ПОМАГАЛО!!!!!

[detelina101]

Античност
# 3 начала - въздух, вода, огън
# Емпедокъл - застъпва идеята за естествения произход от четри сили - вода, въздух, земя, огън.
# Талес - всичко живо е произлязло от водата
# Хераклит - "Всичко тече - всичко се изменя"
# Анаксимандър - Растенията, животните, по-късно и човекът възникват от тинята на образуващата се Земя.
# Аристотел - поставя началото на класификацията на животинския свят, подрежда всички тела в стълбица според сложността на тяхната организация
минерали -> растения -> животни (с кръв и без кръв) -> човек

Средновековие
Няма факти, църквата забранява развитието на науката биология.

Възраждане

Джон Рей (1627 - 1705)
# създава концепцията за видя, утвърждава понятието вид в биологията

Карл Линей (1707 - 177
# 1735 г. - "Система на природата"
# Въвежда бинарната (двойната) номенклатура за означаване на видовете. Първото име е родовото, а второто - видовото. Бинарната номенклатура се използва и в днешно време.
# клас (6 броя) -> разред -> род -> вид
# Линей обединява организми и по несъществени белези (брой на тичинките, положение на плода) и затова често в една група попадат родствено отдалечени организми.


Жан Батист Ламарк (1744 - 1829)
# предлага първата цялостна научна теория за развитието на организмовия свят - "Философия на зоологията" (1809 г.)
# според Ламарк видът не съществува реално в природата и границите между видовете не могат да се забележат
# сравнява организмовия свят със стълба, подобно на Аристотел
# градация - стремеж за усъвършенстване, Ламарк посочва и фактите, които влияят в тази градация
# формулира 2 закона:
1. По-честото и продължително упражняване на даден орган на животното в млада възраст укрепва, развива и увеличава този орган, неупражняването му го отслабва и води до изчезването му.

2. Придобитите под влияние на външните условия изменения на организмите се предават по наследство в поколенията.

Жорж Кювие (1769 - 1832)
# основава сравнителната анатомия и палеонтологията
# Развива идеята за катастрофите. Според него определени периоди от историята на Земята са настъпвали бързи и големи промени в условията, вследствие на което организмите са загивали. По-късно се появявали нови организми, създадени от Твореца и т.н.
# Формулира 2 важни закона:
1. Закон за корелацията (зависимост) на органите. Всички органи в тялото на животните са тясно свързани помежду си и зависят един от друг. Изменението на който и да е от тях води до нарушаване на корелацията му с останалите органи, поради което организмът загива.

2. Всяко животно има само тези органи, които са му необходими, за да осигури своето същестуване при опрделени природни условия.

Чарлз Дарвин (1809 - 1882)
# през 1831 г. се отправя на пътешествие с кораба "Бигъл" като природоизпитател, дотогава споделя мнението, че всеки съществуващ вид е постоянен и уникален
# по време на пътешествието събира богати фактически доказателства за еволюцията на организмовие свят
# стига до извода, че организмите бавно еволюират, а изкопаемите са частично свидетелство за този процес

Алфред Уолъс (1832 - 1913)
# пътува много, събирайки образци за музей
# стига до идеята за еволюция по пътя на естествения отбор
# Свърза се с Дарвин и му изпраща своя труд, Дарвин е поразен. Цялата му огромна работа е описана от Уолъс. По-късно двамата четат заключенията си пред научна комисия. Уолъс решава, че Дарвин е събрал много повече доказателства в полза на обществената теория и се оттегля.

[shokolad_4eto]

http://search.pomagalo.com/?keywords...1%81%D0%B5&s=1

[anni7u]

Трябва ми за лизинг,обаче не мога да давам линкове ..

[packo7]

Ако може :

http://download.pomagalo.com/446373/...v/?sk=23828887



Благодаря предварително!

[lindorr]

http://download.pomagalo.com/93107/t...p/?sk=23908505



http://download.pomagalo.com/64928/a...+kreon+i+edip/



http://zamunda.pomagalo.com/download/199764/

[detelina101]

В стихотворението “Песен за човека” Никола Вапцаров представя едновременно низостите и величието на човека, неговите падения и възходи в двубоя с живота, способността му за нравствено прераждане. Творбата изобразява невероятната метаморфоза на “ужасното” в “прекрасното”, на греха в прераждане. Текстът създава характерната за лириката на автора полемична ситуация, рамкираща няколко лирически сюжета, които аргументират позицията на лирическия Аз. Като претърпява преображение и осъзнава определени екзистенциални истини, индивидът става човек, осмисля измеренията на човешкото. Човекът открива себе си чрез песента, а нейният образ разкрива изцяло значенията си в контекста на цикъла “Песни за човека”.

Тематиката и идейната насоченост на творбата е пряко свързана с драмата на човека, търсещ своето място в живота. Лирическият герой прозира законите на битието, при което осъзнава собствената си съдба като “тежка, жестока, безока”, но все пак човешка. Стихотворението поставя проблема за същността на човека, за способността му да открие себе си. Като разказва историята на едно нравствено прераждане, следващо логиката на християнския етически цикъл ( грях-наказание-покаяние-опрощение), Вапцаровият лирически текст търси нравствените мотиви на човешкото поведение.

Творбата представя полемична ситуация, в която е включен и самият читател – текстът съдържа въпроси, отправени непосредствено към него (Как мислиш, читателю, ти?). Историята на “злодея злосторен” се вписва в полемиката между дамата и лирическия Аз. Тази история илюстрира тезите на двамата спорещи и става подтик за размисъл относно “човека във новото време”, но и за същността на човека въобще, за “тъмното” и “светлото” у него. За дамата човекът е неизменна същност, въплъщение на злото. Напротив, лирическият Аз го осъзнава като динамично цяло – като грешащ, но и способен да осъзнае греха си.

Двете антагонистични гледни точки в стихотворението са пряко противопоставени още в самия сблъсък на позиции. От едната страна на спора безапелационно застава нервозната дама, чиято присъда е категорична и безмилостна:

Аз мразя човека.

Не струва той вашта защита.

Аргументите на подобна теза не е нова, но е убедителна с оглед на житейските факти. За героинята човекът е низ от слабости и грешки. Най-страшната от тези негови грешки, най-ужасното престъпление е братоубийството. А изчистването на гузната съвест по библейски символично става с измиване на ръцете и посещение в божия храм.

Лирическият герой не отрича истинността на разказа. Нещо повече, той добавя към него нови, смразяващи детайли. Убийството се трансформира в отцеубийство. Жалък и срамен е и поводът за това деяние – скътаните бащини пари. Но лирическият герой поглежда на разказаната история и оглеждащата се в нея човешка същност от по-различен ъгъл. Той прониква зад повърхността на криминалните факти, за да потърси истината за чавешката душа в сложно преплетените, психологически мотивирани действия на личността.

При изясняване драмата на човека лирическият герой не замъглява истината, че по своята същност хората често са податливи на злото, но за разлика от дамата той търси причините за това. Така Вапцаров извежда на преден план самопризнанието и самоанализа на героя – обект на изображение, но не пред съда, а пред себе си. Използвайки умело монологичната форма, поетът ще остави осъдения престъпник да разкрие сам мотивите за извършеното злодеяние:

Не стига ти хлеба,

залитнеш

от мъка

и стъпиш в погрешност на гнило.

От споделената изповед на героя става ясно, че именно бедността, недоимъка и мизерията са тези разрушителни сили, които са го подтикнали към убийство. Мъката на това безперспективно съществуване събужда демоните и чудовищата в човешката душа. Тази изстрадана истина не може докрай да оправдае престъплението. Но споделена с читателя, тя поделя вината между него и обществото, обричащо на бедност и жалко съществуване хиляди хора.

За повърхностния наблюдател историята закономерно трябва да приключи тук с изчерпаната логическа верига: мотивация, престъпление, разкриване, присъда и екзекуция. За твореца Вапцаров обаче това е само началото на една истинска “Песен за човека”.

Поетът успява да улови духовната промяна в съзнанието на осъдения на смърт убиец. В оставащите дни от земния му път, героят няма какво да губи. Той има възможност да преосмисли стойностите в битието, да потърси нови нравствени пътища, да осъзнае направените грешки.

Пътят към духовното възкресение преминава задължително през разкаянието, през осъзнаването на извършения грях. За да поеме по трудния път на себеосъзнаване, човекът има нужда от учители, които да го въведат в новата, непозната за него нравственост. В затвора лирическият персонаж попада на хора, които мислят по-различно, които му отварят очите, за да погледне по различен начин на нещата от живота. Те успяват да го научат на вечната истината, че може да се живее “по-иначе” – с морални задръжки и без насилие. Подобно нравствено послание е общовалидно, но то носи житейската мъдрост и устойчивата нравственост на общовалидните човешки ценности.

Важна роля в духовното прераждане на лирическия герой играе и вълшебната роля на изкуството. Може би трябва осмислим песента като символ на прозрението. Защото чрез нея човекът се е докоснал до истината не само за собствения си живот, а и за живота въобще, т.е. за осъщественото битие на всички хора.

Не можем вече да наричаме престъпника от село Могила “злодей”. Той е “човек”. Неслучайно в поемата героят е без име. Неговата съдба обощава човешката съдба изобщо. Осмислил своята участ, той вече знае, че когато не стига хлябът, пътят до бесилото е кратък. Гладът и мизерията могат за заглушат съвестта, могат и съвсем да я убият. Измамна е мисълта, че спасението е в парите. Те са временният изход, а временното е “гнило”.

Разчупеният стих на творбата затруднява възприемането на пасажа като стих. Но позволява на поета да изведе смисловата поанта в края на всеки стих с ключови думи :”обърках – бесило – хлеба – мъка – гнило”. Очертан е пътят от престъплението до наказанието, от греха до смъртта. Значи у човека е възкръснала съвестта.

Не е случайно и сравнението : “И чакаш така като скот/ в скотобойна”. Осъзнатата вина е “припомнила” на човека за животинското в него. Но и светът е оприличен на “скотобойна”. Сигурно затова още е жив и животинският страх от смъртта: “въртиш се, в очите ти – ножа”. Тези стихове са великолепен поетически израз на вътрешно противоречивата същност на човека. Той е едновременно и страхуващия се от смъртта, и осмислящо човешко съзнание. Защото и изводът му е обобщение не на собствената участ, а за живота въобще:

Ех, лошо,

ех, лошо

светът е устроен!

Героят на поемата е разбрал, че голямата, истинската вина не е в погрешния избор на отделния човек, а в погрешното устройство на света. Като въздишка се е изтръгнала оценката за този свят: “ех, лошо/ ех лошо”. Но от думите “А може, по-иначе може...” става ясно – в душата му вече е просветнала Вапцаровата вяра, че животът може и трябва да бъде променен. И отново идва идеята за особеното място на песента в съзнанието на героя:

запявал я бавно и тихо.

Пред него живота

изплавал чудесен...

Намирането на алтернатива винаги подкрепя живота и връща усмивката като видим израз на просветлената душа. Проверката на победата на доброто над злото, възможността резултатите от катарзиса да се запазят дори в екстремни ситуации, поетът прави, като сблъсква чрез поредното “но” надеждата и душевния полет с безнадеждността и първичния инстинкт за грубо реагиране на смъртната опасност. Преобръщането, замяната на алтернативност с безалтернативност, на щастливата усмивка с грубо, заплашително изражение на лицето, представено по художествено, експресивно равнище с израза “гледал с див поглед/ на бик”, е силно драматично напрегнато.

В поетическия разказ за надделяването на човешкото у човека петото “но” бихме могли да определим като тържествуващо. То въвежда и най-лиричния фрагмент в него. Кратката пространствена отсечка от затворническата килия до бесилото се превръща в духовен път на героя към звездите и светлината. В съответствие с творческия си идеен замисъл поетът свързва в едно изречение лиричното с драматичното, свободно леещите се стихове – с кратки, насечени стихове на динамично изреждане на римуващи се епитети:

Човекът погледнал зората,

в която

се къпела с блясък звезда,

и мислил за своята

тежка,

човешка,

жестока,

безока

съдба.

Не е все едно как си извървял земния си път, но не е все едно и по какъв начин ще си отидеш от света. Героят на Вапцаров го прави по възможно най-доблестния начин – без страх, с достойнство и усмивка на уста, запял своята вечна песен. Пред смелостта му треперят силите на мрака, немеят палачите. На него се възхищават вечните недостижими звезди. Съмнението в човешката същност е победено от несломимата вяра в човека. Защото това е Човек с главна буква. Това е човек, осъзнал грешките си, пречистен и възвисен в полета на своя дух.

Дори и затвора

треперел позорно,

и мрака ударил на бег.

Усмихнати чули звездите отгоре

и викнали:

“Браво, човек!”

Творбата разказва драматична и поучителна притча за греха, разкаянието, изкуплението и възнесението на пречистения човешки дух. Поетът създава вдъхновен химн за величието на човешката душа, за победата на доброто в човека над разрушителните стихии на унищожението.

Стихотворението “Песен за човека” изразява възгледа, че човекът е невинен по своята природа, че у него живее доброто, но социалните обстоятелства често не му позволяват да се прояви. Ключовите образи човек и песен са свързани. Песента придобива значение на “просветление” и “прозрение”. Чрез нея човекът открива себе си, прозира своята участг, но и смисъла на човешката съдба въобще.

[detelina101]

ТРАГИЧЕСКОТО СТРАДАНИЕ И ТРАГИЧЕСКОТО ВЕЛИЧИЕ
НА ЕДИП



Софокъл довежда старогръцката трагедия до разцвет и успява да я превърне и истинска драма- с мащабни конфликти, разгръщане на действието и сложни образи.
Софокъл е майстор на трагическите характери. Неговите герои се борят със съдбата си, дори когато тя е предопределена.
В своята драматическа творба „ Едип цар” Софокъл поставя като основен акцент проблема за съдбовна предопределеност и личния избор на човека. Чрез трагиката в живота на Едип , той изразява собственото си отношение- човешката съдба се променя от поведението на човека и нейните очертания зависят от темперамента и характера на отделната личност.
Едип, като потомък от рода на Лай е изключителен герой и човек с тежка съдба. Неговият образ е поставен между нравствено-етичнити норми и крайните проявления на човешкия характер. На него жребият е отредил извършването на смъртни грехове – отцеубийството и инцеста с майка му. Трагизмът се изразява в незнанието му.
Едип цар преминава през множество препятствия, нещастия и случайности, докато опознае себеси, корените си и истинската си същност. Въпреки всички пречки по пътя си той несъзнателно следва предначерната му от боговете съдба.
В началото на трагедията Едип е представен като справедлив и доброжелателен цар с високо чувство за отговорност и добро сърце. Постигнал е много успехи и е доказал на дело, че е мъдър и грижовен владетел. Неговата мъдрост е спасила града от Сфинкса, станал е цар на Тива, има власт, богатство и семейно щастие. Поданиците му го почитат и величаят и го наричат „....най-велик сред смъртните”. Между него и народа, цари разбира-
телство, хармония и взаимно уважение. Той е достоен човек, който се ползва с уважението на гражданите. Едип е добър управник, който е изпълнен със съчувствие и е готов да направи всичко , за да им помогне.
Един от важните смислови акценти в трагедията на Софокъл е значението на трагическата вина. Тя не се състои толкова в отцеубийството и кръвосмешението , а тя се дължи на неговия гневен характер, представен чрез редица сцени в трагедията. Това
отрицателно качество разкрива и други негативи в характера на Едип.
От една страна трагиката не е във вината му, а в съдбата му. Но от друга – Едип носи своята трагическа вина. Тя се заключава в неразумни постъпки в моменти, когато той има правото на избор – избор между добро и зло, между правилно и неправилно, постъпки, в които решаваща роля играе не предопределеността, а гневливият характер и буйният нрав на героя, за когото примирението е непосилно.
Основната обединяваща теzaна трагедията е темата за трагическата вина на Едип
поставена още в пролога.Страданието на героя може да се мотивира и чрез вина, която не е лично негова. Много истории за родовото проклятие са митологични сюжети, запазени в старогръцката литература. Древните гърци живеят с разбирането, че проклятието на рода е инструмент на съдбата, която наказва разбунтувалите се срещу предопределеното. В драмата престъплението, което Едип е извършил на младини, не е споменато до момента,
в който смътни догадки обвързват смъртата на цар Лай – предишният владетел на Тива, с Едип, който убива в състояние на емоционален афект. Реагира според отрицателното в характера си, което се оказва трагично за него. Неслучайно убийството е извършено на кръстопът. Самият Едип застава на трагичния кръстопът на своя живот.Остава верен на природата си, но променя съдбата си. Носи трагична вина, която не осъзнава и която е предизвикана от незнание. Всичко, което се случва на Едип е предсказано, предопределено.
Човек не може да избяга от съдбата си и няма нужда да се съпротивлява- това е посланието на творбата.
Нарушената хармония трябва да бъде възстановена. Страданието,възмездието и покаянието са стремеж към равновесието и излизането от хаоса.
Поемайки по пъта на разнищване на случая с убийството на Лай, Едип стига до първия си драматичен сблъсък в трагедията- с прорицателя Тирезий, който отказва да съдейства за разкриването на убиеца. Гневът на царя, загрижен за народа си е справедлив- той укорява гадателя, че не питае любов към собствия си град.Ситуацията е изпълнена с много трагизъм- неговите настоявания ще доведат до разкриване на истината.
Упорството на Тирезий предизвиква гнева на Едип, както и неговото арогантно и дръзко поведение. След твърдата и кратка реплика на Тирезий:”Убиецът, когото търсиш днес, си – ти!”Едип се впуска да доказва превъзходството си над гадателя. Обзет от прекомерна дързост и гордост той не разбира, че греши. Истината към която се стреми е унищожителна за него.Тя е началото на страдания, които ще го научат, че най-големите истини се постигат с мъдрия поглед на духовното зрение, че по-страшна е вътрешната слепота.
Вторият сблъсък на Едип е сКреон. Той продължава и в диалога между Едип и
Йокаста. Отново се поддържа заблудата в незнаието на истината, но драматизмът нараства, защото тълкуването на темата за предсказанията поддържа убеденоста, че за човека е невъзможно да избегне фаталистичната предначертаност на съдбата си.Едип отново е сляп за истината.Той подозира по-скоро заговор срещу себе си и обвинява Креон.
Главният герой е неудържим в желанието си да накаже предполагаемия заговорник-Креон и това още повече увеличава гнева му.
Трагическата вина на Едип се състои не толкова в отцеубийството и кръвосмеше
нието, а тя се дължи на неговия гневен характер, представен чрез редица сцени в трагедията.Той става несправедлив и се възгордява, надсмивайки се над античните етически норми- Едип поставя човешкият си разум над божествената дарба. Самовлюбеността и горделивостта не му позволяват да допусне, че сам той е виновник за злочестата съдба на народа.
На този свят няма закон, няма сила – била тя божествена или човешка, която да оправдае убийството на човек. Никой не убива човек безнаказано. Независимо дали това става в момент на гняв, на болка, на огорчение – изборът да убиеш е личен и затова отговорността за извършеното деяние е чисто индивидуална.
Образът на Едип има своето вътрешно развитие от положителното към изява на отрицателното в характера. Той се превръща в страдащ, трагичен герой, който несъзнателно греши, нарушава етичните норми, воден от стремежа си към правда.
Изпълненият с обрати и трагизъм живот показва силата на човешкия дух, който е готов да се опълчи на съдбата и боговете. Но въпреки всичко човек има право на индивидуална воля, но само когато тя е съобразена с божествената предопределеност на съдбата. Той трябва да бъде благоразумен и смирен, защото, докато е жив, не знае какво ще му поднесе изменчивата и непостоянна съдба.

[detelina101]

СОФОКЪЛ - „ЕДИП ЦАР” И „АНТИГОНА”
ОБРАЗИТЕ НА ЕДИП И КРЕОН

Драмата като литературен род в древноелинското общество има опре¬делена социална функция, ориентирана към нравствените ценности на Антич¬ността - епоха, издигнала в етична нор¬ма хармонията в човешките взаимоот¬ношения. Драматургията на Софокъл, появила се през V в. пр. Хр., се интересува от отделния човек и неговата лич¬на съдба. Авторът наблиза във вътреш¬ния свят на човешките преживявания, като водещ психологичен мотив при изграждането на характерите е страда¬нието на главния герой. В своята вът¬решна драма той достига до катарзис, т. е. до пречистване на съзнанието след преживения трагедиен афект - върхово емоционално преживяване на осъзнатата истина за личната съдба.
Индивидуализацията е отличителна черта за героите от трагедиите на Софокъл - „Едип цар” и „ Антигона”. Те са дръзки и последователни. Имат сил¬на воля за индивидуална изява на лич¬ностните качества на характера. Това ги прави ярки драматургични образи със запомнящо се човешко поведение. Вървят по свой път, избран от тях са¬мите. Следват го неотклонно, вярват в нравствените цели на живота си.
Едип и Креон са непримирими опонен¬ти. Всеки от тях е мъдър държавник, ангажиран с обществените интереси на народа. Непреклонни, неотстъпващи от позициите си, понякога се превръ¬щат в деспотични личности, които пренебрегват и не зачитат чуждото мнение. В такива ситуации те се из¬правят пред трагичната си съдба, коя¬то провокира негативните страни в характера им. Като цялостни и по¬следователни в действията си личнос¬ти, обикновено и двамата герои отиват докрай. Защитават неразумна по¬зиция, над която тегне трагичната ирония на съдбата. Нещастието на ге¬роите е причинено от нежеланието им да смирят гордостта и гнева си. В ре¬зултат на нарушените етични норми те са обречени на самота, в която осъзнават трагичната си вина и достигат до така необходимата за човека мъд¬рост и до благочестието. Това е пъ¬тят на мъчително изживян личен ка¬тарзис.
Едип е заслужил уважението и любов¬та на своите съграждани. Той е герой, спасил града, получил царския престол по достойнство. Управлява в хармония с обществените интереси. Креон пос¬тавя над всичко справедливостта. Той „люби своя град”. Стреми се да устано¬ви строг и справедлив ред. Едип, уст¬ремен в търсенето на убиеца на Лай, за да изпълни съвета на делфийския оракул, е твърде амбициран и поради незнание проклина себе си. Креон, во¬ден от благородна цел, проявява непримиримост към всеки враг на любимия град, поради което заповядва Етеокъл да бъде погребан с почести и слава, а Полиник, като враг на родината, да не бъде зачетен.
Двамата владетели управляват, во¬дени от добри намерения в държавните си дела. Единственото им желание е да служат на своя народ и да изпълняват с достойнство обществения си дълг. Те забравят личната човешка мотивация при вземане на решения в екстремални обстоятелства. А това е основна причина да не разберат разумните до¬води на своите опоненти. Приемат ги за лични врагове. Двамата владетели, идентифицирали се с държавата, откриват особена вина у достойно опо¬ниращите им. Те са вече врагове не са¬мо на владетеля, но и на държавата. Това неизбежно ги води до трагично заслепение и грешка, което е и тяхна¬та лична трагична участ. Едип се гор¬дее със своя разум, нарича сам себе си „славословений Едип”. В свръхамбициозните си претенции обаче започва да греши. Гневът заслепява разума на ге¬роя. Той се държи грубо, арогантно и дръзко към прорицателя Тирезий и об¬винява брата на Йокаста в предател¬ство, в измяна и властолюбие. Воден от разрушителната стихия на гнева е и Креон, когато научава вестта за из¬вършеното погребение. Постъпката на Антигона го изпълва с отмъстително желание да докаже властта си. Така Креон се превръща в тиранин, чието честолюбие е засегнато. Отрицател¬ното в човешките емоции потиска ра¬зума на държавника и го прави отблъс¬кващ. Той не се спира пред нищо. Обри¬ча на смърт Антигона: „Отивай в ада - там люби.”
Заслепени от властта, деспотични¬те герои не се съобразяват с чуждото мнение. Себелюбието не им позволява да се вслушат в събеседника си. Дори синът на Креон - Хемон, не е в състоя¬ние да отклони баща си от взетото ре¬шение. Омразата в душата му става по-силна и го довежда до желание да прояви нечувана жестокост - Антигона да бъде зазидана жива.
Героите на Софокъл влизат в конфликт с божествените закони и това ги обрича на самота. Неограничената власт на държавника стимулира изя¬вата на отрицателните страни на ха¬рактера му: честолюбие и гордели¬вост. Недостоен е присмехът на Едип към слепия Тирезий. Източник на стра¬данието е преди всичко необузданият характер на двамата владетели. Под¬чинили живота си на интересите на колектива, те влизат в противоречие с него.
Едип и Креон от трагедиите „Едип цар” и „Антигона” на Софокъл търпят развитие. От положителни героите постепенно се превръщат в отрицате¬лни и накрая - в страдащи хора. Добро¬то се оказва зло, а щастието - нещас¬тие.
Едип сам изгубва доверието на хора¬та към себе си. Трагичната му вина е в самия него и в неговата същност, а не в предреченото от боговете. Той е най-нещастният владетел, съпруг, баща и син. Примирявайки се със съдбата си, решава да се самонакаже: „Да те пог-ледна, слънце, за последен път”, „Да бъда сляп и да не чувам” - това е неговото желание. Потънал в тъмнината на болката, Едип завинаги остава сам със своята трагична вина, осъзнал своите грешки.
Тиранинът, причинителят на злото - Креон, разбира своята фатална греш¬ка, останал сам, без любимите си хора. Готов да пренебрегне своите собстве¬ни закони, той се превръща в едно от¬чаяно човешко същество, завладяно от страх да не го постигне Божието възмездие. Трагичната катастрофа в живота му го довежда до просветле¬ние, до осъзнаване на истинските цен¬ности. Хорът на финала на трагедията „Антигона” изрича посланието на Со-фокъл:
За да бъде щастлив тоя земен живот, първо мъдри да бъдем!
Едип и Креон са класическо художес¬твено въплъщение на осъзната нравст¬вена вина. Този факт сам по себе си доказва тяхното човешко достойнство.
В трагедиите „Едип цар” и „Анти¬гона” Софокъл поставя проблеми, ва¬лидни за всички времена. Обществото, в което живеем, трябва да се подчиня¬ва на строги закони, но за да процъф¬ти и да се развива, необходимо е да не се подценява силата на човечността, мъдростта и неписаните нравствени закони.

[detelina101]

Антигона срещу Креон – твърдост в отстояваните принципи

Трагедията „Антигона” е написана значително по - рано от „Едип цар” и макар че не е така съвършена по струкура, тя става любимата творба на Софокъл.Авторът противопоставя житеийските възгледи на двама трагични герои, което дава възмойност за изключително много художествени послания и кара публиката да се запита кой е виновния в призведението.
Антигона, въпреки своя кратък житейски опит, въпреки фактът, че е девойка, притежава твърд характер, дързост, решителност и силна почит към родовите правила.За нея дългът към семейството е по – важен от този към родинатаМладата героиня, водейки се от обичта към семеийството и неписаните божии закони, извър;ва подвиг, който е в разрес с правилата на държавата, със закона издаден от Креон.А от своя страна, владетелят на Тива е разкрит като твърд и горд господар, който не допуска неподчинение.И двамата главни герои силно вярват в убежденията си.Това води до голям конфликт между Антигона и Креон, който завър;ва със смърт и самота.
Главната тема на трагедията е реализирана чрез художествения конфликт между Антигона и Креон.Дъщерята на Едип и Йокаста вярва силно в семейните ценности и изпитва вътрешна потребност да изпълни волята на боговете да погребе брата си.Главната героиня знае какви могат да бъдат последствията, но тя не се страхува от смъртта.Заявява го и пред Исмена:”... ще погреба и ще загина радостна.”.Няма как да не се забележи, че Антигона не се страхува от смъртта, което е невероятно.Героинята се води от свръхценности, което мотивира силното себеотрицание.Нейният нравствен подвиг в името на една универсална хуманна идея, а силата и да го извърши идва от обичта към семейството и вярата и в написаните закони.
Но Антигона не е еднолинеен, еднопластов герой, както повечето персонажи.Тя е сложна личност.В желанието си да извърши един добър подвиг – тя се превръща в несговорчива, горда личност.Не зачита съветите на сестра си Исмена, не се вслушва в хорското мнение и не изпълнява заповедите на Креон.Още повече тя иска и другите хора да мислят като нея,иска сестра и да я подкрепя в деянията и.Но Исмена не е идеализиран герой.Тя е възпитана плаха девойка, която не е толкова дръзка и твърда като сестра си.
Антигона отхвърля желанието на Исмена да сподели наказанието и, макар че плахата сестра го иска.Погребвайки брат си, главната героиня не усъзнава, че оставя Хемон сам без любов.Антигона е твърда в решението си да престъпи държавният закон, че преди Креон да я осъди на смърт, тя сама се осъждана самота,пренебрегвайки любовта, коята и засвидетелстват Хемон и Исмена.
В последния си монолог преди ужасната смърт героинята съжалява за това, което ще изпусне от живота, за това че няма да се ожени и да стане майка, и за самотата си:
... без брак, без брачни песни, без съпружеска
любов,без нежна рожба на гърдите ми.
напусната от близки аз нещастната
отивам жива в бездната на мъртвите.
Владетелят на Тива,Креон е представен като справедлив господар.Всяко свое действие той мотивира със защита на града:
И онзи, който слага над родината
приятеля си, за мен е нищожество...
Не ще приема за приятели никога
Врага на своя град...
Неговата силна обич към родината го кара да вземе това краино решение, в разрес с божествените природни закони, да остави Полиник непогребан.В конфликта му с Антигона той през цялото време изтъква, че едният брат е защитник, а другият – враг.Въпреки че Полиник е вече мъртъв и не може да стори зло на Тива, Креон предприема това жестоко наказание.
Креон и Антигона си приличат по това, че и двамата са неотстъпчиви, горди и отстояват мнението си.Но и се различават по това, че Креон е властен и егоистичен.Заслепен от своята гордост той не прозрява, че е сбъркал.Дори при разговора със сина си владетелят не говори като баща, а като управляващ, който не допуска неподчинение.
Нравствената деградация на креон достига своята кулминация при разговора му с Терезий.Когато властолвбивият владетел богохулства и казва, че дори и орли да занесат от месата на Полиник до Зевс няма да го сметне за грях.
Софокъл мн добре изгражда образа на Креон, с всяка нова среща с него се разкриват истинските му намерения – не от обич към Тива, а от властолябие и гордост постъпва така.
В края на трагедията Креон остава самотен.Това е наказанието му за деиствията му.

[packo7]

detelina101 Благодаря много!

[desimikalsen]

http://download.pomagalo.com/189300/...+ot+bylgariya/ спешно е

[neshtonovo]

Ще съм много благодарна , ако може най-късно до четвъртък да ми помогнете . Мерси предварително

http://download.pomagalo.com/139376/...v+samoten+kyt/


http://download.pomagalo.com/305421/...ho+slaveiikov/

http://download.pomagalo.com/84936/a...earch=24014469

[milenkaaa]

http://download.pomagalo.com/275448/...earch=24065309 трябва ми за утре :]

[kotence_91]

Ще съм много благодарна , ако може най-късно до четвъртък да ми помогнете . Мерси предварително

http://download.http://www.teenprobl...v+samoten+kyt/


http://download.http://www.teenprobl...ho+slaveiikov/

http://download.http://www.teenprobl...earch=24014469

“СПИ ЕЗЕРОТО” – П.П.СЛАВЕЙКОВ
/анализ по Н. Георгиев/

АНАЛИЗ НА ВЗАИМОВРЪЗКИТЕ МЕЖДУ ОТДЕЛНИТЕ СТИХОВЕ

А/ Осемте стиха на творбата се рамкират с първата дума “СПИ” и последната – “СЕПНА”. Те са концептуално противопоставени, образуват поетическата рамка, която позволява на П.П.Сл. да затвори стихотворението чрез представата за един миг.
Б/ Образните единици в стихотворението са две: / езерото и буките /. Те са представени равноделно още в първия стих. До края на стихотворението те се срещат, разминават и окончателно събират във финалното двустишие в единството на копнежа по тишина.
В/ В първата строфа /и съответно първата половина на творбата/ двете единици се срещат и разминават по следния начин:
I. Като лъч светлина между две огледала се движи лирическият изказ между двата образа, сближавайки ги и същевременно подчертавайки непостигнатото единение между тях.
II. Унесеното спокойствие на езерото се среща с лишеното от резултат движение на буките – те само “свождат вити гранки”, без да докосват езерото. Последователните стихове дават картината,представяйки езерото като неподвижно, а буките – в тяхното движение към повърхността на езерото, но и “към тъмните му дълбини”.
III. Третият стих, събрал сумрака и тишината на съня на езерото, продължава да гради образа на спокойствието – безглаголен израз. Това сравнително дълго за размерите на творбата описание на езерото преминава в заключителния стих на строфата, където безплътно се сливат двата образа – тъмните глъбини на езерото и отразените сенки на буките.
ИЗВОД: В този стих е залегнала първата кулминация на творбата, която бележи връхна точка в Славейковото умение да обединява художественото внушение, за да утвърди и да внуши красотата на спокойствието.
Г/ Във втората строфа борбата и сливането на двете сили достига своята връхна точка, а напрежението получава своето художествено разрешение:
I. Първият стих е сходен с първия стих на първата строфа поради ключовия, свързващ образ на “белостволите буки”, който също играе ролята на поетическа рамка на стихотворението. Внася се по-голямо раздвижване в обездвижения художествен свят на творбата не само с помощта на двата глагола, поставени един зад друг в началото на първия стих, но и посредством противопоставителната връзка “ а то”, която акцентира за пръв и за последен път върху отговора на езерото. След встъпителното сказуемо “спи” това са единствените определители на неговите действия – първите две утвърждават покоя, а третото категорично отрича с частицата “нито” и най-слабото движение.Шепотът над тихите глъбини не разрушава тишината, а я доутвърждава, треперенето над неподвижното езеро не стряска съня му, а по обратен път, чрез потискане на собствената му сила, гради поетическия образ на успокоението.
II. Във втория стих на втората строфа все по-силният порив за сливане среща в отговор двойно подчертаното / “ЗАМРЯЛО, НИТО ТРЕПВА”/ спокойствие на огледалните води. Същевременно “нито трепва” контрастира със сродната и смислово различна дума в израза “треперят” буките. Езерото и буките, неподвижността и движението последователно се редуват, срещат се, без да се докоснат, заглъхват едни в други, без да се надделеят взаимно. Тъй близки и все така далечни, те пораждат в срещата си духовно и художествено напрежение.
III. Финалните два стиха се приемат като разрешение на художественото напрежение, това е поанта. Ако в първата част на стихотворението се сливат непрекъснатият миг с трайната сегашност, то във финала се отразява една по-широка гледна точка – поглед върху миналото, настоящето и бъдещето, като се открояват миговете на покой с миговете ,когато понякога отронен лист пада върху езерото.
IV. Най-рязката промяна в мотива на стремлението към докосването отбелязва думата “СЕПВА”. Противопоставянето на двете съществителни “ПОВЪРХНИНИ” и “ГЛЪБИНИ” подчертават мимолетността на това съприкосновение между буките и езерото, както и неподвижността на неговите “ТЪМНИ ГЛЪБИНИ”, въпреки отронения лист. Това впечатление се допълва от :
- функцията на “ОТРОНЕН” вместо паднал
- функцията на “ДЪЛГА” вместо вълна /много слаба следа/Тази дума е от чужд произход и се употребява в някои източнобългарски диалекти. В този контекст обаче тя не може да се възприема с това значение, защото отроненият лист /разбирай някакво неволно, като че ли срамежливо движение/ не може да образува вълна.Така се притъпява голямото, характерното, резкостта на вълната, а с това и цялото раздвижване.
Така движението е умиротворено не само чрез кристалната яснота на
своите обикновени, вещни значения, но и чрез неяснотата на отделни
думи.
ИЗВОД: Противоречието и противопоставянето движи най-тихата лирическа творба от може би най-тихата наша стихосбирка, изграждайки един хармоничен и взаимнодопълващ се свят на напрежение и умиротворяване, сближаване и обособяване на различни духовни сили.
Д/ Кое е основното, което стихотворението внушава на читателя?
I. Художествено убедително утвърждаване на копнежа по тишина и сливане и невъзможността то да се осъществи докрай, утвърждаване на красотата и самоценността на природата и невъзможността тя да остане самостоятелна и самоцелна в допира си с човека.
II. Творбата разкрива поетическото очарование в обикновеността на израза.
III. П. Славейков е първият български поет, създал поезия на сложната простота:
- Изразът върви спокойно, в най-първичния за бълг. литература ритъм и стих – петстъпния ямб, в най-първичната строфа и най-първичното римуване; стилът стои много по-близо до разговорния; творбата е изключително кратка по обем; с много малко и ненатрапващи се стилови фигури /тропи/.
- Този тип поезия не само се създава, но се и възприема много трудно. Съчетанието на сдържаност в изказа и размах на картинните представи, богатство и скромност в изразяването на привидно обикновени, но дълбоки чувства винаги рискува да не бъде разбрано.
- Това е стихотворение, което зад видимата простота на изказа носи голямо художествено и духовно богатство на подтекста.
“ВО СТАИЧКАТА ПРЪСКА АРОМАТ…”

І. Характер на любовното чувство в стихотворението:
1. Платоническо чувство, лишено от страст.
2. Чувство, което търси взаимност.
3. Думата “любов” в стихотворението липсва, но у никого не остава съмнение, че става дума за зараждаща се любов.
4. Обектът на любовта – налице е усещане за жена, не толкова образ на жена – “отсъстващото присъствие” , безплътността на любимата е усилена от въвеждането на лишения от плът аромат на китката цвете.
5. На отсъствието на любимата е противопоставено доминиращото присъствие в текста на Аза: той говори за чувствата си, той описва любимата такава, каквато я мечтае.
ІІ. Как е предадено в текста това чувство:
1. Образът на стаичката /знак за интимност/ чрез стилизация създава представата за малка пластика, изобразяваща китка цвете/знак за неотдавнашно нечие присъствие, обект на породилото се чувство/
2. Зараждащото се чувство е предадено чрез безплътния образ на аромата – лексикалното значение на думата насочва към нещо красиво, упойващо.
3. Чувството на взаимност също е въображаемо:
А/ за миг лирическият герой напуска реалния свят, защото “душата…в мечти…се унася”;
Б/ въображаем е и образът на любимата, замислена, също “унесена в мечти”
Двукратната употреба на “мечти” и “унасям” подсилва усещането за платоничност, а оттам и за хармония, чистота, искреност и наивност /”свидно, мое дете” – усеща се значение на детското, но у ревностна грижа и претенции за обладаване, за принадлежност /притежателното местоимение/. Така се губи границата между емоционалната и сантименталната сдържаност.
ІІІ. Композиция на творбата:
1. Кръгова композиция – съвършената форма на кръга създава усещане за абсолютна изпълненост и пълноценност на мига – усетен е ароматът; доловено е присъствието на жена; породило се е чувството, копнежът; героят заживява с мечти – за да се опомни накрая и да остане сам с китката цвете, която ме напомня с аромата се за появилата се жена / последното двустишие повтаря началото с променен словоред, който само мнимо променя акцента/
ИЗВОД: Лирическата миниатюра “Во стаичката пръска аромат…” интерпретира любовта като блян – самодостатъчно състояние на духа.







“НИ ЛЪХ НЕ ДЪХВА НАД ПОЛЕНИ” – П.П. СЛАВЕЙКОВ

І. Основни мотиви:
А/ Вечното духовно пътуване към себе си.
Б/ Животът след смъртта.
ІІ. С тази лирическа миниатюра започва стихосбирката “Сън за щастие” и в нея се разкриват основни значения, концептуални за целия цикъл:
А/ Общ принцип на структуриране – пейзажно изображение, което преминава в изразяване на психологическо състояние.
Б/ Основно настроение – усещане за покой.
В/ Основен образ – на Пътя.
Г/ Основни ценности в Пенчо-Славейковия битиен идеал.
ІІІ. Как първото четиристишие създава характерното усещане за покой като основно настроение с творбата?
1. Лексиката насочва към спокойствие, към неуловимото и забавения ритъм на ставащото / лъх, дъхва, полени, трепва, ведър, лик, море от бисерна роса/.
2. Прякото лексикално значение на някои думи /олени, море/ насочва към безбрежност
3. Лъх /тих повей на вятъра/ сама по себе си тази дума изключва движение, но покоят като усещане се потвърждава от отрицателната форма на глагола / не дъхва/ и се препотвърждава от отрицателната форма на другия глагол /ни трепва/, който сам по себе си също предполага само моментно раздвижване, но не и движение.
4. Усещането за покой се подчертава и от анафоричното повторение на отрицателната частица /ни/ в първите два стиха.
5. Дори и за миг човек да асоциира море с нещо огромно, тъмно, с движение на вълни, то определението “от бисерна роса” веднага променя първоначалната асоциация и създава усещане за нещо свежо, светло и оптимистично като чувство.
6. Строфата представлява едно сложно съчинено изречение, което проследява последователно липсата на движение, но и създава обобщен пространствен образ чрез опозицията горе – долу.
ІV. Можем ли да твърдим, че във втората строфа реално се нарушава покоят?
1. Двукратно употребената дума ПЪТ подсказва за някакво движение, но то е по-скоро мислено, поетическо движение през живота, чието начало е “в зори ранил”, а краят се осмисля от “охолната мечта”, т.е. към духовния свят на човека.
2. Усещането за свобода, волност, оптимизъм се крие в прякото значение на думи като дишам, утро, свежестта, милва, бодра, лек.
3. Образът на Пътя не противоречи на красотата на спокойните мигове, на статичната картина, при която Аз-ът е не толкова в света около себе си, колкото движещ се към собствената си душа и наслаждаващ се на мига. Символът на Пътя дава начало на времето – утрото,
на пространството – към духовния свят на човека. Този преход от обективно пейзажно изображение към субективно изобразяване на умозрението се извършва и преповтаря в цялата втора строфа, дори и графично – чрез тирето по средата на строфата, което също подсеща за повтаряне.
V.Как третата строфа създава представата за смисъла на живота, за ценностите на лирическия Аз?
1. Светът на свето духовно осъществяване лирическия герой създава като огледален образ на съвършения покой в природната картина.
2. Няколко образни гнезда въплъщават основните ценности на Пенчо-Славейковия битиен идеал / лек път, почивка тиха, ясна вечер, родний кът, на мойто щастие сънят /:
А/ В тези образи може да се търси проявление на биолого-биографичните факти от живота на П.П.Сл., който е в постоянна борба с физическия недъг.
Б/ Може да се види едно по-възвишено послание, насочено към преодоляване на тежестите на бита и стремеж към едно хармонично и духовно разбиране на света.
В/ Ясната вечер е свързана със спокойния залез на човешкия живот; родний кът-завръщане към началото, затваряне на жизнения цикъл - Но редица възрожденски символи / дом, път, роден дом/ са осмислени по нов начин от модернистичния тип мислене. Мотивът за смъртта в контекста на модернистичната поезия на индивидуализма е свързан с мотива за пътя като възможно достигане до идеала.

























“САМОТЕН ГРОБ В САМОТЕН КЪТ”- П.П. СЛАВЕЙКОВ

Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее –
да зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е.

И знам, че в тоз самотен гроб
таме в пустинний кът самотен
зарови милвана ръка
един немил живот сиротен.

Сега за тоз немил живот,
в немил живот, сама копнее.
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.
І. Как лирическият герой вижда края на Пътя?
А/ като последен и вечен покой чрез образа на гроба;
Б/ мотивът за самотата се усеща като доминиращо чувство, което е внушено:
- чрез многократното повторение на “самотен”;
- чрез контекстовите синоними – гроб, кът, пустиня, немее, самотен;
- чрез символичното значение на картината “пустиня около немее” – лирическият герой се чувства сам сред пустинята /двойно внушение на чувството за самота/, подчертано и от предлога “около”, а глаголът “немее” подсилва “слуховото” усещане за липса на живот.
В/ самотният гроб е вечният дом, той е “таме”, очаква човека или вече го и приютил – това е философското и мъдро прозрение за неизбежността в света на човешкия живот.
Г/ краят се очаква с чувство на мъдро спокойствие – няма тъга и обреченост в образа на гроба като край на човешкия живот. Самата мъдрост, с която човек приема края, превръща този традиционен мрачен образ на гроба в лъч от цялостния “сън за щастие”.
ІІ. Композиция, смислови връзки в текста.
1. Кръгова композиция, затворена между повтарящите първи и последни стихове – пътят не е линеен образ, а кръг, което се свързва със затвореност, край на живота, но и с вечен кръговрат.
2. Първа строфа:
І – ІІ стих – пространствено се концентрираме върху гроб – кът – пустиня – създава се усещане за навлизане в една безбрежност, която е своего рода отдалечаване от реалния свят, от света на хората, на тленното и навлизане в света на самотата, покоя, вечността.
ІІІ – ІV стих – сред пространството се появява Аз-ът, неговото “знаене”, което прилича повече на стремеж в зародиш, но не е лишено от увереност, което пък създава представа за ясна перспектива, която не плаши героя.
3. Втора строфа:
І – ІІ стих – отново се повтаря мотивът за знаенето, на което се акцентира чрез използваната инверсия между финалните стихове на предходната строфа и първите на тази. Единствената нова дума е наречието “таме”, което е място, различно от това, на което се намира героят, което пък създава усещане за жадуваното пространство на съвършенството, достижимо само за избраниците на духа, творците на собствената си съдба.
ІІІ стих – “зарови” – непоетична дума, която опредметява представата за края; единствената дума, която е в минало време на фона на единната темпорална система в стихотворението. Прави впечатление определението “милвана” ръка – тя сама е заровила “немилия живот”, за който “сама копнее” – желаното, мечтаното е представено като губително.
ІV стих – числителното “един” може да се възприеме като някой, един от многото животи, който не е приключил. Усещането за неудовлетвореност и търсене на хармония в отвъдния живот е двойното определение на живот – немил, сиротен – едното е качествена характеристика на живения живот, другото – оценъчна характеристика на субективното Аз.
4. Трета строфа:
І стих – мотивът се развива чрез лексикалното повторение “тоз немил живот”, но отношението се конкретизира със “сега” – това е животът след заравянето, намиране на покоя в самотата.
ІІ стих – погледът е обърнат от отвъдното към предишния живот, т.е. към невъзвратимото – това като че ли създава усещане за лутането на духа до намирането на покоя.

ИЗВОД: Символиката на гроба в поезията на Славейков не е знак за края, за изчезване или отсъствие, а за завръщане или прекрачване в отвъдното на вечното духовно битие, своеобразен синоним на “другия бряг” – на спасението в съвършенството.


/ Интерпретацията е направена въз основа и на интересни мисли и тълкувания на текста на Иван Ненчев – ученик в 11.в клас на НЕГ “Проф. К.Гълъбов”- випуск 2003/



Коментар върху „Самотен гроб в самотен кът”



Лирическата миниатюра „Самотен гроб в самотен кът” е заключителната творба в стихосбирката „Сън за щастие”.В нея водещи мотиви са мотивът за самотата и този за края на нелекия житейски път.
В „Самотен гроб в самотен кът” Пенчо Славейков внася усещането за обгърнато тайнственост пространство, одухотворено от съзерцателния унес на намерилия мечтаното спокойствие и хармония несретник. Рефренът „Самотен гроб в самотен кът”, който оформя композиционната рамка на текста, акцентира върху лайтмотива за самотата.
В стихотворението е постигната мистична хармония между гроба и природата. Тя внушава усещането за единство между неунищожимото духовно начало и вечността на съвършеното, неподвластно на тлен и разруха, божие творение. Още в първия стих „Самотен гроб…” се откроява образът на гроба. Този символен образ е изведен на преден план в цялата миниатюра и носи усещането за настъпилия край. Такъв е и образът на пустинята – „пустиня около немеее”. Той е олицетворен и носи смисъла на непреодолима преграда. Многократното лексикално повторение на изразите: „самотен гроб”, „самотен кът”, „гроб самотен”, „пустинний кът” изграждат идейното внушение на цялото стихотворение. С помощта на неколкократно повторения епитет „самотен” и инверсията, която авторът използва в творбата е внушено усещането за уединеност, обособеност и дистанцираност. П.Славейков представя на читателя една пейзажна картина, която разкрива пространството, в което водещ е образът на смъртта и също така може да бъде интерпретирана като символно въплъщение на човешката душа, знак за неумиращия, неизчезващ живот. Текстът на миниатюрата лаконично говори за предишното мъчително съществуване на самотния страдалец в неприветната и враждебна действителност („немил живот сиротен”). На фона на тази тягобна и мъчителна обстановка чрез метонимията „милвана ръка” е озарена ситуацията от присъствието на любимата. „Аз зная тоз самотен кът/ и тоя гроб самотен де е”-тези два стиха предизвикват съчувствие у читателя. Контрастът между „милвана ръка”и „немил живот”, апосиопезата „в немил живот сама копнее…” отново подчертава основните мотиви в лирическото произведение – мотивите за живота, усамотението и този за смъртта и за края на пътя.
В миниатюрата „Самотен гроб в самотен кът” характерните за Славейков ведри, мажорни и жизненоутвърждаващи интонаций липсват. Текстът на стихотворението има тъжно, меланхолично звучене, но то не прераства в потискащо, угнетяващо отчаяние. На фона на цялата трагичност и въпреки присъствието на смъртта произведението носи и своя оптимистичен смисъл – за продължението на живота след смъртта и за неумиращия човешки дух.


Адриана Иванова,11клас
ГПЧЕ „Симеон Радев”
Гр.Перник


„Самотен гроб в самотен кът” – Пенчо Славейков
Смъртта и гробът
(анализ)

Най-съществената промяна на програмната нагласа на лирическия субект в „Сън за щастие” отбелязва последната творба: „Самотен гроб в самотен кът”. Нейната радикална различност поставя друг акцент на финала на книгата и преосмисля значението на съня за щастие:
”Самотен гроб в самотен кът
пустиня около немее-
аз зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е .”
Пътят и движението не съществуват като категории.Въведени сме в място,което е отрицанието на движението – оттук нататък няма път за човека. Родният кът също е обезмислен – това е самотен кът , с белезите на чуждост, тъга и смърт. Главният образ, който се издига от самото начало, е гробът, а съществената характеристика – самотата.
Азът в този текст е определен чрез глагола „зная”, който се противопоставя на „аз дишам”. За разлика от чувствената отворена нагласа към света. Тук лирическият говорител изхожда от знанието,от познанието на себе си и на самотата. Това,което човекът със сигурност постига , изминавайки пътя си , е познанието на самотата. Това е неговата „ябълка” от дървото на познанието. Настойчивото повторение на самотата
(8 пъти в 12 стиха) се сплита здраво със свързаните с него „пустиня” , „сиротен” и дори „немил”. По този начин всички определения в текста влизат в едно поле от значения и показват същността на самотата като човешка екзистенция .
Нищо друго не характеризира така всецяло човешкото съществуване, както самотата. Тя присъства дори в първата творба, макар и да не се схваща проблематично. Изправен пред смъртта в тази вселена на самотата, лирическият Аз оценява стойността на любовта. Тя е напразен копнеж и обезсмислено страдание. „Милваната ръка” е метонимия на образа на любимата, която насочва към обектния й характер. „Немил живот сиротен” е също метонимия на образа на нещастният влюбен и терминът, изграждащ фигурата – живот, - е показателен за неговата субективна роля. Тук трябва да отбележим типичната за Славейков употреба на образа на гроба, в който най-често е погребан живот, не мъртвец. И в това произведение живота не е просто свършил, а е погребан в самотния гроб. Смъртта не е небитие, тя е само друго онтологическо ниво, състояние,което с главните си белези не се различава от живота. Сякаш самотата и страданието са неунищожими , те властват както над живите, така и над мъртвите.

[kotence_91]

http://download.http://www.teenproblem.net/school/27...earch=24065309 трябва ми за утре :]

Гай Юлий Цезар

Гай Юлий Цезар е римски военен и политически лидер и един от най-влиятелните мъже в световната история. Изиграва важна роля в трансформацията на Римската република в Римска империя.

Политик, верен на популарската традиция, формира неофициалния първи триумвират с Марк Лициний Крас и Гней Помпей Магнус, който доминира римската политика за няколко години, но негова върла опозиция са оптиматите начело с Марк Порций Катон и Марк Калпурний Бибул. Експанзията му в Галия разширява римския свят до Атлантическия океан. Цезар също организира първата римска инвазия в Британия през 55г.прХр.Разпадането на триумвирата обаче води до неизбежен срив в отношенията с Помпей и сената. Превеждайки своите легиони през Рубикон, Цезар започва гражданска война през 49г.пр.Хр., от която излиза като неоспорим господар на римския свят.

След като поема контрола над управлението, той започва екстензивни реформи в Римското общество и държава. Провъзгласен е за пожизнен диктатор и централизира целия административен апарат на републиката. Тези събития провокират досегашния приятел на Цезар, Марк Юний Брут, и група други сенатори да убият диктатора на Мартенските Иди през 44 г.пр.Хр.. Убийците се надяват да възстановят нормалното управление на републиката, но предизвикват друга римска гражданска война, която всъщност води до установяване на автократичната Римска империя начело с осиновения Цезаров наследник Гай Октавиан. През 42г.пр.Хр. две години след убийството му, Цезар е официално обожествен от сената.

Голяма част от живота на Цезар е известен от неговите собствени Записки за военните му кампании. Други източници са писмата и речи на неговия съвременник и политически опонент Цицерон, историческите съчинения на Салустий и поезията на Катул. Повече детайли от живота на Цезар са отбелязани от по-късните историци Апиан, Светоний, Плутарх, Касий Дион и Страбон.

Ранни години
Цезар е роден през 100 или 102г.пр.Хр. в патрицианско семейство от рода на Юлиите, който извежда своя прозиход от Юл, син на легендарния троянец Еней, смятан за син на богиня Венера. Презимето "Цезар" произлиза според Плиний Стари от негов предшественик, който е роден чрез цезарово сечение.Historia Augusta предлага три алтеранативни обяснения: първо, че Цезар е имал гъста коса на главата ,че той е имал сиви очи .Цезар пуска в обръщения монети със слонски ликове, което предполага, че той приема тази интерпретация на името си.
Въпреки древния си произход, родът на Юлииите не е особено политически влиятелен, като е родил едва трима консули. Бащата на Цезар, наричан също Гай Юлий Цезар достига до длъжността претор, втората по ранк републиканска избираема магистратура и управлява провинция Азия, може би поради влиянието на неговия изтъкнат зет Гай Марий.Неговата майка, Аврелия Кота, произхожда от влиятелна фамилия, която е родила няколко консула. Марк Антоний Гнифон, оратор и граматик от галски произход, е нает за възпитател на Цезар. Цезар има две сестри, като и двете носят името Юлия. Юлия се казва и дъщерята на Цезар.
Годините, в които Цезар израства, са смутни времена. Съюзническата война се води от 91 до 88г.пр.Хр. между Рим и неговите италийски съюзници за римско гражданство, докато Митридат VI, цар на Понт, заплашва източните римски провинции. У дома римските политици са разделени на две големи фракции, оптимати, които следват аристократичната нишка в сената и популари, които предпочитат да се позовават пряко на електората. Чичото на Цезар Марий е популар, а съперник на Марий е Луций Корнелий Сула, който е оптимат. И двамата се отличават в Съюзническата война, и двамата искат командването във войната с Митридат, което първоначално е дадено на Сула; но когато Сула напуска града, един трибун прокарва закон, прехвърляйки назначението на Марий. Сула отговаря с поход към Рим и като потвърждава своето командване, изпраща Марий в изгнание, но след като напуска града, Марий се връща начело на импровизирана армия. Той и неговият съюзник Луций Корнелий Цина овладяват града и обявяват Сула за враг, а Мариевите войски отмъщават жестоко на поддръжниците на Сула. Марий умира в началото на 86г.пр.Хр., но неговата фракция запазва мощта си.
През 85г.пр.Хр. бащата на Цезар умира, докато се обува една сутрин, и на 16 той вече е глава на семейството. На следващата година е предложен за новия Flamen Dialis, върховен жрец на Юпитер, след като предишното лице на тази длъжност, Мерула, умира по време на Мариевите чистки. Тъй като носителят на длъжността не само трябва да бъде от патрициански род, но и да бъде женен за патрицианка, той разваля годежа си с Косуция, момиче от богато конническо семейство, с която е сгоден от дете и се жени за дъщерята на Цина Корнелия.
След това, като принуждава Митридат да капитулира, Сула се завръща да се разправи с последователите на Марий. След кампания в цяла Италия той завзема Рим в битката при Колинската врата през ноември 82г.пр.Хр. и се самоиздига на длъжността диктатор, но докато диктаторът традиционно се назначава за шест месеца, мандатът на Сула няма краен срок. Статуите на Марий са разрушени, а тялото му е ексхумирано и хвърлено в Тибър. Цина е вече мъртъв, убит при бунт на собствените си войници.Проскрипциите на Сула водят до смъртта или изгнаниеството на стотици негови политически врагове. Цезар като племенник на Марий и зет на Цина е застрашен. Той е лишен от наследството си, зестрата на жена си и своя жречески сан, но отказва да се разведе с Корнелия и е принуден да се крие. Заплахата за него е премахната от семейството на майка му, у което има поддръжници на Сула и от весталките. Сула го освобождава неохотно, казвайки, че у него видял голяма част от чертите на Марий.
Ранна кариера
Вместо да се завърне в Рим. Цезар се присъединява към армията, служейки под комадването на Марк Минуций Терм в Азия и на Сервилий Исаурик в Киликия. Той служи отлично, като спечелва гражданска корона за участието си при обсадата на Митилена. В мисия до Витиния, за да осигури помощта на Никомедовата флота, той прекарва дълго в двора на владетеля. Разпространяват се слухове за любовна връзка между Цезар и Никомед, които оставят петно за целия му живот. По ирония на съдбата загубата на жреческия сан позволява на Цезар да започне военна кариера". Flamen Dialis няма право да докосва кон, да спи три нощи извън собственото си легло или една нощ извън Рим или да поглежда армия.

През 80г.пр.Хр., след две години служба, Сула се отказва от диктатурата, реустановява консулското управление и след като служи като консул, се отдава на частен живот. Цезар по-късно се подиграва: "Сула е бил голям невежа, щом се е отказал от диктатурата." Той умира две години по-късно през 78г.пр.Хр. и е погребан с големи почести. Научавайки за смъртта на Сула, Цезар се чувства в безопасност и се връща в Рим. Няма достатъчно средства, тъй като наследството му е конфискувано и си купува скромна къща в Субура, квартал на нисшата класа в Рим. Завръщането му съвпада с опит на противници на Сула начело с Марк Емилий Лепид да завземат властта, но Цезар не се доверява на Лепид и не участва. Вместо това се заема с легално адвокатство. Става известен с изключителното си ораторство, придружено от пламенни жестове и приповдигнат тон и с безжалостните си процеси срещу бивши управляващи, прочули се с изнудване и корупция. Дори Цицерон го оценява: "Е, и кого от ораторите...ще поставиш пред него?" за да овладее изцяло реториката, Цезар плава до Родос през 75г.пр.Хр. да се обучава при Аполоний Молон, който е бил възпитател и на самия Цицерон.

По пътя в Егейско море Цезар е отвлечен от киликийски пирати и е държан като пленник на Фармакос, едно от Додеканезките островчета. По време на целия плен той запазва позицията си на превъзходство. Когато пиратите решават да изискат откуп от двадесет таланта злато, той настоява да искат петдесет. След като откупът е платен, Цезар потегля с флотата си, преследва и залавя пиратите, след което ги заточва в Пергамон. Управителят на Азия отказва да ги екзекутира, въпреки настояването на Цезар, като предпочита да ги продаде като роби. Цезар обаче се връща на брега и ги разпъва на кръстове на своя отговорност. След това стига до Родос, но скоро е отзован обратно в Азия във военна акция, като събира помощен отряд, за да отблъсне нашествие от Понт.

При завръщането си в Рим е избран за военен трибун, първата стъпка по процеса на чест на римските политици. Войната срещу Спартак се състои по това време (73 – 71г.пр.Хр.), но до нас не е достигнала информация дали Цезар играе някаква роля в нея. Той е избран за квестор за 69г.пр.Хр. той държи реч на погребението на леля си Юлия, вдовица на Марий, и включва изображения на Марий, невиждани от времето на Сула, в погребалната церемония. Собствената му жена Корнелия също умира през тази година. След погребението той заминава за Испания, където служи като квестор под командването на Антисций Вет. Там той попада на статуя на Александър Македонски и осъзнава с недоволство, че сега е на възрастта, на която Александър е притежавал целия свят в краката си, а той Юлий Цезар не е постигнал почти нищо. Удовлетворена е молбата му да бъде освободен от задълженията си и се връща в римската политика. При завръщането си се жени за Помпея, внучка на Сула. Избран е за едил и възстановява трофеите от победите на Марий, спорен ход, който показва, че до този момент режимът на Сула все още действа. Цезар организира съдебни процеси срещу облагодетелствалите се от проскрипциите на Сула, но и харчи голямо количество взети назаем пари по различни обществени дейности или игри, засенчвайки своя колега Марк Калпурний Бибул. Също така Цезар е заподозрян в два неуспешни заговора.

Цезар по стъпките към бележитост

63г.пр.Хр. е събитийна година за Цезар. Той убеждава трибуна Тит Лабиен да повдигне съдебно обвинение срещу оптимата сенатор Гай Рабирий за политическото убийство на трибуна Луций Апулий Сатурнин, извършено преди 37 години. Самият Цезар се самоназначава за един от двамата съдии по делото. Рабирий е защитаван от Цицерон и Квинт Хортензий, но е осъден за измяна. Докато той упражнява правото си да апелира към народа, преторът Квинт Цецилий Метел Целер отлага събранието, като смъква знамето от хълма Яникул. Лабиен може да поднови процеса по-късно, но не го прави: позицията на Цезар е направена и проблемът е изоставен. Лабиен ще остане важен съюзник на Цезар през следващото десетилетие.
Същата година Цезар участва в изборите за поста Pontifex Maximus(човек, който се занимава с церемонии и религиозни ритуали), върховен жрец в римската религия, след смъртта на Квинт Цецилий Метел Пий, който е бил назначен от Сула. Негови опоненти са двама влиятелни оптимати, бившите консули Квинт Лутаций Катул и Публий Сервилий Ватий Исаурикус. Повдигнати са обвинея срещу него в подкупничество от всички страни. Смята се, че Цезар е казал на майка си в сутринта на изборите, че той или ще се завърне у дома като POntifex Maximus или изобщо няма да се завърне, тъй като очаква да бъде изпратен в изгнание поради огромните дългове, които е натрупал, за да ги вложи в кампанията си. Цезар печели въпреки по-голямия опит и реноме на опонентите си. С поста Цезар придобива и официална резиденция на Виа Сакра.
Когато Цицерон, който е консул през тази година, разкрива заговора на Катилина да завземе властта над републиката, Катул и останалите обвиняват Цезар в участие в конспирацията. Цезар, който е избран за претор за следващата година, взима участие в дебата в Сената как да се процедира с конспираторите. По време на дебата на Цезар е пусната бележка. Марк Порций Катон, който ще стане неговият най-неумолим политически съперник, го обвинява в кореспонденция с конспираторите и настоява съобщението да бъде прочетено високо. Цезар му дава бележката, която разочароващо се оказва любовно писмо от полусестрата на Катон Сервилия. Цезар спори убедително срещу смъртната присъда на конспираторите, предлагайки да бъде заменена с доживотна, но Катоновата реч се оказва решителна и конспираторите са екзекутирани. На следващата година е назначена специална комисия, за да разследва заговора и Цезар е обвинен в съучастничество отново. Той се оправдава с показанията на Цицерон, че Цезар му е съобщил всичко, което знае и така един от неговите обвинители, а също и един от членовете на комисията са хвърлени в затвора.
Докато е претор през 62г.пр.Хр., Цезар подкрепя Цецелий Метел, сега трибун, във внасянето на спорни законопроекти и двамата поради упоритостта са отстранени от длъжност от сената. Цезар се опитва да продължи да изпълнява задълженията си, но е заплашен с насилие. Сенатът се принуждава да го възстанови на длъжност, тъй като той успява да усмирява публичните демонстрации в негова чест.
Същата година фестивалът на Bona Dea ("добра богиня") се провежда в дома на Цезар. Не трябва да присъстват никакви мъже, но млад патриций на име Публий Клодий Пулхер успява да се вмъкне, прикрит като жена, отчасти заради съблазнителната жена на Цезар Помпея. Той е призован и обвинен в светотатство. Цезар не дава показания срещу Клодий на процеса, за да не оскърби една от най-влиятелните патрициански фамилии в Рим и Клодий е оправдан след солиден подкуп и заплахи. Въпреки това Цезар се развежда с Помпея.
След преторството Цезар е избран да управлява Отвъдна Испания, но е все още затънал в дългове и трябва да удовлетвори кредиторите си преди да замине. Той се обръща към Марк Лициний Крас, един от най-богатите мъже в Рим. В замяна на политическата подкрепа срещу опозиционните интереси на Помпей Крас заплаща част от Цезаровите дългове и става гарант за други. За да избегне превръщането си в частен гражданин и започването на съдебни процеси заради дълговете му, Цезар се оттегля към провинцията преди края на претурата. В Испания завладява Галеция и Лузитания, наричан император от войските си, реформира закона за дълговете и завършва управлението си в Испания на голяма почит.
Наричан император, Цезар има право на триумф. В същото време той иска да се кандидатира за консул, най-старшата магистратура в републиката. Ако той празнува триумф, ще остане войник и ще стои извън града до церемонията, но за да участва в изборите, той трябва да изостави командването и да влезе в Рим като обикновен гражданин. Цезар не може да направи и двете едновременно. Той моли сената за позволение да се бори в изборите in absentia, но Катон възспира предложението. Изправен пред избора между триумф и консул, Цезар избира консулът.

Първи триумвират

През лятото на 60г.пр.Хр. между Цезар, Помпей и Марк Лициний Крас е сключено споразумение, известно под наименованието Първи триумвират. Те образуват неофициален съюз и се задължават да си помагат.
През 59г.пр.Хр. Цезар омъжва дъщеря си Юлия за Помпей и чрез сключения династически брак укрепва триумвирата. Безсилни да се борят срещу тримата мъже, сенатските кръгове са принудени да отстъпят. Първият успех на съюзниците е избирането на Цезар за консул през 59г. пр.Хр. Най–напред, за да снабди с дялове ветераните на Помпей Велики, Цезар провежда аграрен закон. Той издейства да се разпределят между тях обществените земи в Кампания, а в случай, че и те са недостатъчни, е поставено да се закупят други терени в Италия за сметка на доходите, които постъпват от източните провинции. Със силата на закон са утвърдени и всички разпоредби, които Помпей издава на Изток. В интерес на конниците , които поддържат Крас, Цезар намалява с една трета сумата, необходима за откупуването на данъците за провинция Азия. За себе си (след изтичането на консулския мандат) успява да уреди назначението си за наместник в провинциите Цизалпийска и Трансалпийска Галия за срок от 5 години. Разходите в предизборната борба, пръскането на пари при търсенето и печеленето на привърженици – всичко го вкарва в големи дългове. Но целта е не само богатството. Пред този далновиден човек изведнъж се разкрива шанса да изгради име на пълководец, да спечели верността и предаността на предвожданите легиони. Той мисли в далечна перспектива и вижда как в борби с келти и германи създава и укрепва римските провинции на Запад, за да затрие славата от източните експедиции на “новия Дионис“ на новия Александър“ , на най – големия си съперник - Помпей Велики.

Взетите от Цезар мерки и проведените закони удоволетворяват желанията на широките кръгове на населението, печелят симпатии и водят до разширяване на неговото политическо влияние. Преди да замине за Галия , той има грижата да изгради и укрепи стабилен авторитет в Рим и в тази насока използва лично задължения му народен трибун за 58г.пр.Хр. – Публий Клодий Пулхер. От своя страна той нанася сериозен удар на най – ревностните представители на сенатската олигархия, в това число и на личните врагове на Цезар – Цицерон и Катон Млади. С покрепа на народното събрание ораторът е обвинен, че противно на закона, т.е. без следтвие и съд, предава на смърт съмишлениците на Катилина, заради което е изпратен в изгнание, а имуществото му е конфискувано. Известният с честността си Катон Млади също е отстранен под предлог, че трябва да поеме изпълнението на мисия на остров Кипър. Клодий организира престъпни отряди, съставени от роби, гладиатори и най–долните слоеве на градските плебеи, и чрез тях започва да тероризира града.
На следващата 57г.пр.Хр., сенатската групировка му противопоставя Тит Аний Милон, който действа в нейна защита със същите средства и методи. Форумът и улиците на Рим са сцена на кървави схватки.
През 56г.пр.Хр. покоряването на Галия може да се смята за привършено. Там Цезар умело използва разногласията и постоянните междуособни войни между отделните племена, които възпрепятстват обединяването и създаването на единна държава, и с подкрепа на голяма част от сената завладява територии чак до бреговете на река Рейн. Пръв от римляните преминава с войски на десния му бряг и престоява там 18 дни в преследване на германците. После стига и до Атлантическия океан.
За да демонстрира силата на римското оръжие, с два легиона Цезар извършва десант и сполучливи акции в Британия – които правят голямо впечатление в Рим. В скоро време Галия е обложена с ежегоден данък на сума от 40 млн. денари. Огромната плячка – стада добитък, скъпоценни метали, хиляди роби, предизвиква удивление и възторг във вечния град. Със специално постановление на сената, започват празненства които траят 15 дни.
В Галия Цезар получава всичко, към което се стреми – слава, войска, пари. Известността му расте за сметка на останалите двама триумвири, а победите извисяват неговия престиж. Той щедро финансира привърженици и противници, и пръска големи суми за своите намерения.
По този начин към средата на 50–те години на I век пр.Хр. съюзът на триумвирите започва да се разклаща и изглежда някак нестабилен. Симптомите са показателни, защото старото съперничество между Помпей и Крас се събужда отново и отношенията им се напрягат до крайност. На свой ред и двамата се боят от сполуките на Цезар и се страхуват от засиленото му въздействие. Що се отнася до Сената и оптиматите, те също изострят върховете на нападките и подклаждат огъня на зародената връжда и на взаимната завист. Цезар полага огромни услилия, за да се преодолее кризата.

През 56 г.пр.Хр. в град Лука, в северна Етрурия, става срещата между тримата гиганти. Тя преминава в необикновено тържествена обстановка и заздравява обединението. Именно на нея се взема решение Крас и Помпей да се кандидатират за консули за 55г.пр.Хр. и тогава се разделят сферите на влияние в държавата. Крас се стреми да стане наместник в провинция Сирия за следващите 5 години и, в поход и война срещу партите, да спечели лесна слава и голямо богатство. Помпей държи на испанските владения, които ca сигурна материална база и там под негово ръководство действа силна войска. Цезар разбира, че положението му е все още недостатъчно солидно и се нуждае от нови назначения в Галия.
По тези въпроси се споразумяват и тримата на срещата. Разделянето на властта означава практическото ликвидиране на републиканските учреждения. В значителна степен сенатските декрети и постановленията на народното събрание вече се дитктуват от волята на триумвирите. Заедно с това е очевиден опитът за противопоставяне между популари и оптимати, тъй като така двете групировки от само себе си се изтощават.
След заемането на тримата мъже с непосредствените задачи, Рим остава в плен на движенията на Клодий и Милон. Уличните битки между тях са постоянни, положението се влошава с всеки изминал ден. Във външнополитическо отношение държавата също се намира в затруднение. Във войната с Партия Крас, който мечтае да повтори походите на Александър III Велики на Изток, търпи загуби, армията му е разбита, а той убит. Фактически със смъртта на Крас Първият триумвират се разпада.
Цезар има достатъчно сериозни грижи с въстаналите гали и особено с предводителят им Верцингеторикс, който обединява всички племена. След много премеждия Цезар спечелва битката при Алезия, а падането на крепостта води до разцепването на крехкото единство на организацията и до неизбежната и гибел. Победата окончателно завоюва Галия за римляните.

По същото време Помпей Велики, който остава в Италия, все повече влияе върху държавните работи и се превръща в едноличен управник на страната. През 52 г.пр.Хр. за пръв път в римската история той е избран за консул без колега, т.е. получава сам висшата правителствена власт и съсредоточава значителни прерогативи в свои ръце. Така е, защото държи още проконсулството в испанските провинции и извънредните пълномощия за снабдяването за Рим с удоволствие. Подобно странно и необикновено обединяване на длъжности – трудно и невъзможно преди, се превръща в прецедент за бъдещето. Просто необходимостта от твърда ръка, която трябва да ликвидира пълзящата анархия в града, принуждава сенатската олигархия да го подкрепи. За нейните намерения той е много по–удобен от Цезар – кумира на популарите.

За кратко време Помпей се справя с терористичните отреди на Клодий и Милон, успокоява населението, осигурява относително стабилното съществуване и подобрява снабдяването с храни. Сега датира и началото на неговото сближаване с оптиматите. От тази позиция той се опитва да отстрани от политическия хоризонт своя единствен противник – Цезар. Посочените тенденций предопределят борбата на живот и смърт между двамата.
Една от първите задачи на Помпей, за да се добере до първенството в държавата, е да прокара закон, който забранява на Цезар да се кандидатира за консул, преди да разпусне легионите и да представи отчет за делата си в Галия. Положението е напрегнато, защото армията на първия е разквартирувана в далечна Испания, докато тази на втория заплашително лагерува в Северна Италия. Без да се колебае, сенатът веднага издава постановление новопристигналият пълководец да върне своите пълномощия, което ще рече да предаде властта там, т.е. да освободи войските и да му се назначи приемник в Галия. Въпреки че народните трибуни (Марк Антоний и Квинт Касий) налагат „вето” върху приетото решение, оптиматите не се съобразяват с него. Без да държат сметка за нарушаването на техните права, те ги принуждават да напуснат Рим, за да отидат при Цезар и същевременно допънително насърчават Помпей в събирането на бойни единици.

Гражданската война

За Цезар дилемата е сложна. Той трябва или съвсем да се откаже от политическа дейност, или да подеме въоръжена борба. Решението не търпи отлагане и на 10 януари 49г.пр.Хр., със съдбовните думи „ Жребият е хвърлен „ , пълководецът неочаквано пресича реката Рубикон – административна граница между Цизалпийска Галия и Италия. Нарушаването на закона е мотивирано като дълг за отмъщение на поруганите права на народните трибуни. По този начин вината за войната се прехвърля върху противниците.
Помпей не може да противодейства, тъй като по това време главните му сили се намират в Иберия. Заедно с по–голяма част от сенаторите той избягва в Гърция. Независимо от форсирания марш на армията, Цезар не успява да попречи на това, но вече цяла Италия и Рим са негово притежание. След бягството на предводителя останалите в страната отряди на Помпей се предават и се присъединяват към победителя, който за разлика от Марий и Сула се отнася сравнително снизходително дори към своите отявлени противници. Цезар набързо организира живота в града, присвоява държавната хазна и се отправя за Испания. Както сам заявява, след като е „разбил пълководец без войска„, този път „отива да разбие войска без пълководец„. С ненадейно нападение срещу испанските легиони на съперника той осуетява тяхното нахлуване към Италия, принуждава ги да капитулират и ги включва в състава на собствените си сили . При завръщането си в Рим военачалникът получава дори диктаторски пълномощия , но заема длъжността едва единадесет дни, през които окончателно възстановява правата на всички проскрибирани и провежда изборите за консули .
Към края на 49г.пр.Хр., именно като консул, Цезар заминава за Гърция и дебаркира в Епир за последната схватка.

Първоначално всички предимства са на страната на Помпей. Той разполага с грамадна армия, със значителни парични средства, със силен флот, но действа мудно. По всякакъв начин е забавян и от сената, който почти в пълен състав заема главната му квартира, намесва се в заповедите, непрестанно променя и критикува и безконечно обсъжда подробности. Въпреки всичко в битката при Дирахий победата е на тяхна страна, неуспехът на противника е сериозен, загубите са значителни, а оттеглянето в Тесалия е задължително.
Но през лятото на 48г.пр.Хр. край град Фарсал, двете войски застават отново една срещу друга. Силите на Помпей осезателно превъзхождат по численост съперника. Срещу 40 000 бойци Цезар противопоставя 27 000, а срещу 6000 конници – 2000. Като узнава обаче за превъзходството на вражеската кавалерия, той съсредоточава един отбран отряд перпендикулярно на фронта на войските със задачата да атакува едва тогава, когато неприятелските ескадрони принудят неговите да отстъпят. Битката се води на морския бряг, като двете армии са една срещу друга. От едната им страна е морето, а от другата в засада изчаква отрядът на Цезар съставен от стрерлци с лъкове и прашки. При опита на конницата на Помпей да заобиколи фланга на Цезар, тя е посрещната от стрелците на Цезар. Те с такава ожесточеност атакуват конниците, че ги принуждават съвсем скоро да побягнат. Приложената тактическа изненада решава изхода на битката, защото след като започва преследването на противниковите конници, които се оттеглят, легионите на Цезар се оказват във фланг и тил на враговете и ги обръща в бягство.
След загубата отначало Помпей се укрива на остров Лесбос, а оттам се прехвърля в Египет с надеждата да намери помощ и подслон при лично задължения му владетел. Ала новината за поражението изпреварва събитията. За да спечели благоволението на победителя, още със слизането на брега египетският цар Птолемей XII предателски го убива. По–късната римска политическа традиция представя Помпей като мъченик, който се жертва за свободата на Републиката, но едва ли твърдението съдържа някаква доза истина и по–скоро тя е изкуствено изопачена и съвсем не съвпада с действителните стрмежи – да се превърне в едноличен господар, подобен на елинистическите монарси, чийто прототип е героическата фигура на Александър III – неговия идеал.

На третия ден след злощастния край Цезар пристига в Александрия. В подхванатата династическа свадба между Клеопатра VII и малолетния фараон – неин брат, но и съпруг, той вече има основания да вземе страната на младата и очарователна царица. Макар и да не липсва романтика в отношенията им, сделката между тях е добре обмислена. Клеопатра се стреми да използва римската войска, за да завземе властта, а пък Цезар се надява да получи необходимите огромни средства, за да осъществи своите честолюбиви планове и едновременно да си осигури доверен поддръжник в по–нататъшната борба срещу помпеанците на Изток .

Неприкритата и дори изтъкната позиция предизвиква спонтанното избухване на въстание против римляните. То сериозно заплашва да подкопае непоклатимостта на тяхното господство, особено когато бунтовниците се оказват на прага да пленят корабите на военния флот. За да не попадне в ръцете на размирниците, пълководецът заповядва да го запалят. По време на пожара изгаря и част от прочутата Александрийска библиотека. Справянето с извънредната ситуация, където всичко се крепи на косъм, става само благодарение на бойните подкрепления, които пристигат навреме от Мала Азия. После нещата приемат обичайния си ход. Цезар печели сражението над египтяните в открита битка, а заедно с това и престола за Клеопатра.
Престоят в Египет предоставя на враговете му шанса отново да предявят претенции и да се заредят с енергия. При създадените благоприятни условия от гражданската война между римските военачалници, на свой ред Фарнак – синът на Митридат VI Евпатор, се стреми да уголеми тесните граници на боспорското царство и решава да възвърне загубеното от баща си. Той успява да завземе дори Витиня и със силна армия и флот заплашва Азия - най–важната от източните провинции на Републиката. С необикновена бързина Цезар пристига от Александрия и без особени затруднения разгромява Фарнак, който загива по време на бягство.
След уреждането на азиатските дела Цезар се завръща в Рим. Той заварва града във влошено икономическо състояние. За сметка на поскъпването на живота стойността на парите пада и отново на преден план застава въпросът за дълговете. Той е изключително актуален, а градските плебеи настойчиво държат на касацията им. Частичното уреждане не проблема, а не тяхното окончателно анулиране, не удовлетворява нито длъжниците, нито кредиторите и вълненията прерастват в два последователни бунта. Притиснат от нови външнополитически затруднения Цезар е принуден да отмени задълженията на най–бедните за срок от една година, както и да премахне натрупваните лихви. Той успокоява и недоволството сред легионерите, като със средствата, иззети и конфискувани преди всичко от Помпей, раздава обещаните, заплати.
Докато пълководецът се намира на Изток, а след това възстановява реда в Рим и укрепва положението си в Италия, помпеанците съсредоточават сили в Африка. Там се събират значителни военни контингенти и успяват да издействат поддръжката на нумидийския цар Юба. Въпреки своята мощ и числения превес над врага, през 46г.пр.Хр., при Тапс след дълга и кръвопролитна битка те понасят ново поражение от преминалия в настъпление противник .
Най–продължително се съпротивлява Утика, където командването се води от Катон Млади. Когато разбира, че всичко е безнадеждно, най–убеденият привърженик на старата аристократична република предпочита да се самоубие. След капитулацията логично се предават и останалите градове на Африка. Във въпросните събития местният владетел е застигнат от смъртта, а Нумидия е превърната в Римска провинция под името Африка Нова.

След гражданската война

При завръщането си в Рим Цезар отпразнува четири триумфа за победите си в Галия, Египет, Азия и Африка. Но страната все още не е умиротворена, а кошмарът продължава и краят му не се вижда. Този път синовете на Помпей – Сескт и Гней, подемат глави и започват действия в Испания. Сражението става край селището Мунда и за него военачалникът пише до сената, че ако в други боеве се е сражавал за победа, то тук се бори за своя живот. Въпреки всичко щастието е на негова страна. В схватката Гней е убит, а Сескт избягва в Северна Испания. Тържеството на Цезар е пълно. В резултат на гражданската война (49–45г.пр.Хр.) републиканският строй в държавата се променя съществено със скритата цел да се подмени окончателно с пълновластно и еднолично управление, сигурно опряно на легионите. Посочената тенденция проличава ясно след кампанията при Тапс, когато през 46г.пр.Хр. Цезар приема от народа и сената титлата диктатор, най –напред за десет години, а после, през 44г.пр.Хр. – за цял живот. Без съмнение за него се дължи утвърждаването в обществото на принципа едно и също лице да може да изпълнява едновременно няколко длъжности.
От 48г.пр.Хр. вече всяка година той е избиран за консул. Пак оттогава последователно получава и трибунските прерогативи. От 46г.пр.Хр. му е възложена префектурата на нравите, която по същество обозначава качеството цензор. Още от 63г.пр.Хр. е и велик понтифекс. Сдобива се и с титлата „баща на отечеството„, а званието „император„ влиза в състава на името му и сочи неговата лична връзка с войската.
От тази позиция Цезар има решаваща дума по въпросите за войната и мира, разполага с възможността да определя кандидатите за магистрати и да се разпорежда самоволно с обществената хазна. Подобно голямо натрупване на пълномощия в ръцете на един човек и придобитите без какъвто и да е ред почетни титли са несъвместими от гледна точка на републиканските норми, противоречат на цялата държавна практика, но създават за Цезар изключително положение и го превръщат в монарх, който не подлежи на контрол. Нещо повече, всичките му действия подсказват, че по същество той смята строя за негоден и се готви за коренни промени, но така, че на външен вид нещата да останат привидно същите.
По време на управлението на доживотния – „вечен „диктатор, народните събрания, които продължават да се събират по обичай, изгубват политическото си значение. Така е, защото Цезар свободно се ползва от правото на препоръка за заемането на различните длъжности. Неговите предпочитания се гласуват с послушание и фактически изборите на отделните лица се подменят с тяхното назначаване. Сенатът също е реорганизиран и съставът му е увеличен на 900 души, много от които са хора без аристократичен произход, военачалници от армията, лично задължени на Цезар и дори негови освободени роби.
Намерението е най–висшият държавен орган да се превърне в правителствено учреждение на цялата страна, а не само на Италия и на Рим. За да се тушират контрастите с провинциите се предвижда навсякъде да се създаде слой от население, което да има права на римски граждани и тези достойнства по възможност да се получат по–скоро от провинциалните жители. Освен това Цезар съвсем не отстоява убеждението, че армията трябва да се комплектува изключително от пълнокръвни римляни. Напротив, в нея трябва да участват всички боеспособни части от различните краища, т.е. освен от тях, тя да се попълва с войници например от Галия, Мала Азия, Испания, за да се превърне в могъщ страж на световна държава.
За да демонстрира личната върховна власт, на която Цезар гледа като на наследствена институция, той се явява навсякъде в пурпурна тога на триумфатор и с одежда, която съгласно традицията носят римските царе. Диктаторът получава разрешение от сената да седи на златното курулско кресло. Любопитно е как в сибилинските пророчески книги е открито предсказание, че победата на Изток срещу партите може да се спечели само от човек с владетелски достойнства. По този повод в началото на 40г.пр.Хр. два пъти Марк Антоний се опитва да го увенчае с царска диадема пред тълпата, събрана в театъра, но Цезар демонстративно я отблъсква. Овациите нямат край, тъй като мнозинството от населението продължава да споделя републиканските настроения, а и времето за кардинално преустройство е още далеч.
Цезар полага не малко усилия да внесе ред в данъчната система и да установи стабилност в държавата. За да намали бездомната и безработна беднота, изселва 80 000 градски пролетарии в колониите. По–късно предлага и закон за самоуправлението на италийските градове. Прокарва също постановление за строго наказание на лицата, виновни за изнудване на провинциалното население. Основната му грижа е да заздрави отношенията си с победената аристокрация и поради тази причина амнистира някои от своите бивши противници и дори им издейства различни постове.
Той се отказва от демагогска политика и провежда някои мироприятия в съответствие с възгледите на оптиматите. Ето защо числото на гражданите, които имат право да получават безплатно жито, изведнъж намалява от 320 000 на 150 000 души. Основната цел, която преследва чрез система от реформи, е да се подготви сливането на Рим и на провинциите в монархия от елинистически тип. От този момент нататък вечният град трябва да запази само значението си на средище на световна и велика сила – да се превърне в резиденция на самодържеца. В този смисъл дори се подозира, че Цезар замисля преместването на столицата в Александрия или в старата Троя .

Убийство и последствия

Новата социална политика, нарушаването на републиканската конституция отстраняването на държавните магистратури на множество оптимати и накрая едноличното господство печелят с годините редица врагове. Олигархията така и не иска да отстъпи без бой вековните си съсловни привилегии. Срещу Цезар е организиран заговор, в който участват повече от 60 сенатори. Те търсят удобен случай да му отмъстят за всичко причинено и да го погубят. Предводители на съзаклятниците са Гай Касий Лонгин и Марк Юний Брут.
Планът за покушението е разбработен подробно на 15 март 44г.пр.Хр. на заседание на сената Цезар пада мъртъв под ударите на бунтовниците – по ирония на съдбата пред статуята на Помпей. Присъстващите се разбягват, а паниката се предава на населението. Така човекът, който показъл как републиката може да стане империя бил убит. Вместо тържествено да обявят възстановаването на републиканския строй, разтревожените и уплашени похитители се оттеглят на хълма Капитолий и там се укрепват.
След убийството на Цезар нито една от страните, които се домогват до властта, не установява сериозно надмощие и всяка търси да се осигури с въоръжени сили. Създаденият своеобразен политически вакуум се отличава с безпомощност и с липсата на перспективи за действие. Най–приемливо е компромисното решение, предложено от Цицерон, а именно Цезар да не се обвинява за установената „тирания„ да се признаят за легитимни всичките му разпореждания, а подбудителите да останат безнаказани и да получат пълна амнистия.

Според приетото постановление тялото на диктатора е изгорено на форума. След приключването на обреда недоволната и възбудена тълпа се люшва в пристъп на отчаяна екзалтация да руши и гори жилищата на оптиматите, докато най–накрая умората надделява над хаоса. Впоследствие на мястото на кладата е издигнат олтар, върху който се извършват жертвоприношения за гения на Цезар – обявен за „божествен„.

Постигнатото между отделните групировки споразумение се оказва нетрайно. В Италия започва ожесточена борба между най–близките съподвижници на Цезар – Марк Антоний и Марк Емилий Лепид (от старинен патрициански род, но ограничен и посредствен човек), и сената, начело с Цицерон. В разгара на схватката на сцената се появява и Гай Октавиан. По силата на завещанието на покойника и в качеството на син на негов братовчед той става наследник на огромното му състояние.

[fluffka1]

http://download.pomagalo.com/93107/t...ichie+na+edip/

http://download.pomagalo.com/307344/...=18594913&po=2

може ли??

[detelina101]

ТРАГИЧЕСКОТО СТРАДАНИЕ И ТРАГИЧЕСКОТО ВЕЛИЧИЕ
НА ЕДИП



Софокъл довежда старогръцката трагедия до разцвет и успява да я превърне и истинска драма- с мащабни конфликти, разгръщане на действието и сложни образи.
Софокъл е майстор на трагическите характери. Неговите герои се борят със съдбата си, дори когато тя е предопределена.
В своята драматическа творба „ Едип цар” Софокъл поставя като основен акцент проблема за съдбовна предопределеност и личния избор на човека. Чрез трагиката в живота на Едип , той изразява собственото си отношение- човешката съдба се променя от поведението на човека и нейните очертания зависят от темперамента и характера на отделната личност.
Едип, като потомък от рода на Лай е изключителен герой и човек с тежка съдба. Неговият образ е поставен между нравствено-етичнити норми и крайните проявления на човешкия характер. На него жребият е отредил извършването на смъртни грехове – отцеубийството и инцеста с майка му. Трагизмът се изразява в незнанието му.
Едип цар преминава през множество препятствия, нещастия и случайности, докато опознае себеси, корените си и истинската си същност. Въпреки всички пречки по пътя си той несъзнателно следва предначерната му от боговете съдба.
В началото на трагедията Едип е представен като справедлив и доброжелателен цар с високо чувство за отговорност и добро сърце. Постигнал е много успехи и е доказал на дело, че е мъдър и грижовен владетел. Неговата мъдрост е спасила града от Сфинкса, станал е цар на Тива, има власт, богатство и семейно щастие. Поданиците му го почитат и величаят и го наричат „....най-велик сред смъртните”. Между него и народа, цари разбира-
телство, хармония и взаимно уважение. Той е достоен човек, който се ползва с уважението на гражданите. Едип е добър управник, който е изпълнен със съчувствие и е готов да направи всичко , за да им помогне.
Един от важните смислови акценти в трагедията на Софокъл е значението на трагическата вина. Тя не се състои толкова в отцеубийството и кръвосмешението , а тя се дължи на неговия гневен характер, представен чрез редица сцени в трагедията. Това
отрицателно качество разкрива и други негативи в характера на Едип.
От една страна трагиката не е във вината му, а в съдбата му. Но от друга – Едип носи своята трагическа вина. Тя се заключава в неразумни постъпки в моменти, когато той има правото на избор – избор между добро и зло, между правилно и неправилно, постъпки, в които решаваща роля играе не предопределеността, а гневливият характер и буйният нрав на героя, за когото примирението е непосилно.
Основната обединяваща теzaна трагедията е темата за трагическата вина на Едип
поставена още в пролога.Страданието на героя може да се мотивира и чрез вина, която не е лично негова. Много истории за родовото проклятие са митологични сюжети, запазени в старогръцката литература. Древните гърци живеят с разбирането, че проклятието на рода е инструмент на съдбата, която наказва разбунтувалите се срещу предопределеното. В драмата престъплението, което Едип е извършил на младини, не е споменато до момента,
в който смътни догадки обвързват смъртата на цар Лай – предишният владетел на Тива, с Едип, който убива в състояние на емоционален афект. Реагира според отрицателното в характера си, което се оказва трагично за него. Неслучайно убийството е извършено на кръстопът. Самият Едип застава на трагичния кръстопът на своя живот.Остава верен на природата си, но променя съдбата си. Носи трагична вина, която не осъзнава и която е предизвикана от незнание. Всичко, което се случва на Едип е предсказано, предопределено.
Човек не може да избяга от съдбата си и няма нужда да се съпротивлява- това е посланието на творбата.
Нарушената хармония трябва да бъде възстановена. Страданието,възмездието и покаянието са стремеж към равновесието и излизането от хаоса.
Поемайки по пъта на разнищване на случая с убийството на Лай, Едип стига до първия си драматичен сблъсък в трагедията- с прорицателя Тирезий, който отказва да съдейства за разкриването на убиеца. Гневът на царя, загрижен за народа си е справедлив- той укорява гадателя, че не питае любов към собствия си град.Ситуацията е изпълнена с много трагизъм- неговите настоявания ще доведат до разкриване на истината.
Упорството на Тирезий предизвиква гнева на Едип, както и неговото арогантно и дръзко поведение. След твърдата и кратка реплика на Тирезий:”Убиецът, когото търсиш днес, си – ти!”Едип се впуска да доказва превъзходството си над гадателя. Обзет от прекомерна дързост и гордост той не разбира, че греши. Истината към която се стреми е унищожителна за него.Тя е началото на страдания, които ще го научат, че най-големите истини се постигат с мъдрия поглед на духовното зрение, че по-страшна е вътрешната слепота.
Вторият сблъсък на Едип е сКреон. Той продължава и в диалога между Едип и
Йокаста. Отново се поддържа заблудата в незнаието на истината, но драматизмът нараства, защото тълкуването на темата за предсказанията поддържа убеденоста, че за човека е невъзможно да избегне фаталистичната предначертаност на съдбата си.Едип отново е сляп за истината.Той подозира по-скоро заговор срещу себе си и обвинява Креон.
Главният герой е неудържим в желанието си да накаже предполагаемия заговорник-Креон и това още повече увеличава гнева му.
Трагическата вина на Едип се състои не толкова в отцеубийството и кръвосмеше
нието, а тя се дължи на неговия гневен характер, представен чрез редица сцени в трагедията.Той става несправедлив и се възгордява, надсмивайки се над античните етически норми- Едип поставя човешкият си разум над божествената дарба. Самовлюбеността и горделивостта не му позволяват да допусне, че сам той е виновник за злочестата съдба на народа.
На този свят няма закон, няма сила – била тя божествена или човешка, която да оправдае убийството на човек. Никой не убива човек безнаказано. Независимо дали това става в момент на гняв, на болка, на огорчение – изборът да убиеш е личен и затова отговорността за извършеното деяние е чисто индивидуална.
Образът на Едип има своето вътрешно развитие от положителното към изява на отрицателното в характера. Той се превръща в страдащ, трагичен герой, който несъзнателно греши, нарушава етичните норми, воден от стремежа си към правда.
Изпълненият с обрати и трагизъм живот показва силата на човешкия дух, който е готов да се опълчи на съдбата и боговете. Но въпреки всичко човек има право на индивидуална воля, но само когато тя е съобразена с божествената предопределеност на съдбата. Той трябва да бъде благоразумен и смирен, защото, докато е жив, не знае какво ще му поднесе изменчивата и непостоянна съдба.

[detelina101]

ТРАГИЧЕСКОТО СТРАДАНИЕ И ТРАГИЧЕСКОТО ВЕЛИЧИЕ
НА ЦАР ЕДИП

В старогръцката литература един от великите майстор на трагедията е Софокъл. В неговите творби мракът и светлината, възторгът и страданието, победата и гибелта вървят заедно. За това образите, които създава са живи и вълнуващи. Те непрестанно воюват срещу всичко, което е предопределено в живота им.
Това ясно се вижда в „ Едип цар”, където независимо от предначертаната от съдба, на човека е дадено право за личен избор.На Едип, като потомък на рода Лай, е предопределено извършването на смъртни грехове – отцеубийството и инцеста с майка му. Но той първоначално нищо не знае и в това е трагизмът му. Героят преминава през редица трудности и злощастия, докато опознае себе си.
Първоначално Едип се изявява като човек с високо чувство за отговорност. Постигнал е редица победи. Станал е цар на Тива. Спасил е града от Сфинкса и това го е направило велик владетел. С делата си многократно е доказал своята мъдрост. Поданиците му го почитат, защото винаги е готов да им помогне. Радва се на богатство и семейно щастие. За него се говори, че е „....най-велик сред смъртните”.
Едип не е идеализиран герой. Той се отличава с гневен характер, който се проявява неведнъж. Особено силен е този гняв, когато героят започва да усеща своята трагическата вина. От една страна причина за отцеубийството и кръвосмешението е съдбата на Едип, но от друга, той извършва множество неразумни постъпки в моменти, когато има правото на избор. Точно в тези моменти, когато трябва да изяви свободната си воля, героят провява буйният си, гневлив характер и това го води към гибел.
Наистина страданието на героя може да се мотивира и чрез вина, която не е лично негова. Тя идва от родовото проклятие. В момент на силно раздразнение Едип убива цар Лай – предишният владетел на Тива .Тогава постъпва прибързано, като в момента надделява отрицателното в характера му. Неслучайно убийството е извършено на кръстопът. Това всъщност е емоционален кръстопът за героя. На него той остава верен на природата си, реагира спонтанно и гневно. По този начин поема трагичната вина, която първоначално не осъзнава. Трагичното е във факта, че всичко, което се случва на Едип е предсказано, предопределено. Творбата на Софокъл внушава, че човек не може да избяга от съдбата си и сякаш няма нужда да се съпротивлява..
Трагизмът на героя е не само в страданието, но и в покаянието му. Като търси истината за смъртта на Лий Едип стига до драматичен сблъсък с прорицателя Тирезий. Гневът на царя е огромен, защото Тирезий отказва да съдейства за разкриването на убиеца. Едновременно с това гневът на владетеля е справедлив, защото той е загрижен за народа си. Изходът от този трагичен сблъсък води до разкриване на истината.
След думите на Тирезий:”Убиецът, когото търсиш днес, си – ти!”Едип започва да доказва превъзходството си над гадателя. Но гневът го заслепява и Едип не разбира, че греши. Трагичното е във факта, че истината към която Едип се стреми е унищожителна преди всичко за него.Тя е началото на мъки, които ще го научат, че най-страшна за човека е вътрешната, духовната слепота.
Духовно изпитание за героя са неговите емоционални сблъсъци - с Креон и с Йокаста. В тези моменти отново надделява мисълта, че за човека е невъзможно да избегне ористта на съдбата си. И при тези сблъсъци Едип е сляп за истината, защото подозира заговор срещу себе си и обвинява Креон. Всичко това още повече увеличава гнева му.
Трагическата вина на Едип се състои не само в отцеубийството и кръвосмешението. Тя е преди всичко резултат от неговия гневен характер, от надмеността му.Той става несправедлив, възгордява се, надсмивайки се над моралните норми в своя свят. Надмеността не му позволява да допусне, че сам той е виновник за злочестата съдба на народа.Освен това нищо не може да оправдае убийството на човек. Едип е виновен, независимо дали е посегнал на баща си в момент на гняв и незнание. Изборът да убиеш е личен и отговорността за извършеното е също лична.
В творбата на Софокъл цар Едип преживява вътрешно развитие. Но то е от светлата към тъмната страна на характера му. Така от велик цар той се превръща в страдащ герой, който постоянно греши и нарушава етичните норми. Може би наистина съществува предопределеност в човешкия живот, но всеки има право и на свободна воля. Едип не успява да използва разумно тази лична, свободна воля и това е основната причина за трагичната му гибел.

[bubust]

zamunda.pomagalo.c om/download/112275/?search=2366096

Предварително благодаря.

[kotence_91]

zamunda.pomagalo.c om/download/112275/?search=2366096

Предварително благодаря.

Покажете пример на йонно ецване dani
Къде се използва плазмено ецване? az plasma

[carlosfacebook]

Как да дам линковете след като съм нов потребител и не ми дава да ги публикувам?


Благодаря много предварително.

[pavkata213]

http://download.pomagalo.com/95582/g...cheski+geroii/ за утре ми е но ще се радвам ако ми го свалите и до понеделник p.s. Herzlichen Dank ;]

[bubust]

@kotence_91 Искрени благодарности!

@carlosfacebook аз просто счупих линка.

[PiNk_GiRl]

Моля да ми ги свалите:

http://download.pomagalo.com/364110/...earch=24157836
http://download.pomagalo.com/77453/p...earch=24158179
http://download.pomagalo.com/3092/on...earch=24158609

Благодаря предварително!

[carlosfacebook]

download.pomagalo. com/462149/analiz+na+kino+na+vapcarov/?search=24156117

download.pomagalo. com/310188/analiz+na+stihotvorenieto+vyara/?search=24155599

download.pomagalo. com/6461/vapcarov+chovekyt+na+novoto+vreme/?search=24156056

ИМА ИНТЕРВАЛ МЕЖДУ . и com
Tрябват ми за утре сутринта.