
Първоначално написано от
Victorya
Така...ето,че дойде и моят ред да направя тема в този раздел.
Преди известно време случайно от общи приятели се запознах с едно момче.Не съм го искала-така се случи.Но той взел,че ме харесал.И така излязохме 1-2 пъти...В началото изпитвах някакви наченки на слаби симпатии към него.Никога не съм го харесвала особено много,да не говорим за влюбване,обич и така нататък.Просто ставаше за компания в неделя сутрин и толкова.Но ето,че той започна да става обсебващ.Първо бяха разни смс-и по всяко време на деня и на нощта.Игнорирах този факт,но после започнаха едни любовни послания,едни обясненя в любов....живо чудо.Тогава говорих с него и му казах,че не го харесвам и нищо няма да излезе.Но той продължаваше да нахалства.На всеки 10 минути ми пишеш смс със съдържанието: "Аз да те видя само как си",а на всеки половин час ми звънеше.В началото вдигах,но после ми писна....и търпението ми се изчерпа.Спрях да вдигам телефона,да отговарям на смс-ите.Спрях да влизам в скайп.Последното,което му бях написала преди катастрофата беше,че ме дразни и ми писва много вече.И така тормозът временно престана.До една прекрасна вечер...Позвъни ми един от неговите приятели.Претърпял катастрофа,която му причинала тежки травми на главата и гръбначния стълбо.В началото реагирах със: "И аз какво да направя?"Но после ми дожаля...Човекът беше пострадал тежко,а аз се държах като изрод.И отидох да го видя в болницата...А от там кошмара започна отново.След травмата на гърба остана инвалид.За един млад мъж това е тежък удар.Той изпадна в депресия.дълбока депресия.И казваше,че единствената светлина,която го кара да продължи съм аз...Иведнъж се оказах вързана за него.Сега ежедневието ми е меко казано кошмарно.Сутрин съм на уроци,от там тичам при него да го видя,от тях отивам на училище,от училище отново у тях...След това благополучно се прибирам вкъщи,за да науча през нощта и да започне новия кошмарен ден.А той страда от някакво безсъние,което побърква и мен.По цяла нощ ми звъни или ми праща смс-и и иска да му отговарям на всеки смс,за да не е сам.Когато се опитам да изляза с приятели той започва да се сърди и аз не излизам.И е така от 2 месеца.Казах му,че ако продължава така ще си тръгна и няма да се върна.А той започна с излиянията,че тогава нямало за какво да живее,за какво да се бори,той е едно нищо,целият му живот след катастрофата се крепи на мен....А аз психически не издържа м вече.Аз съм нормална 18-годишна кандидат-студентка,която си иска своя личен живот.Майка ми има рак и не й остава много,а аз обръщам внимание вместо на нея,на оня селяндур.Открито го мразя...Не му съчувствам,не ми е жал...Мразя го до безграничност.Обсебил е живота ми,мен,приятелите ми...Ако закъснея с 5 минути и не му вдигна телефона,защото случайно не съм го чула,той започва да ме търси по всички приятели,да звъни на семейството ми...Абсолютен тиранин.Ако изчезна от живота му ще се самоубие най-вероятно напук на мен.Но така няма как да продължавам...Толкова ли съм егоистка,такова ли съм чудовище,че не мога да понеса този тормоз,не мога да му вляза в положението.Аз мразя инвалид...това не е ли чудовищно?!