Имах си приятел. Бяхме заедно близо 2 години. Всичко беше перфектно, но както може би се досещата - дойде момент, в който нещата тръгнаха на зле. Разделихме се, като инициативата за тази раздяла я поех аз понеже обстоятелствата ми наложиха. Оттогава досега мина 1 година и 1 месец... И аз все още съм безумно влюбена в Него... Той беше най-искрената и чиста любов, която съм имала. Поддържахме приятелски отношения, доколкото е възможно, но щом има чувства приятелство няма... Той си намери нова приятелка. След поредица от раздели и събирания общо взето им се събират 7.8 месеца заедно. Твърди, че много я обича, че много е влюбен в нея, че иска да продължи бъдещето си с нея... Аз ги приех всичките тези неща и честно казано не знам как успях да ги приема и да ги преглътна... Въпреки всичко исках да съм близо до него, защото обичах да си споделяме, да си говорим, разчитах на съветите му... Да, но дойде момент, в който тия чувства ми натежаха и просто вече не издържах да гледам как тя го наранява, аз правя всичко, за да му е добре, и тоя тича пак по нея...В този момент наистина разбрах, че поговорката "Хубост насила не става" е вярна... Реших да спра контактите с него, това ме посъветваха всички, а пък и се надявах, че като не си говорим известно време ще успея да го позабравя и чувствата ми ще отихнат. Един месец не се търсихме. Аз го засичах на няколко пъти и ми ставаше много тегаво, но се сдържах да не му проговарям. Супер кофти ми беше. Аз си мислех, че като не общувам с него ще го забравя..е да, ама не - стана още по-зле. Вместо да спира да ми пука, с всеки изминал ден ми липсваше все повече и повече, а чувствата ми не намаляваха и с грам... И така една вечер в един сайт за запознанства се добавихме в "Приятели", но нищо повече- без приказки, без нищо. Започнахме да си гласуваме един за друг и така аз не издържах и му писах. Заговорихме се, сега пак си общуваме. Мисълта ми беше такава, че и с него, и без него роложението ми си е все същото - аз продължавам да си го обичам и да си страдам по него. Самотата ме изяжда - ужасно самотно ми е и най-глупавото е,че имам възможности около себе си да се хвана с някой друг, но просто не мога. Страх ме е. Страх ме е да се отпусна и да се доверя на някой друг, страх ме е дя не ме наранят... А пък и тия чувства дето все още ги имам към бившият ми пречат. Някак си не смятам за етично да бъда с някой друг, да го залъгвам, че го харесвам и т.н., а пък същност денонощно да си мисля за друг... Гадно е и за мене, гадно е и за момчето... Просто не знам какво да правя вече - мислех си, че времето ще ме лекува, но вместо това то ми правеше гадно... Нищо не се променяше и сякаш по ириния на съдбата всеки пък, когато си мислех, че съм направила крачка напред аз го виждах и всичко почваше отначало... Това момче ми остави белег за цял живот и не знам как да превъзмогна всичко и да продължа напред Не съм някво ш*бано емо и не мисля за самоубийства и т.н., попринцип съм супер борбена личност, но това вече продължава година и отгоре и какво ли не правих и нищо не помогна... Вече почвам да се отчайвам Посъветвайте ме...