Моят проблем е друг. Стоя сам посредата на празно поле, а в краищата му стои всичко което може да искам от живота - мога да тръгна във всяка посока, и накъдето и да тръгна, ще достигна желаното от мен, просто трябва да тръгна, след дълго гледане към края и към други хора ходещи кам края се отчайвам, знаейки че нито една крайна точка не си струва пътя нужен за да се стигне до нея.
Според мен подсъзнателно си намираш оправдание да не си стегнеш гъза и да побачкаш малко... защото или "няма да има полза от него" или "ще е губене на време".
Ами тогава въжето или се метни през моста... Ежедневието ти ще е сиво, до тогава когато ти искаш да е такова.