Понякога - между цветя и зора

Понякога, в зора свещена
Умират последните отсенки.
И мрачинка мъждука, тленна
Мъчеща се в своя мътен плен, и
И се чудим какво е цвете.

А цветето крие се в мъгла
Венец от ален смях и танци
Недокоснат от нощната слана
И понякога как тъмен гланц, и
И плачем без замлъкнали очи.

Очите пък са острие без хлад
Взират се в нощната душа.
И скитат вечно те между Рай и Ад
Плачейки без думи за утеха. А...

Цветето умира в мътната зора.