Не бива да се предаваш,само защото нечии достатъчно гладък мозък,че бие дори и грахче,не може да проумее какво си направила или правиш за него.В крайна сметка,ако всеки се предаваше и оставяше умората да го надвие,какво щеше да стане със света?!Къде щеше да отиде оптимизмът?По-добре събери последните капчици сила в себе си,вдигни глава и продължи напред.Помагай на всеки,който смяташ за приятел,който знаеш,че рано или късно ще забие ножа право в сърцето ти или на този,който знаеш,че точно когато имаш най-голяма нужда от него,няма да застане до теб и да ти подаде ръка,за да ти помогне да поизтупаш малко крайпътният прах от себе си.Помагай на всеки,който знаеш,че никога няма да ти помогне.И не го прави,защото нямаш хоби-прави го,защото знаеш,че рано или късно всичко на този свят се връща обратно и все някога ножът ще опре в тяхното сърце,а твоят път ще бъде обсипан с кубища щастие,любов и рози.Прави го,защото ти ще се почувстваш добре.И още нещо...Не крий чувствата си.Винаги казвай това,което мислиш и чувстваш.Затова сме наречени хора-защото ни боли,плачем,смеем се,радваме се,защото чувстваме.Казвай неща,от които знаеш,че ще те заболи или ще се зарадваш-дори да е най-страшната истина.Защото хората затова са хора,да чувстват страданието и болката,да си помагат,да се обичат,да се радват на всичко около себе си.