Зимни вечери:
ПОЕМА ЗА АДА НА НЕВИННИТЕ
За жанровата специфика на „Зимни вечери" в литера¬турната наука съществуват две определения — цикъл и по¬ема. И двете са еднакво убедително и задълбочено обосно¬вани. Всяка от седемте отделни части може да съществува самостоятелно като художествено завършена цялост. Това е достатъчно основание творбата да се определи като пое¬тичен цикъл. От друга страна — тематичното единство и присъствието на лирическия „аз" обединяват детайлите на мозайката в разказ за жестоката участ на бедните в града. Някъде в надтекстуалните сцепления на текста (след ця¬лостния прочит) се оформя единното смислово, емоцио¬нално и интонационно звучене на творбата и отделните й части се възприемат като фрагменти от завършена поема.
„Зимни вечери" на Смирненски по своему предчувства появата на Гео-Милевата експресионистична поема „Сеп¬тември". Справедливо е твърдението на критика, че: „Зим¬ни вечери" може да бъде прочетена и като поема-предзна-менование на трагични събития" (Сава Василев). Висо¬кият трагизъм на кървавия сблъсък през 1923 г. обуславя емоционално нажежения експресивен стих на Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев и други предста¬вители на така наречената „Септемврийска поезия". В тех¬ните творби ще се отрази с нова сила и с нова естетическа нагласа същата тази поетика на фрагмента. Иначе казано, предчувствието за ужаса на кървавите септемврийски но¬щи се е превърнало в предчувствие и за посоките, по които ще поеме българската поезия.
Символният смисъл на студ и смърт е заложен още в заглавието „Зимни вечери". Зимата е онази „космическа вещи-ца-смърт", както се изразява големият руски културолог и естет Георги Гачев, когато самата величествена Природа умира, за да възкръсне през пролетта. А вечерта е краят на светлината и началото на дългата нощ-мрак — също сестра на смъртта. Съчетанието на тия два символа, толкова близ¬ки по смисъл, поставя началото на основните чувства в творбата — безнадеждност, отчаяние, студ, самота, тъга. Тия мрачни и тягостни настроения се превръщат в конкре¬тна и зрима представа още в първото двустишие:
"Като черна гробница и тая вечер пуст и мрачен е градът;"
Думите надмогват своя делничен смисъл, за да внушат окончателно асоциацията за нещо зловещо и непре¬одолимо, за нещо пъклено, за царството на тъмата. Гроб-ница-пустота-вечер-мрак — все символи на отвъдното. Алитерацията на „р" в повечето от значещите думи усилва чувството за обреченост. Сякаш ръмженето на някакъв незнаен звяр ни посреща в преддверието на това царство на хаоса. А поетът, като Дантевия Вергилий, ще ни поведе през страшните кръгове на Ада, за да видим и ние през неговите очи мъките на градската беднота.
Великолепният звукопис продължава и във второто двустишие:
"тъпо стъпките отекват надалече и в тъмата се топят."
Пълната липса на „р" само подчертава скрития смисъл от засилената му употреба в началото. Вместо него сега читателят възприема едновременно и със съзнанието, и със слуха си тия призрачно отдалечаващи се стъпки: тъп-о, стъп-кш-те, о-тек-в-ат, тъ-ма-та, топ-ят. В мрака на този полуреален свят бавно изчезва звукът и движението замира. Като че ли сме попаднали в отвъдното — там, къ¬дето са бездните на Великото Нищо и на абсолютното Без¬мълвие...
Втората строфа доуточнява детайлите на пейзажа и усил¬ва усещането за присъствие на злото в призрачния мрак:
"Глъхнат сградите, зловещо гледа всяка с жълти стъклени очи, оскрежената топола — призрак сякаш — в сивата мъгла стърчи."
Глаголите не назовават действия, а състояния. Метафо¬рите и сравненията не се нуждаят от усилия, за да бъдат раз-гадани. Странна и злокобна е метаморфозата на сградите — нещо демонично има в погледа на техните „жълти стъкле¬ни очи ". Като притихнали чудовища те са навсякъде — живи и зловещо дебнещи. Бездушни и жестоки, защото тези сгра¬ди са обиталища за владетелите, за господарите на мрака.
Ледено студен е Адът. Смирненски е намерил силно въздействащ поетичен образ — „оскрежената топола". Тайнствено и нереално като привидение — „призрак ся¬каш", самотното дърво стърчи „в сивата мъгла". Вледене¬на, тополата вече не е онзи многозначен символ — „дърво¬то на живота". Тя би могла да присъства в текста и като символ на оплакването — нейните листа са толкова чувс¬твителни, че потрепват и при най-слабия повей. Но оскре-жена, тополата вече не може да оплаква страданията на невинните. Тук тя по-скоро символизира вечната замръз-налост на света — безжизненост и смъртен хлад излъчват нейните призрачнобели клони.
Появила се е и мъглата, „сивата мъгла" — вездесъща, плътна и безплътна едновременно. Пристъпва в своите вла¬дения, за да върне първоначалния хаос и докрай ще владее лирическото пространство на поемата. Като че ли този „во-довъздух", както я нарича Георги Гачев, постепенно се из¬пълва с някакво неясно още съдържание, чийто смисъл е много по-обхватен от известните ни символни значения.
Леден студ е сковал и „изопнатите жици", които доизг¬раждат иреалната картина, като „странни струни, посребре¬ни ". Зловещ е техният студен звън и сякаш се чува в звукови¬те съчетания на сонорните „р" и „н". В третата строфа Смир¬ненски е постигнал и изключително силно усещане за злото, използвайки поетиката на контраста. Ако разгледаме извън контекста двата средни за строфата стиха:
"посребрени с тънък пух,
и снегът, поръсен с бисерни искрици,"
образите оставят усещането за нещо нежно, чисто, изящно и светло. Но в последния стих това усещане веднага рухва. Става очевидна измамната нежност на изяществото. Оказ¬ва се, че снегът като незнаен звяр от царството на злото ,хрупка с вопъл зъл и глух". Готов е сякаш и душите ни да изяде. А всъщност това „хрупкане" е толкова познат звук от стъпките ни по снега. Само че сега поетът го е наситил с друго съдържание. Внушеното от самото начало мрачно и тягостно чувство, достига своеобразен апогей. Повторе¬нията на „глъхнат"-„глух" и „зъл"-„зловещ" се допълват от неясния „вопъл" и за пореден път въвеждат странното предчувствие за зло, което дебне в безмълвието на мрака и студа.
Основното чувство — скръбта — придобива космичес¬ки измерения в картината от последната строфа на този встъпителен фрагмент. Като невидим фантастичен паяк мъглата вече е изплела „безплътните си мрежи" върху це¬лия призрачен свят и:
"мълком гаснеща от скръб, младата луна незнаен път бележи с тънкия си огнен сърп."
Няма хора, няма движение и звук няма. Всичко е за¬мръзнало от ледения дъх на преизподнята. Даже нежното нощно светило, възпято в народните ни песни като ясен месец, сега е „младата луна", която гасне, обсебена от вез¬десъщата „скръб". Тънкият „огнен сърп" търси своя „нез¬наен път" и няма надежда за изход.
Единствено мъглата — всевластна, тъмна и тежка — ос¬тава над света, за да угаси и последния лъч студена светли¬на. В римуването на „скръб" и „сърп" поетът не е преследвал само звуковата близост. Без да се споменава никъде в текста, някак неусетно в подсъзнанието на читателя се е наста¬нил оня известен символичен образ на смъртта — скелет с коса или със сърп.
Едва ли може да се намери в българската поезия толкова силно въздействаща картина, внушаваща идеята за царст¬вото на призрачните сенки — Ада. Той е студена и тъмна пустиня, в която страдат душите на невинните, защото този пъкъл е сътворен от бездушните властелини на земния свят.
* * *
Във втория поетичен фрагмент поетът открито заявява своето присъствие: „Вървя край смълчаните хижи". Лири¬ческият „аз" не е нещо, за което трябва да се досещаме. Това е самият поет. Можем дори да си го представим, ако знаем повече за него. Той е ясно ситуиран, т.е. можем „да видим" мястото, където се намира. Около него не са вече зловещи¬те сгради „с жълти стъклени очи", а „смълчаните хижи". Не е в центъра на големия град, а в бедняшките покрай¬нини. „Хиджи" тук не означава сгради в планината за подс¬лон на туристи. Думата има съвсем друг смисъл — бедни, схлупени като колиби къщурки. Всяка от тях е Дом, но си-ромашки жалък и тъжен.
И отново читателското ни съзнание върви подир поета:
"в море непрогледна мъгла и вечната бедност и грижа ме гледат през мътни стъкла."
Вездесъща и потискаща, мъглата е погълнала света. Мрачно и тягостно настроение излъчва картината и няма изход от страшните бездни на „бедност и грижа". Те са „вечни" в несправедливия и грешен свят. В контраст с ярката светлина от ония „жълти стъклени очи" на ка¬менните сгради сега стъклата са мътни". И хижите гле¬дат, но не „зловещо", а с поглед през сълзи.
Художествените детайли продължават да изграждат представата ни за Ледения Ад:
"В стъклата с десница незрима под ледния дъх на нощта, чертала е бялата зима неземни сребристи цветя."
Изумителна е нежността и красотата на тия „сребристи цветя" по стъклата. Наистина са „неземни", защото кос¬мическият студ ги е изваял. Но техният истински смисъл е страшен: студът е властелин над бедната хижа и няма топ¬линка в Дома.
Пластичната изобразителност оставя у читателя усеща¬нето за видяна от него самия картина. Само за миг поетът е спрял, за да ни посочи „къщурка позната". Не е трудно „да видим" „в прозореца детска глава" и „да чуем" как:
"... грубо гърмят в тишината пияни хрипливи слова."
В самото обиталище на отчайващата бедност е надник¬нало нашето съзнание. Като в печална повест четем съд¬бата на един Дом. А тази съдба е еднаква за всички в „смълчаните хижи". Не само студът, но и Големият глад вилнее там, за да бъде изпитанието още по-непоносимо. А то — изпитанието — е от човешката подредба на живота и не свършва, защото човекът е безмилостен и жесток.
Не е трудно да прекрачим зад бариерата на прочетеното и да си представим деня на бащата — как отчаяно обикаля студения град и търси някаква работа. Каквато и да е ра¬бота, само за хляба да има... И не намира — „завърнал се вкъщи —безхлебен". Той, дето трябва да е опората на Дома и семейството, е потърсил изход в забравата от пиянство — „пиян пак". (Спомняте ли си Ботевия стих „пиян дано аз забравя"?) Внимателният читател непременно ще забеле¬жи кратката думичка „пак". Значи отново безхлебен и от¬ново пиян — той се върти, обезумял от мъка, в омагьоса¬ния кръг на нищетата и ругае:
"и своя живот непотребен, и своята мъка без край."
Като в зловеща сцена от абсурден театър на сенките ав¬торът отново спира вниманието ни върху характерен детайл от бедния декор: „завесата мръсна, продрана". И зад нея:
"едър мъглив силует размахва ръцете в закана, от помисли странни обзет."
Какви ли са наистина тия странни помисли в обърканото му, смутено съзнание? Как ли трябва да се чувства човек, когато е разбрал, че животът му е лишен от смисъл? А мъ¬ката в невинните детски очи е многократно по-непоносима от собственото страдание. Срещу кого е размахал така бе¬зумно „ръцете в закана "? У себе си ли дири вината или се е досетил, че други са подредили така нещастната му съдба?
Сцена от живота на велики страдалци е последната строфа на този фрагмент:
"Децата пищят и се молят, а вънка, привела глава, сред своята скръб и неволя жена проридава едва."
Какво е станало с това свещено пространство — Дома? Защо не може вече да бъде убежище от неволите в живота? На кого се молят изплашени децата? На бащата — да сми¬ри неясния си, но страшен гняв и да бъде пак техният пок¬ровител? Или на Бога — да се смили над страданието им? Нали именно децата са символ на чистота и невинност. Не може и майката вече да бъде закрила и ласка. Безпомощ¬на, тя е извън Дома, съсипана от „своята скръб и неволя ". Даже нейното ридание е безсилно — „едва". То също ще потъне в тежката и вездесъща мъгла. Като живота й...
Рухнала е хармонията на родовия космос, така харак¬терна за българското семейство през Възраждането. Но след войните от първите десетилетия на XX в. са настъпи¬ли годините на Националната катастрофа. Неведоми за съзнанието на обикновения човечец зли стихии са разру¬шили порядъка. Останалото е непоносимо страдание...
Втората част на поемата завършва със стиха: „жена проридава едва". А третата започва със: „Сякаш плачът й дочули са". Звучи като логично продължение на основната тема — страданието и безизходицата. Както цялото лири¬ческо пространство е обсебено от всесилната мъгла, така и скръбта е проникнала във всички кътчета на тоя свят:
"сякаш са ехо в снега — звъннаха в сънната улица песни на скрита тъга."
Думата плач е в началото на първия стих, а думата тъга е последна в строфата. „Скрита" е тъгата в неочакваните песни и всичко напомня песенния плач на оплаквачките пред гроба на покойник. Даже цигулката после ще трепне
„разплакана".
В тази част на поемата господстват звуците. Няма го ве¬че потискащото безмълвие на бездните. Може би затова тук въобще не се споменава мъглата. Песни и звън на ковашки чукове преодоляват нейната тежка завеса. Двойните „н" в думите „звъннаха" и „сънната" са последвани от струпване на сонорните „р", „м", „л" и „н" във втората строфа:
"Трепна цигулка разплакана, сепна тя зимния сън, мигом след нея, нечакано, хукнаха звън подир звън."
Освен че е великолепен музикален звукопис, алитера-цията внушава и появата на искрица живот в това полу¬мъртво пространство: „сепна тя зимния сън". Неочаквано хукналите след песента на цигулката „звън подир звън" ся¬каш са сепнали и самия лирическия „аз":
"Пак ли са старите цигани? Пак ли по тъмно коват?"
Само споменаването на циганите вече предизвиква асоциацията за живот. Те са истинско въплъщение на жиз-нелюбието. Бедни скитници по цялата земя, те винаги пъ¬туват с песента и танца. И с толкова много деца... Жители на света, циганите са единственият народ, който не е вою¬вал, защото никога не е забивал знаме и никога не е каз¬вал: „Тази земя е наша!" И за свобода никога не са воюва¬ли, защото винаги са живеели свободни и независими от законите, по които е подреден животът на другите.
Сложен и многозначен символ се крие и в образа на ковачите — владетели на подземния огън, който може и скалата да превърне в огнена река. С него разтопяват сту¬дения и тежък метал, извлечен от самите недра на земята. Моделират го — и меч, и рало могат да изковат. Огънят в ковачницата е весел и страшен едновременно. Но той е и светлина. Заедно със звънките звуци в тази част на поема¬та играят искри и пламъци в ковашкото огнище. От печал¬ния мрак няма и следа. Той е извън тяхната „колиба сгуше¬на". Многообразно е поетическото присъствие на светли¬ната. В началото тя е само „пламък разкъсан и блед". Пос¬ле „пламва стомана елмазена" и „пръска тя златни иск¬ри". За да се стигне до оня невероятен танц на огъня и багрите в схлупената ковашка барака:
"Синкави, жълти и алени снопчета пламък трептят, в огнен отблясък запалени черни ковачи коват."
Изпълнен с песни, със звън на чукове и наковалня, с танц на светлините, третият фрагмент е едно надникване в най-скритите кътчета на човешката душа. Там, където са спотаени безсмъртните искрици надежда. Сякаш самата идея за огъня, който ще разкъса и прогони тежката мъгла на злото, е осветила тъмните лабиринти на душата. Страшна е непрогледната мъгла, но като искрици от ко¬вашко огнище проблясват и мигновенията на човешка ра¬дост. Само че бързо гаснат в мрака...
Нееднозначен и сложен е образът на черните ковачи.
Този символ понякога се свързва и с пъкления си смисъл. Освен това и поетът не е извел окончателно нашето съзна¬ние от представата за Ада. Достатъчни са знаците, които ни подсказват, че ковашката колиба сякаш е в подземното царство на влечугите. От нейната опушена стряха „спус¬кат се змийки от лед". Разтопената стомана, смазана от „тежките чукове", и тя като същинска змия: „вие се, съска, пълзи". Змийските звуци „с" и „з" са наситили цялата стро¬фа. Змийско е и движението — „пълзи".
Въпреки тези варианти за тълкуване на символния сми¬съл на ковачницата третият фрагмент на поемата оставя усещането За живот даже в невъзможните пространства на Ледения Ад.
Някак изведнъж свършва картината, изпълнена със светлини и пламъци. Поетът отново ни повежда из пъкъла на сивата мъгла, както Вергилий води Данте през кръго¬вете на Ада. Четвъртата част на поемата рязко контрасти¬ра с настроенията, чувствата и идеите, заложени в третия фрагмент:
"А навън мъглата гъста тегне, влачи своя плащ злокобно сив..."
Ненаситната паст на мъглата поглъща всичко. Даже острият писък на локомотива потъва в нейните бездни. Електрическият „наниз морно свети". Като истинско без¬плътно чудовище от царството на мрака мъглата присъст¬ва многолика и вездесъща. Тя е „гъста" и "тежка" или е в „плащ злокобно сив". Тя е „жълтопепелява" или е хаоса намръщен". Сякаш Смирненски търси нейния най-точен
смисъл.
Отново наоколо е страшното пространство на тъмата.
В него:
"Мяркат се незнайни силуети,
идат странни — странни гинат пак..."
И отново, като в абсурден театър на сенките, хората са безплътни. Те „гинат" или „бавно, бавно се разтапят" в мъртвото царство на мъглата. Небитието ли е ,^саоса на¬мръщен", че тъкмо в него „се разтапят те"? Скръбна двойка силуети са „слепия старик" и „с него натоварено дете". Наистина някак „задгробно" е тяхното присъствие. Идват и изчезват като привидения. Нищо конкретно не казва за тъжния им ден поетът, но читателят „знае" — съдбата им е да бъдат просяци по студените улици на мъг¬ливия град. Всеки може да си представи протегнатата ръка на старика и очите на детето. Самата Мъдрост и самата Невинност са печалните жертви на живота.
Познат ни е вече странният силует на слепия старик. С нещо той напомня героя от едно друго стихотворение на Смирненски — „Старият музикант", който:
"Все там до моста седи, тегли полекичка лъка..."
Над него бди все същата черна „старческа мъка". Пак е зимна вечер и сняг вали, и същата луна гледа с печален пог¬лед. И „зад гърба му пристъпя" пак онази със сърпа — Смъртта:
"кървава и многоръка,
и по цигулката старческа тя
тегли полекичка лъка."
Още персонажи от „Зимни вечери" имат своите поети¬чески двойници в цикъла „Децата на града" или в други творби на Смирненски (за тях ще стане дума по-нататък). Този факт само потвърждава догадката, че поетът не може да се изтръгне от завладялата го дълбока скръб по жерт¬вите на социалната несправедливост.
Двойни са бездните на мрака за стареца. Слепотата е си¬ноним на тъмата, както старостта е синоним на печалната мъдрост. А наоколо е тъмата на зимната вечер и на мъгла¬та. Далече са от неговото съзнание привидните реалности на света. Но му е близка другата действителност — скритата за простосмъртните реалност на Божественото. В този смисъл слепотата е едновременно и наказание, и Божи дар. Затова техният най-естествен спътник е детето, защото е ангелски чиста и състрадателна неговата душа. Като симво¬ли, древни като света, минават двата силуета.
В общата тоналност на творбата двойката старец-дете е предизвикала най-тъжни чувства в душата на поета. Сър¬цето му не е издържало тежкия товар на мъката, та толко¬ва горестно възкликва:
“Братя мои, мои бедни братя — пленници на орис вечна, зла — ледно тегне и души мъглата — на живота сивата мъгла...”
Не са измислени картините и образите от тоя „задгро¬бен" свят. Истински са. Съвсем реални и конкретни. Виж¬дани и срещани са неведнъж в зимните вечери на Смир¬ненски. Не е измислено и обръщението: „Братя мои, мои бедни братя". Защото и самият Смирненски е „пленник"на същата, безкрайна във времето, „орис вечна, зла". И той е орисан да угасне рано в обятията на Жълтата гостенка.
Това е и кулминацията на творбата. Обръщението на по¬ета към нещастните жертви на несправедливия свят не е са¬мо емоционален изблик, а ясно заявена гражданска пози¬ция. Не е само съчувствие към невинните страдалци, а е и жажда за един друг, по-висш морал в устройството на света.
Най-сетне поетът е назовал мъглата — тя е „на живота сивата мъгла..." Глаголът „тегне", употребен в началото на тази част, придава по-зловеща плътност на мъглата. В края на фрагмента тя „ледно тегне и души". Само на пръв поглед е абсурдно да се каже, че „на живота сивата мъг¬ла..." всъщност убива, „души" самия живот. Тъкмо абсур¬дът най-категорично подчертава царството на хаоса над реда, царството на смъртта над живота...
А поетите са обречени все да се стремят към онзи не¬постижим Златен век на човечеството.
Началото на петия фрагмент напомня поетиката и об¬разността на третата част: „Тежък звън като в сън надалеч прозвъни". После: „като копия златни пламтят светли¬ни". Само че сега смисловата натовареност на звуците и багрите отвежда към най-страшния извор на скръб — смъртта. Светлините „се губят по белия сняг", сякаш уми¬рат в ледените му обятия и неусетно потъват в „уморения мрак". „Тежък" и тягостен е този звън отдалеч. „Полунощ ли е пак?" — се пита лирическият „аз". Часът на призраци¬те ли отмерва среднощната камбана или известява, че ня¬кой завинаги си е отишъл от земния свят?
Отново зимният студ е нарисувал ледените си цветя по стъклата — потънал е „прозореца в скреж". И от него „струят се без ред бледожълти петна". Читателят може би се е досетил, че тия „бледожълти петна" са печални знаци на смъртта. Те са отблясъци от скръбните пламъци на свещите. Видяното и чутото от лирическия „аз" е прет-ворено в покъртителна картина на страданието:
"и —разкъсващ, зловещ —
през стъклата процежда се плач на жена
и горят, и трептят свещ до свещ."
Тук не е нарисувана конкретна картина. Самата човеш¬ка мъка е пресътворена. Наистина звучи „зловещо" плачът на жената, колкото и тих да е той под жълтите светлини на свещите. Пестеливо се „процежда" този плач, защото още много сълзи ще бъдат изплакани. Потресената душа на поета сякаш е спряла стъписана в преддверието на ве¬ликата скръб. А някъде дълбоко в нас още звучи онзи го¬рестен вик, изтръгнал се като вопъл:
"Братя мои, мои бедни братя — пленници на орис вечна, зла..."
Все тая печална и зла орис, навсякъде и винаги, вечно...
В следващия фрагмент лирическият „аз" вече е прекра¬чил зад прага на бедния дом, за да „видим", за да съпрежи-веем и ние един конкретен миг от тая страшна участ. На¬право с най-трагичните детайли от обстановката започва предпоследната част на поемата:
"Сред стаята ковчег положен, в ковчега — моминско лице, и жълти скръстени ръце у дъсченото черно ложе."
Онова, което е било преди смъртта, читателят (по-ско-ро познавачът на поезията на Смирненски) вече го знае. Малката трагична поема „Жълтата гостенка" от цикъла „Децата на града" е вълнуващ разказ за съдбата на „безб¬ройните робини на жълтата царица — туберкулозата". Така е написал поетът в подзаглавието. Успял е в „Жъл¬тата гостенка" да пресътвори най-страшните мигове пре¬ди смъртта — „призрак властен и злокобен" — да вледени „челото в смъртен полъх". Поетът вече е предчувствал, че безпощадната Жълта гостенка ще навести и него.
Отлично познава Смирненски тъжните белези на идва¬щата смърт. Той вече знае за своята болест... Лицето в ков¬чега е ,уМОминско"— Жълтата гостенка не подбира жертви¬те си по възраст. И мъртвешки скръстените ръце са „жъл¬ти"— такъв е цветът на туберкулозната смърт. Ридаещата старица „сподавя кашлицата суха" — друг зловещ белег на тази болест на бедните. Взела е своето Жълтата гостенка, но не си е заминала, спотаила се е коварно в сухата гръд на старата жена.
Художествените детайли отново ни връщат в света на сенките. Като че ли не хора се движат в стаята, а приви¬дения:
"Неясно по стените голи — пробягват сенките завчас..."
Призрачен е този свят, където още витае духът на Жъл¬тата гостенка. Останало е единственото упование — вяра¬та в Бога:
пред мъничък иконостас детенце дрипаво се моли.
Шептят детските уста молитвено слово и се надяват, че свещената сила на иконите ще изпрати посланието на чис¬тата душа. Трогателна е сцената на детската молитва, но читателят е смутен от тежко предчувствие за съдбата на това дете. Потискащата бедност е негова „орис вечна, зла". Няколкото епитета, мимоходом споменати, подчертават сиромашията: стените са „голи", иконостасът — „мъни¬чък", детенцето — „дрипаво". И няма надежда за спасение от сянката на Жълтата гостенка, защото няма надежда за избавление от бедността.
Колко ли деца днес знаят, че една от основните причини за заболяване от туберкулоза е гладът? А именно той е съдба за бедните хорица.
Образът на зимните цветя по прозореца е емблемати-чен за студа в Дома. Смирненски го въвежда и в тази част на поемата, но в него вече е заложен обобщаващ смисъл:
"В прозореца свещите бледни целуват ледени цветя и в свойта кратка красота цветята се топят безследно..."
Символ на смъртта, „свещите бледни" с целувката си топят неръкотворните „ледени цветя ". Момичето в ковче¬га, детето пред иконостаса — те са красивите цветя на жи¬вота. Едното вече се е стопило „безследно", докоснато от жълтия пламък на болестта. Печална е тази „кратка кра¬сота" на живота им. Символният смисъл на истината за съдбата на бедните е намерил великолепен художествен израз в изящното поетическо иносказание.
След преживяното страдание от смъртта на момичето нищо повече не може да усили болката. Съкрушен от ви¬дяното, поетът и в последната част на поемата заявява сво¬ето присъствие:
"И пак край смълчаните хижи вървя в бледосиня мъгла..."
Уж всичко е същото, а някъде в интонацията като че ли се прокрадват нотките на умора и покруса. И мъглата вече не е „непрогледна", „гъста", „жълтопепелява" или „сива", а е „бледосиня". Може би е намек, че се зазорява, че свършва най-сетне зловещото царство на мрака. Може би... Но всич¬ко продължава като в омагьосан кръг, защото „вечната бед¬ност и грижа" все така „гледат през мътни стъкла".
Непоносимо тежък товар от страдания е понесъл пое¬тът.в душата си. Затова мотивът за безизходицата звучи така настойчиво. Не са се свършили бедите за бедните и онеправданите. За нови, „незнайни беди" напяват някакви „злорадствени песни". Безкрайно е тържествуващото зло в съдбата на тия „пленници на орис вечна, зла". От един ко¬рен са думите беда и беден и смисълът им е еднакво стра¬шен и потискащ. Можем ли да тълкуваме „двете звезди", появили се „над затвора" и проникнали зад тежката заве¬са на мъглата като надежда за края на мрака? Далече ня¬къде в студените бездни на Космоса са те, а тук животът е като в затвор. И по-жесток дори...
Мотивът за детето присъства в поемата в много вари¬анти. Ту се появява като силует на детска глава в прозоре¬ца на схлупената къщурка, ту е изплашено и умоляващо зад „завесата мръсна, продрана", ту молитвено е колени¬чило „пред мъничък иконостас", ту като сянка върви подир слепия старик. Понесло своя непосилен товар от скръб, детето е най-тъжната жертва на безмилостния живот.
В последната част на поемата „Зимни вечери" Смир-ненски сякаш отново ни показва бедните гаврошовци от стихотворението „Братчетата на Гаврош". За пореден път се връща поетът към любимите си герои от цикъла „Деца¬та на града". Само че те вече не са пред бляскавите витри¬ни на големия „разблуден град". Сега „вечната бедност и грижа" ги е изпратила другаде:
"А спрели за миг до фенеря, чувалчета снели от гръб, стоят две деца и треперят и дреме в очите им скръб."
Можем само да предполагаме какъв е товарът в чувал-четата им. Най-често в ония години децата са събирали по гарите или покрай релсите разпилени от вагоните въгли¬ща. Кой знае... По-страшен е другият товар — онази „скръб", която „дреме в очите им". Бедността ги е лишила от радостите на детството. А душите им са жадни за кра¬сотите на живота. Затова с такава „смътна почуда" техни¬те очи ловят снежинките, дето „край тях се въртят".
Не с ръцете си, а с погледа си само могат да уловят кристалната белота. И снежинките, и ледените цветя по стъклата са неземно творение. Нежна и чиста е тяхната красота. Толкова нежна, че мигновено се топи при докос¬ване. А попаднат ли в локвите, „стават на кал". Мотивът за мимолетната красота на живота е намерил най-точния си израз в тази великолепна метафора. Това всъщност е вариант на мотива за зловещата сянка на смъртта. Смъртта не е само Жълтата гостенка. Тя е и погубеното детство, и превърнатата в кал красота. Заедно с мотива за разпадналите се връзки в свещеното пространство на До¬ма се оформя представата за всечовешката болка и скръб.
И отново се явява сравнението с Дантевия Ад. В преиз-поднята на земния живот страдат като прокълнати невин¬ните бедни. Нека съпоставим — Данте описва в един от кръговете на Ада лакомниците, Смирненски разказва за бащата, „завърнал се вкъщи — безхлебен". В друг кръг са прахосниците и скъперниците, а в поемата отвсякъде ни „гледа" „вечната бедност и грижа". Еретиците и неверни¬ците се мъчат в Дантевия Ад, а в „Зимни вечери" „пред мъничък иконостас/ детенце дрипаво се моли". Всичко в този земен пъкъл е объркано, защото насилниците, дето се мъчат в седмия кръг на Ада, тук, на земята, са господари.
Страшно е обаче, като си помисли човек, че болката е вечна, а страданието — безкрайно. Защото земният ни чо¬вешки свят е подреден грешно и несправедливо. Остава да се надяваме, че и жаждата ни за хармоничен живот е вечна и все някога ще подредим света по законите на Висшия морал. Не може да се примири човекът с несправедливост¬та. Всеобща е и мечтата ни за Златния век на човечество¬то. Сигурно с тази мечта и духът на Христо Смирненски е прекрачил отвъд.