Здравейте всички! Тъй като няма раздел „Спасете света и малките неща в него”, пиша тук.
Първо искам да ви разкажа какво преживях преди няколко седмици. Беше един от онези студени почивни дни, в който нищо не ти се прави. С приятеля ми решихме да се разходим малко и на прибиране към вкъщи той носеше плик с учебници. Влязохме до магазина и той си забрави плика на мястото за личен багаж. В началото на моята улица , точно на ъгъла, има от обикновените миризливи контейнери. Когато минахме покрай тях чухме, че някакво животинче плаче. Надникнахме и какво да видим – едно новородено сляпо кученце със пъпната си връв. Определено не го бе изоставила майка му. Беше го изхвърлил човек! Приятелят ми го извади от кофата и го остави на земята с надеждата някое дете да го вземе. Когато се качихме в нас се показахме на терасата и видяхме, че едно момиченце го е увило в дрешката си и го носи нанякъде. Тогава си спомнихме забравения плик и отидохме до магазина. На връщане обаче същото момиче връщаше кученцето, защото техните не го искали. Взехме го от нея, сложихме го в кутия за обувки и с едно такси – до ветеринарния център. Беше 5 и 30 часа в неделя, обадихме се и хората дойдоха. Муцунката и лапичките му (без да преувеличавам) бяха посинели от студа. Сложихме го на радиатора и започнахме да го разтриваме за да го стоплим. През това време ни обясниха, че мъничето е на 1 час ( сякаш беше изтръгнато от утробата на майка си, защото на пъпната връв висяха нещо като органи...), че е глухо и сляпо, дори майка му не го е облизала. Единственото, което е можело да усети е било топлина, мирис и вкус, а беше захвърлено във вонящата кофа, гладно и мокро. Беше толкова мъничка.... колкото дланта ми. Лекарите ни дадоха кърпа и спринцовка и го занесохме в дома на приятеля ми. Там го топлихме и хранихме капка по капка... когато заспа тръгнахме към нас. И там, на същото място, на същия ъгъл чухме същия звук. Нямах сили да погледна дори... избухнах в сълзи... знаейки, че не можем да го вземем заради родителите ми. Съдбата му бе ясна. Сутринта като отивах на училище кварталът беше тих, като гробище.... в продължение на няколко дни след училище ходех да храня малката, тъй като трябваше да яде на 2-3 часа. На четвъртата вечер ( ако не ме лъже паметта) я нахранихме и за да и е по-топло я сложихме на радиатора, с кутия с платове за да не и пари. Когато заспа изгасихме и излязохме. На следващата сутрин приятелят ми се обади – тя беше мъртва!!! Не знам дали просто мъничето не можа да оцелее или вината бе в нас, не зная... и сега макар че мина време аз още си мисля за нея и за „ЧОВЕКЪТ”, който я е изхвърлил. Чудя се какво ли му е пречело бедното животинче, какво му е струвало да го остави при майката. Та нали тя ще го кърми и топли ?!От него се искаше само капка човечност... И така кутрето не успя да види нищо красиво от този свят, защото така и не прогледна, но за сметка на това изпита върху себе си най-безграничната жестокост на ЧОВЕКА. Не мога да опиша с думи болката, която изпитвам... Може би ако я бяхте подържали и за миг в ръцете си, като мен, щяхте да знаете за какво говоря. Още си мисля за това и със сълзи на очи се питам : Виновна ли съм аз ? Коя бях аз, че да решавам кое от двете да живее и кое да умре ?!?! Какъвто и да е отговорът вече е късно и той е без значение. Просто ми се иска ние – ХОРАТА да направим нещо за тези невинни същества. Унищожаваме природата им с всяко пръскване на дезодоранта „за красота”, с всеки метър, който ни мързи да извървим пеша и с хилядите ни други улеснения. И не само че унищожаваме света им, но изтребваме и самите тях! Много бих се радвала ако направим нещо като клуб на доброволци, които да помагат на тези същества. Просто когато видим накуцващо кученце да го вземем и да попитаме как да му помогнем. Не да го опитомим, а само да го излекуваме и да си го пуснем на свобода. Да си разказваме случки и да споделяме опит... Но най-важното е, че ще бъдем ХОРА. Едва ли са много тези, които са прочели дотук , но наистина ще се радвам ако някой приема предложението ми. Благодаря за отделеното време!

П.С. Бъдете ХОРА!