Случи ми се най-приятното нещо - влюбих се.Не знаех обаче колко много ще боли след това.Летях,бях щастлива,смеех се,намирах положителното във всичко.Той беше много мил и се държеше като принц,а аз глупачката си помислих че този път ще ми се усмихне късмета.Доскоро всичко беше рози и цветя,той баwно,но сигурно се приближаваше към мен и аз вече почти чувствах как ще бъде мой,обаче нали не може всичко да е наред и все нещо трябва да се обърка затова ТОЙ,най-приятното нещо,случвало ми се от години насам изведнъж охладня,отдалечи се от мен и стана абсолютно безразличен.Черешката на тортата е,че се налага да го вийдам всеки божи ден в продължение на още 3 години...Сега какво съм - нищо.Усмихвам се за другите,а отвътре ми иде да крещя.Искам да му изкрещя в лицето,че го мразя,но не мога.Видя ли го и всичко отминава.Уж все ще го забравям,а все не мога.Мислите ми,думите ми,сълзите,с които сега пиша това - всичко е за него.Писна ми.Не знам дали щеше да ми е толкова тежко ако ми се случваше за първи път,но сега се чувствам ужасно,защото досега нито веднъж не е ставало нещо повече между мен и което и да е момче.РЕЗУЛТАТ Е ВСЕ ЕДИН И СЪЩ - РАЗБИТОТО МИ СЪРЦЕ И СЪЛЗИТЕ МИ СЛЕД НЕГО.ВСЕКИ СЛЕДВАЩ УЖ Е ПО-ДОБЪР,А НАКРАЯ НИЩО.Излизам с приятелки уж да се разсея,но като гледам колко са щастливи другите и сърцето ми кърви.Писна ми вече.Защо животът е толкова гаден мамка му.