Днес:
"Не знам, какво заглавие да сложа"

Забелязала съм че времето, в което смъртта най- често ни наобикаля е Коледа. Конкретни примери от последните няколко години имам бол. Питам се защо по Коледа? Защо не да речем около 4 ти август. В някой обикновен за теб и за всичко останали дни да си отидеш тихичко и кротко както си дошъл, незабелязано от света, донесъл си радост на няколко ухилени край теб лица и си оставил скръб реално почти върху същите лица плюс семейството, което си създал. Всичко останало е пяна от разбита вълна.



През целия си съзнателен живот подсъзнателно се стремим към едно- да се нагодим към мисълта че няма да е вечно, да задушим тази мисъл и после да се опитаме да я надхитрим. Парадокс- колкото по-немощно и слабо става тялото, толкова по-силни, неустоими и неизпълними стават копнежите към нещата, които бързайки незнайно към къде не сме направили. И колкото повече стават песъчинките на дъното на часовника, токова повече се вкопчваме с последните, останалите песъчинки горе. Като игра на покер- колкото по-малко са ти чиповете, толкова повече се надяваш че следващата ръка е големия ти удар. Искаш да останеш в играта. Искаш да видиш пак залеза, защо ли не си го забелязвал толкова години, да потърсиш дъгата след дъжда, защо ли не си я видял преди, да излезеш в пролетния дъжд и да джапаш бос из локвите. Мъдростта идва късно, когато вече не ти е нужна за друго, освен да осъзнаеш колко много си пропуснал. Защото нямах време да бързам да градя. Какво? Кули? И после? Не лягаш в кулата, а под нея. Един живот е мамка му. “Носете си новите дрехи”, чукайте като за последно, не живуркайте, а живейте, защото всякак смърт дори и очакваната винаги е неочаквана.



Понякога имаш време за равносметка. Понякога имаш секунди. Ей, това ми се е случвало в една зверска катастрофа. Целият ми живот мина на лента за около миг. От този миг помня само гласа на баба – леко дрезгав. Искам да направя така, че мисълта за смъртта да стане част от живота ми, за да мога да погълна всеки миг радост и тъга и на взема 100% от това, което съдбата ми е дала, искам да нямам никакви колебания, никакво съжаление за нищо, да съм казала всички неказани думи на всеки, да съм наясно с това което съм искала и това което съм постигнала. И искам тези две неща да са едно към едно равни. Не искам да казвам “това беше една кофти година”, а “това беше една от многото години, през които поглъщах живот”



Но бога ми, да си отидеш преди Коледа е нелепо. Не за теб. Така или иначе изпускаш пуйката или закланото прасе. За хората, които те обичат. Коледа е времето на самоубийствата. От самота ли, от депресия ли от що ли, от безрадостност, от отчаяние, от безпаричие...всеки може да извади от джоба тези оправдания. Да скачаме всички от високите етажи ли? Ей, съвземайте се. После може да се преродиш в прасе и да те клъцнат за някоя Коледна трапеза. Винаги можеш да направиш този избор, резервния авариен изход. Не ви казвам – борете се, самата аз не съм пример за борбеност. Казвам само- живот е това, трябва се живее. Е, че си подухал повече от някой друг не те прави нещастник, а просто експерт. Дъното е идеалното място да почнеш да копаеш в друга посока и да излезеш да въздух. Поне подишай още малко. Дори когато нямаш нищо, имаш въздух и простор.



Купи си раци от магазина. Свари ги. Сложи един в чинията. Погледни го добре. И се радвай, че в чинията, а не в дробчето ти с “преживяемост 3 седмици”.