнство и няма да приеме отново примирено да носи окови.
Е. Заключението е емоционален и логичен завършек на разсъжденията. Обвържете го с вашата представа за мисията на личността в краткия и земен път, мисия, която ще я отведе до кръгозорите на голямата мечта, до огъня на голямата любов и дори отвъд границите на забравата. Макар и не всеки да е титан като Ботев, всеки копнее да не остане незабелязан в усилията си да изживее стойнстонто земните си дни.
Тест 1
„Хаджи Димитър”
Поетическите внушения на творбата са свързани с:
Отбележете неверния отговор.
а) баладични мотиви;
б) знаково пренасяне от реалното към митологичното;
в) Идета за безсмъртието на юнака;
г) Отказ на юнака от бунта
2. Какво изразява повторението „Жив е той жив е” в началото на творбата:
а) Съмнение, че е възможно юнака да е жив.
б) Утвърждава, че юнакът е жив.
в) Разколебаване на първоначалната нагласа, че юнакът е жив.
г) Въвежда се, за да подготви читателя да възприеме ритмичната организация на творбата.
3. Кои от посочените образи не са пресъздадени в „Хаджи Димитър”
а) героят, балканът, кръвта, нощта;
б) небето, слънцето, полето (земята), денят;
в) орлицата, соколът, вълкът, самодивите
г) любимата, майката, бащата, братята
4. Кой е лексикалният лайтмотив в „Хаджи Димитър”;
а) Пеят, песен;
б) Плачат, плач;
в) Смеят, смях
г) Грижат, грижа.
5. В кои случаи поетическото твърдение „Тозм който падне в бой за свобода, той не умира” има смисъл и е постижимо според Христо Ботев:
а) То е верно по принцип и е доказано в националната ни история.
б) Достатъчно е да бъде извършен подвиг и героизъм в името на идеал, за да бъде постижимо.
в) Безсмъртието е постижимо, само ако героят остане в паметта на народа чрез песните, които ще бъдат създадени за него, и чрез включването му в националния космос.
г) Достатъчно е да се повтаря по-често, за да се внуши на поколенията.
6. В точка Г посочете с две думи кои от фолклорните представи за самодивите, въведени в предходните точки, е използвал Христо Ботев:
а) самодивите имат своя градина с всякакви билки, с които лекуват всякакви болки;
б) самодивите знаят къде има жива вода и само те могат да отидат да вземат от тая вода;
в) самодивите носят бяло облекло: бяла риза, много тънка,като сянка (по Димитър Мари-нов);
г)............................................... .................................................. ...............................................
7. Ако в заглавието не е отбелязано името на войводата Хаджи Димитър, то как ще разберем, че Христо Ботев възпява именно него:
а) Разкрива го като юнак в „младост и сила мъжка”.
б) Уточнява, че юнакът е на Балкана, „потънал в кърви”.
в) Войводата пита за своя другар Караджата и за „Мойта вярна дружина”.
г) „Балканът пее хайдушка песен” и напомня за съдбата на героя.
8. Кое е баладичното в стихотворението „Хаджи Димитър”:
а) Мотивите, свързани с фантастичното и с пренасянията между живота и смъртта.
б) Мотивите, свързани със слънцето и с месеца.
в) Тъжните песни на робините, подсилващи трагичното настроение.
г) Прокялитето, което отправя юнака към „цяла вселена”.
9. Кое изразно средство е използвао за постигане на поетическото внушение в строфата: „Настана вечер – месец изгрее, /звездите обсипят свода небесен; / гора зашуми, вятър повее, - / Балканът пее хайдушка песен”.
а) антитеза;
б) асонанс;
в) контраст
г) сравнение.
10. Какво е композиционното място на стиховете: „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...”:
а) Финал на стихотворението;
б) Поанта след първите четири строфи;
в) сентенция – обобщение, изказана след животворното въздействие на самодивите;
г) парадоксално твърдение, изказано след представената грижа на животните за юнака.
Отговори:
1 –г , 2-б, 3-г, 4- а, 5- в, 6 – всякакви билки, жива вода....., 7- в, 8-а, 9-б, 10 – б
Правила за публикуване
2001 - 2025 Всички права запазени.
Реклама |
Портфолио |
Контакти |
Условия за ползване |
Поверителност |
Карта на сайта
2001 - 2025 All rights reserved.
Contact us |
Advertising |
Portfolio |
Лични данни |
Отговори с цитат
