Слънцето бе свидетел...

Вятър, вятър грачещ
Помете, помля, помля
Като сърп на жетваря
Сърп на жетваря плачещ;
Разкъса нощните небеса.

Бягаше и плачеше самотна
Плачеше и бягаше една
Обречена, загубена душа
Душа във нощ така охотна
Душа без капка светлина.

Слънцето беше скрито,
Скрито зад черни вулкани
Беше слънцето прикрито
Потулено от на луната рани
Рани от небе на прах стрито.

Умря и заспа, заспа
И не продума повече
Умря, а вън тихата река
Тихата река тъй не спря
Не спря черна да тече.

И слънцето от жал изяде
Сестрата си, своята сестра
Луна над тихата река
От жал облака прояде
Мастилената обречена гора.