ХЕПАТИТНИ ВИРУСИ
Шест различни по своята морфоло¬гия, физични и химични свойства виру¬си, класифицирани към различни родо¬ве и семейства, са обособени по-долу в изложението като една група под назва¬нието хепатитни вируси. Всички те са причинители на вирусни хепатити.
Вирусните хепатити са остри инфек¬циозни заболявания, характеризиращи се с увреждане паренхима на черния дроб и появата в някои случаи на жълтеница. Предават се по фекално-орален, или па-рентерален полов и вертикален път. Раз¬пространяват се спорадично или епиде¬мично. Едни засягат предимно децата, други — всички възрасти.
Значението на вирусните хепатити се определя от широкото им разпростране¬ние по света, високата заболяемост и леталитет, особено в детската възраст и значителните икономически щети и раз¬ходите за профилактика и терапия на съ¬щите.
Към групата хепатитни вируси понас¬тоящем са включени 6 различни вида ви¬руси, принадлежащи към четири вирусни семейства. Те са както след¬ва:
1. Hepatitis А virus (HAV), причинител на вирусния хепатит А (ВХА), наричан още хепатит с най-краткия инкубацио¬нен период. Предава се по фекално-ора¬лен механизъм (път).
2. Hepatitis B virus (HBV), предизвик¬ваш хепатит В (ВХВ) - инфекция, на¬ричана в миналото още хепатит с дълъг инкубационен период. Предава се парентерално - с множествен механизъм на предаване. Протича под разнообразни клинични форми - остра и хронична, много често безсимптомно и със значи¬телно вирусоносителство. Може да дове¬де до развитие на хепатоцелуларен карцином.
3. Hepatitis C virus (HCV), причинител на хепатит С (ВХС). Предава се парантерално и по полов път. Около 50% от бол¬ните от хепатит С развиват хроничен хе¬патит и много от тях след това — циро¬за, а в някои страни (Япония) — хепатоцелуларен карцином.
4. Hepatitis D virus (HDV), причинител на хепатит D — т. н. Delta - инфекция (ВХД), възникващ винаги като коинфекция или като суперинфекция с вирус¬ния хепатит В. Предава се парентерално чрез множествен механизъм, както и при НВV.
5. Hepatitis E virus (HEV), причинител на вирусния хепатит Е (ВХЕ). Предава се по фекално-орален път (главно със за¬разена вода). При бременните предизвик¬ва екзитус от 20% до 46% от случаите. Разпространява се предимно в някои ра¬йони на света — Индия и др., но и в други страни с различна честота.
6. Hepatitis G virus (HGV) — вирусен хепатит С (HGV).
В общата характеристика на хепатит¬ните вируси трябва да се отбележи:
1. Всички хепатити са антропонозни заболявания. Хепатитните вируси не пре¬дизвикват инфекция в подопитните жи¬вотни, с изключение на някои видове маймуни, които могат експериментално да бъдат заразени. Хепатитните вируси не се размножават и в кокоши ембриони. Трудно или въобще не се размножават в различни видове клетъчни структури. По¬ради това кокоши ембриони и клетъчни култури въобще не се използуват в диаг¬ностичната практика.
2. Всички хепатитни вируси имат ти¬пово специфичен антигенен строеж с доб¬ре изразени антигенни свойства. При пре-боледуване в макроорганизма се синте¬зират и доказват комплементсвързващи, преципитиращи и вируснеутрализиращи антитела, спрямо всички антигени на вириона им. Доказването на хепатитните антигени и антитела в организма на болните, преболедувалите и здравите индивиди е основен метод за доказване на вирусните хепатити и изучаване нивото на колективния имунитет (разппостранението на хепатитните вируси сред населениет). При всички хепатити болните придобиват траен доживотен типовоспецифичен имунитет.
3. Резистентността на хепатитните вируси спрямо физични, химични и други фактори от външната среда е голяма, особено при обикновена температура. Това играе важна роля при разпростране¬нието на хепатитите и борбата с тях.
4. Клиничната картина на вирусните хепатити е една и съща, независимо от вируса причинител на заболяването. Всички хепатитни вируси могат да пре¬дизвикат леки, средно тежки и тежки форми. Към най-тежките се отнасят фулминантните форми — остра чернодроб¬на недостатъчност и хепатална кома.
5. Според механизма на предаване се подразделят на две групи:
а) Причинители на хепатити, преда¬ващи се по фекално-орален път (ВХА и ВХЕ).
6) Причините на хепатити, предава¬щи се парентерално — по множествен механизъм — полов път, при медицин¬ски манипулации — кръвопреливания, хирургични и стоматологични интервации и пр. (ВХВ, ВХС ВХД и G). Важно място при разпространението на хепатит В заема половия път. В обкръжението на носители на НВV се поддържа непре¬къснато предаване на НВV инфекцията.
6. Посочените по-горе свойства обус¬лавят широкото разпространение на ви¬русните хепатити в света, особено в стра¬ните с влошени санитарно хигиенни ус¬ловия. Само от ВХВ, по данни на СЗО заболяват годишно 50 милиона души умират по 2 милиона и се регистрират 300 милиона хронични носители. В Бъл¬гария годишно заболяват от вирусни хе¬патити от 8 000 до 23 000 души. От тях 75% са от хепатит А, 20% — от хепатит В и 5% — от другите хепатити. Има вече описани случаи и от хепатит Е.
Причинители на хепатити, предаващи се по фекално-
орален път
Хепатитен А вирус (Нитап hepatitis А virus)
Обща характеристика. Вирусният хе¬патит А (ВХА) е остро инфекциозно за¬боляване, от което боледува само чове¬кът и се характеризира с увреждане на паренхима на черния дроб и поява на жълтеница. Предава се по фекално-орален механизъм — с водата, хранителни продукти и замърсени ръце. Разпростра¬нява се спорадично и епидемично, като засяга предимно децата. Причинява се от Нитап hepatitis А virus (НАV), принадле¬жащ към род Heparnavirus (от Нер+гпа) от семейство Picornaviridae. До скоро бе наричан Нитап enterovirus 72..
История. Хепатитът като заболяване е известно още от VIII век, но заразният му характер е научно обоснован едва през 1888 г. от С. П. Боткин. През 1947 г. са приети термините А и В хепатити. В 1973 г. St. Feistone и съдрудници изоли¬рали причинителя на вирусния хепатит А. По-късно (1975 и 1978 г.) са разрабо¬тени съответно радиоимунният и имун-ноензимният метод за доказване на НАV и анти – НАV - антитела. През 1990 г. бе въ¬ведена в практиката инактивирана вак¬сина Наvrix.
Морфология. Причинителят на вирус¬ния хепатит А (ВХА) има размери 27—32 nm, икосаедрична форма с кубична си¬метрия. Съдържа едноверижна РНК, ня¬ма външна обвивка.
Антигенен строеж. Познат е само един серологичен тип. В организма на заразе¬ния човек стимулира образуването на IgM и IgG антитела.
Резистентност. ВХА е устойчив при третиране с етер и киселини. При 60 °С издържа 1 час, при 100 °С - 30 минути. Запаз¬ва своята инфекциозна активност при из¬сушаване и съхранение на 25 °С повече от месец, а при минус 25 °С години наред. Във фекалии и върху предмети във външната среда се съхранява от няколко седмици до няколко месеца. Може до бъде инактивиран със сигурност чрез автоклавиране при 121 °С за 20 минути и чрез сух го¬рещ въздух при 180 °С за 1 час.
Остатъчният хлор в количество 0,2 – 0,3 mg/l инактивира ВХА за около 30 минути. Хлорните препарати го унищожават при продължителна експозиция. Вирусът е по - чувствителен към новите дезинфекциозни средства - хлорин, хибискръб, салвон и др.
Култивиране и патогенност за опитни животни. ВХА (HAV) е патогенен само в експериментални условия за шимпанзета и мармасети. Не се размножава в кокоши ембриони, много трудно, и то само в някои видове клетъчни култури, заради което последните нямат значение за диагностичната практика.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. ВХА е антропоноза. Източника на заразата е болният човек и то още предимно в предикгеричния стадий. Вирусът се излъчва с фецеса, урината и слюнката на болния човек. В предиктерния период болният е заразителен около три седмици, а след появата на жълтеницата излъчването на вируса рязко спада. Предаването на вируса става по фекално - орален механизъм — с водата, хранитерните продукти и по контактно- битов път - главно със замърсени ръце, предмети и др. Разпространението на HAV е пряко свързано със социално-икономическите условия и нивото на общественото здравеопазване.
Входна врата е устната кухина. Макар и рядко е възможно предаването на вируса да стане и чрез слюнката, назофарингеален секрет и кръв, а при хомосексуалистите и чрез орален секс. Липсва вертикално предаване.
Възприемчивостта към ВХА е голяма, като контагиозният индекс е най-висок при децата и най-нисък в третата декада и нагоре. Това осигурява възможност за битова имунизация на населението.
Попадналият в чревния тракт хепатитен вирус тип А се размножава. Инфекциозният процес преминава последователно през първична репликация в чревната лигавица, регионерните лимфни възли, първична виремия, ретикулотистиоцинарната система. Засягат се предимно клетките и периферията на чернодробното делче, но механизмът на увреждане не е напълно изяснен.
Заболяването протича в четири стадия: инкубационен период, предиктеричен, иктеричен и реконвалесцентен. Около 2/3 от заразените прекарват безжълтенични форми на заболяването.
Инкубационният период е от 9 до 50 дни.
В прежълтеничния период заболяването започва обикновено остро с отпад¬налост, безапетитие, тежест и болки в епигастриума, повишена температура.
През жълтеничния (иктеричния) пе¬риод пожълтяват най-напред склерите, след това лигавицата на езика и твърдо¬то небце и накрая цялото тяло. Още в края на преджълтеничния период ури¬ната потъмнява, изпражненията се обезцветяват, стават хипохоличии. Черният дроб се палпира увеличен под ребрена¬та дъга. Функционалните увреждания на черния дроб се доказват с промените, настъпващи в някои биохимични показатели – повишени стойности на серумните трансминази, положителни проби за билирубин и увеличен уробилиноген в урината.
В реконвалесцентния период иктерът намалява, нормализират се апетита, размерите на черния дроб и функционалните проби. Еволюцията на заболяването е благоприятна - не довежда до хронифициране. Леталитетът е нисък – 0,2 – 0,3 – 0,5%.
Имунитет. Преболедувалите придобиват траен доживотен видовоспецифичен имунитет. IgM – антитела се доказват в кръвта още в края на инкубационния период и в началото на манифестиране на заболяването и се съхранява до 6 – 12 месеца. Обратно – анти – HAV IgG – антитела се установяват няколко дни след появата на IgM и се съхраняват след това цял живот. В резултат на масовата битова имунизация до 80% от населението по 20 - годишна възраст има анти – IgG – антитела, гарантиращи невъзприемчивостта към повторно заболяване.
Микробиологична диагноза. За изслед¬ване на болния се вземат кръв за серологично изследване, фекалии за вирусологични изследвания и урина. Изолирането на НАV от фекалии е трудно и се про¬вежда само с научни цели. Вирусът в тях се доказва чрез директния и имунно-електронномикроскопски метод. В прак¬тиката се използува серологичното пот¬върждение на ВХА с т. н. панел за остър вирусен хепатит. Панелът включва изслед¬ване за три хепатитни маркера: анти - НАV IgM, анти – HBc IgM, НВsAg. С този па¬нел се уточнява типът хепатит — ВХА, ВХВ или ВХС. Със серологично изслед¬ващи за хепетит А маркери се потвърж¬дава клиничната диагноза, следи се про¬цеса на оздравяване и се определя прог¬нозата. Изследването на трансаминазната активност също подкрепя диагнозата. Въз основа на клиничните, епидемиологич¬ните и серологичните данни се поставя точната диагноза, пътищата и факторите на предаване. На тази основа се набелязват необходимите противоепидемични мерки за бързо ликвидиране на създадената епидемична обстановка.
Специфична профилактика. Прилага се хепатитна А ваксина - Наvrix. Тя представлява инактивиран с формалин хепатитен А вирус (щам НМ175), адсорбирана с алуминиев хидрооксид. Прилага се мускулно по 1 ml в областта на m. deltoideus двукратно с интервал от 1 месец. Вак¬сината се прилага повсеместно в хиперендемични зони за ВХА. В междинни зо¬ни, (в които спада и България) следва да се имунизират само рискови континген¬ти, с висок риск за инфектиране и спе¬циално пътуващите в ендемични зони.
Пасивната профилактика на хепатит А се провежда с гамаглобулин — стан¬дартен или специфичен, получен от преболедувалите от хепатит А. Създаденият имунитет обаче е краткотраен — до три седмици.
Хепатитен Е вирус (Нитап hepatitis E virus)
Обща характеристика. Вирусният хе¬патит Е е остро инфекциозно заболява¬не с увреждане на черния дроб и поява на жълтеница. Предава се по фекално-орален път, както при вирусния хепа¬тит А. Засяга предимно възрастни меж¬ду 15—30 години, много често бремен¬ни жени с висок леталитет. Доказани са случаи и у нас. Разпространен е в Ин¬дия, Непал, Вирма и др.
История. За първи път заболяването е наблюдавано в Индия 1955 г. по време на епидемия от жълтеница със заболе¬ли 29 300 лица. Описано е пак там през 1980 г. Причинителят на заболяването е идентифициран от С. Балоян и сътр., екс¬периментално у доброволци чрез доказва¬не на антитела. Наречен е хепатит Е вирус — Нитап hepatitis E virus. Включен е към род Hepevirus на семейство Caliciviridae.
Морфология. Причинителят на хепа¬тит Е (НЕV) представлява вируидна час¬тица с размери 27—34 nm, приличаща на норуолк вирусите. Вирионът съдържа едноверижна РНК и капсид с икосаедрална симетрия. Няма външна обвивка. С фекалии от болни от ВХЕ може да се предизвика експериментална инфекция в някои видове маймуни, при които за¬боляването протича с виремия и отде¬ляне вируса с фекалиите.
Резистентност. Вирусът е високоустойчив във външната среда и към дезин¬фекционните средства. При 60 °С издър¬жа 10 часа, при 100 °С - 5 минути и при обра¬ботка с формалин - 96 часа.
Епидемиология, патогеиеза и клинич¬на картина. Хепатитът е антропоноза. Из¬точник на заразата е болният човек, кой¬то отделя вируса основно в предиктеричния период. Механизмът на предаване е както при хепатит А — фекално-орален. Възприемчивостта е всеобща. Заразата се предава чрез замърсени с вируса води, със замърсени ръце и по-малко с пред¬мети от външната среда. Заболяването се разпространява основно епидемично и по-рядко спорадично.
Клиничната картина наподобява тази на хепатит А. Жълтеницата продължа – 2 - 3 седмици но не се установява при всички болни. В детска възраст повечето случаи са аниктерични. Оздравяването настъпва бързо и е пълно. Хронифициране на процеса не се наблюдава.
Имунитет. Преболедувалите придобиват траен видовоспецифичен имунитет и наличие на антитела в серума. Микробиологична диагноза. За изследване на болните се вземат кръв, фецес и урина. Доказването на вируса е трудно. Използва се имунноелектронна микроскопия или имунноензимен метод (ELISA). Серологичните изследвания се извършват с тестове за откриване на HEV по метода ELISA и имунофлуоресценция.
Специфична профилактика. Не е разработена.
Причинители на хепатити, предаващи се по множествен механизъм Хепатитен В вирус (Нитап hepatitis В virus)
Обща характеристика. Вирусният хепатит В (ВХВ) е остро инфекциозно забо¬ляване, характеризиращо се с увреждане в чернодробния паренхим и появата на жълтеница. Може да протече с картината на леки, абортивни и амбулаторни форми, а много често и безсимптомно, със значително заразоносителство. Заболяването често пъти минава в хроничен стадий, където може да еволюира в чернодробна цироза н хепатоцелуларен рак. Източник на заразата е болният и вирусоносителят. Има множествен механизъм на предаване, засяга всички възрасти, но предимно детската(майка - дете) и активната (20-30 години) - полово предаване.
История. Заболяването като жълтеница е известно още от древността, но е отчислено като самостоятелно заболяване мнието под названието „серумен хепатит " едва през 1940 г. През 1965 г. В. Вlumberg - казва (открива) в човешки серуми авст¬ралийски антиген (НВsАg), през 1967 г. S. Кгugman приема вирусната му етиоло¬гия (щам МS - 2). Структурата на вируса е изучена в следващите 1970-1987 г. и са създадени няколко вида ваксини за про¬филактика на заболяването. Причините¬лят на вирусния хепатит В принадлежи към род Orthohepadnavirus от семейство Hepadnaviridae (от Нера + dna = Hepadna).
Морфология. Хепатитния В вирус има размери 42 nm със сферична форма, из¬вестен като частиците на Дейн (Dane). Външната повърхност т.е. обвивката, съдържа HBsAg – (от surface - повърхностен), който изгражда нуклеокапсид с диаметър 27 nm, наречен соге антиген (НВsАg). Вирусният генов представлява двойноверижна циркулярна ДНК. Вторият ядрен антиген — раз¬творимият антиген се нарича НВеАg и се получава след разрушаване на вириона с детергент. И трите антигена стиму¬лират в макроорганизма синтеза на спе¬цифични антитела — съответно анти - НВs, анти - НВс и анти-НВе, чието съчетание в организма между тях се означава като серелогичен профил.
Резистентност. НВV е един от най-устойчивите във външна среда спрямо физични и химични фактори. При стай¬на температура издържа до 6 месеца, при 56 °С - 10 часа, при 60 °С — 4 часа. При 100 °С се инактивира за 1 минута. Формалин в концентрация 1:4000 го инактивира за 72 часа. При минус 20 °С се запазва за повече от 20 години. Вирусът е издържлив и на действието на дезинфекциозните сред¬ства. По-чувствителен е към хлорните препарати и новите дезсредства — хибитан, салвон. Хлорът във водата 0,2— 0,3% го убива за около 1 час.
Култивиране и патогенност за опитни животни. НВV, с изключение на шимпанзето, не е патогенен за лабораторни¬те опитни животни, за кокоши ембрио¬ни и клетъчните култури.
Епидемнология, патогенеза и клинич¬на картина. Вирусният хепатит В е антропоноза, широко разпространена в све¬та, разделен условно на три зони, спо¬ред HBsAg носителство: 1) Зона с ниска ендемичност — (с носителство 0,1—0,5%) — Канада, Западна Европа, Австралия; 2) Зона със средна ендемичност — (с носителство 2—10%) — Русия, Югосла¬вия, Румъния, България и 3) Зона с ви¬сока ендемичност — (с носителство над 10%, някъде и до 50%). У нас носителството е около 3,5%.
Единствен източник на заразата е бол¬ният човек и различните категории зара¬зоносители. HBsAg се съдържа във всяка телесна течност, секрет, екскрет: кръв, ликвор, синовиална течност, жлъчка, плеврален ексудат, асцитна течност] майчино мляко, урина, сълзи, пот, слюнка, лигавици, стомашен сок, спер¬ма, пъпна връв, плацента, околоплодни води и пр., което показва, че НВV също се отделя с тях във външната среда. Множествената локализация позволява излъчването на вируса от организма как¬то по естествен път — непрекъснато, та¬ка и по изкуствен път — по-рядко с вся¬ка течност — секрет и екскрет. Следова¬телно извеждането на НВУ от организма има универсален характер. Бол¬ният от ВХВ е заразителен още в инку¬бационния период. Вирусът постъпва в организма предимно през наранена ко¬жа и интактна лигавица. Заразяващата до¬за е много ниска — 10-6 до 10-7.
Основният механизъм на предаване на ВХВ, възникнал в хода на еволюцията, е естественият, обусловен от множест¬вената локализация на причинителя и възможността за универсални пътища и фактори за предаване.
Естественото (непарентерално) пре¬даване включва основно половото (сек¬суален контакт), предаването в бита (контактно-битов път и трансплацентарното предаване от майката на плода или постнатално с майчината кърма. Важнf място в предаването на ВХВ има съшо така семейното му разпространение — полово — между съпрузи, майка — дете и между всички членове на семейството.
Изкуственото (артифициапно) предаване е свързано с медицински манипулации - хирургични, стоматологични и други, при използване на нестерилни инструменти, трансфузия на кръв и кръвни препарати. Затова често се установяват заболявания от ВХВ и заразоносителство сред медицинските работници.
Възприемчивостта на човека към хепатит В е всеобща, но най-често боледуват децата и лица от 20 до 30 години.
В патогенезата на хепатит В има две фази – фаза на репликация и фаза на интеграция на вируса. Фазата на репликация включва активното възпаление на черния дроб, наличие в кръвта на черния дроб на HBsAg, HBеAg, свободни вириони. Във фазата на интеграция на вируса няма активен възпалителен процес в черния дроб, но е на лице продукцията на HBsAg, HBV ДНК е интегрирана в хепатоцитите. Счита се, че тази фаза е в основата на хроничното носителство, хепатитната В вирусна цироза и главна причина за възникването на хепатоцелуларния карцином.
След инкубационен период от 8—12 седмици, а в някои случаи и повече се развива клиничната картина на хепатит В, която е сходна, но по-тежка от тази на хепатит А. Предполага се, че вирусът не уврежда директно хепатоцитите, а промените в тях са имунномедирани, например участие на вирусопецифични цитотоксични Т-лимфоцити, които ата¬куват инфектираните чернодробни клет¬ки. Протичането на хепатит В може да бъ¬де остро, подостро или хронично като неактивен или активен хепатит. Възмож¬на е и хепатална кома — пълно безсъз¬нание , силно намаление на черния дроб, хеморагична диатеза и др. Леталитетът при хепатит В е 2—3%. Около 10% от преболедувалите остават трайни заразоноси¬тели. Усложненията след преболедуване и носителство са тежки и сериозни — чернодробна цироза и хепатоцелуларен карцином.
Имунитет. Преболедувалите както и прекаралите инапарентно хепатит В при¬добиват траен доживотен видовоспецифичен имунитет, който ги защитава и от хепатит D.
Микробиологична диагноза. За изслед¬ване на болния се взема кръв за вирусологично, серологично и биохимично из¬следване. В практиката за серологичното потвърждение на ВХА се използва т.н. панел за остър вирусен хепатит с трите хепатитни маркери, както при диагно¬зата на ВХА.
Специфична профилактика. За актив¬на профилактика на хепатит В са разра¬ботени и изпитани с успех различни ви¬дове ваксини: 1) НВsАg, добит от серу¬ма на позитивни носители на НВsАg пречистен и инактивиран с формалин, топлина и др.; 2) НВsАg, добит чрез ре-комбинантна ДНК на дрожди Saccharo – myces cerevisiae или клетъчни култури и 3) Рекомбинантни с Vaccina virus. У нас ваксинацията против хепатит В се из¬вършва задължително с ваксина Engerix. В още в родилния дом през първите 24часа след раждането — мускулно с 0,5 ml (I прием), на 1 месец — II прием и след 6 месеца — трети прием със същата доза мускулно. Създаденият имунитет има продължителност 5 години, след което се прави еднократно реимунизация. Иму¬нитетът след ваксинация срещу хепатит В защитава и срещу хепатит D.
Към пасивна профилактика с гама-глобулин се прибягва рядко. Имунитетът придобит с него е краткотраен — около три седмици.
Хепатитен D вирус (Нитап hepatitis D virus)
Обща характеристика. Хепатит Д (ВХД) е остра инфекция, подобно на останалите хепатити. Протича винаги ка¬то коинфекция с хепатит В. Източник на заразата са болните и вирусоносителите. Основният механизъм на предаване е по полов и битов път и по-рядко — парен-терално.
История. Вирусният хепатит В е от¬крит през 1977 г. от Марио Ризето (Маrio Rizzeto), който описва нова анти-ген-антитяло система, наречена НВsАg - асоциирана делтаинфекция. С екстрахиране на делтаагента от чернодробните клетки са разработени специфични антиделта-серуми за диагностициране на инфекцията (заболяването).
Морфология. Вирусният хепатит D се причинява от Нераtitis D virus (Delta - вирус, Delta - атент), принадлежащ към род Аевшьэсикя, сем. Сystoviridae. Делта агентът се открива в клетките на черния дроб във вид на гранули или на частици с разме¬ри 20-30 nm. Съдържа нискомолекуляр-на РНК. В серума на болните хепатитният D вирус (HDV) се открива като час¬тица с размери 35—37 nm обвита с НВsАg и съдържа хепатитен D антиген (HDAg) и РНК молекула във вътрешността си.
Делта агентът представлява дефектен хепатотрофен вирус. За своята репликация изисква помощната функция на НBV и може да причини инфекция само при нападане на неговия (на НBV)геном.
Рeзистентност. HDV е изключително устойчив във външна среда. Издържлив е на висока температура, киселини. Инактивира се в алкална среда, трихлороцетна киселина и, отчасти, от йонизиращи лъчения. При минус 70 градуса по Целзий запазва жизнеспособността си за 1 година. С HDV може да се предизвика eкспериментална инфекция у шимпанзета, но не и на кокоши ембриони и клетъчни култури-
Епидемиология, патогенеза и клини¬чна картина. Хепатит D е антропоноза. Източник на заразата е само болният и различните видове заразоносители, които едновременно са болни и/или заразоносители на НBV. Опасни са здравите и особено хроничните носители на делтаинфекцията. Главни източници на заразата при ВХД са лицата, хронично инфектирани с хепатит В и хепатит D инфекцията. В България въз основа на изследванията на 1280 положителни за НВsАg се¬руми делтаинфекцията е разпространена от 2,63% сред новородените до 47,06% при хемофилиците (Б. Илиев).
Механизмът на предаване е както при хепатит B и инкубационният период е 2 — 12 седмици. Лицата пребо¬ледували от хепатит В не са носители на НВsАg и са невъзприемчиви към делта инфекция. Носителите на НВsАg са възприемчиви към делта вирус и в такъв случай при заразяване се развива хепатит D. Той може да протече тежко и фулмивавнантно и/или да се хронифицира.
Преболедувалити хепатит B и ваксинираните с хепатит Bаксина придобиват траен видово специфичен имунитет, който защитава и спрямо хепатит D.
Микробиологична диагноза. Диагнозата на ВХД е тясно свързана с диатнозата за хепатит В. За изследване се вземат кръв от болния за серелогично и биохимично изследване. При хроничните вирусни хепатите се прави и пункционна биопсия на черния дроб. Основното нзследване за откриване на делта маркерите - хепатитния D антиген (НDAg и анти-делта ан¬тителата (анти-НDIgMи анти-НD total) се провежда с диагностични тестове по имуноензимния и радноииунния метод. Доказването на анти-делта антителата се смята за патогномичен белег за НDV ин¬фекция, поради трудното улавяне на дел¬та антигена.
Специфична профилактика. При здра¬ви индивиди, контактни с болни от делта хепатит се извършва ваксинацияс хепатитна В ваксина. Прилага се на застрашени контингенти – медицински персонал при инциденти – убождане, контаминирате с кръв и кръвни продукти и други.
Хепатитен С вирус (Нитап hepatitis C virus)
Обща характеристика. Хепатит С (ВХС) е остро инфекциозно заболяване, клинично протичащо подобно на останалите хепатити. Източник на инфекцията са болните и заразоносителите. Механизма на предаването - парентерапен.
История. След изясняване на факта, че освен хепатит А и В съществува и трета група, която не е нито А хепатит – нито В хепатит в края на 1988 г. като „кандидати” за причинители на тези вирусни хепатити бяха обявени две вирусоподобни частици, предаващи се с кръв и кръвни продуктити с факторите на крьвопреливане VIII и IX. През 1989 г. едната от тези частици бе наречена С вирус.
Той по настоящем е включен в род Hep-C-virus на сем. Flaviviridae под название Hepatitits G virus.
Морфология. HCV има сферична форма, размери 30-60 nm. Геномът му се състои от едноверижна РНК. Има външна липидна обвивка. Антигенно са познати пет серелогични тепа. С HCV е възможно да се предизвикат експериментална инфекция у шимпанзетата и вирусът се доказва електронномикроскопски и с ИФМ. HCV е устойчив на факторите на външната среда. Върху предмети, меди¬цински инструменти и др. издържа с ме¬сеци. Етерът го унищожава бързо, фор¬малинът — за 96 часа. При 60 С по Целзий се инактивира за 10 часа, при 100 С по Целзий — за 5 минути. Де¬зинфекционните препарати го унищо¬жават при по-продължителна експози¬ция.
Епидемиология, патогенеза и клинич¬на картина. Източник на заразата е бол¬ният и заразоносителите. Болният човек е контагиозен още по време на предиктеричния период и острия стадий на инфек¬цията. Вирусът се съдържа в кръвта и във всяка телесна течност, секрети и екскрети на болния човек и заразоно¬сителите. Виремията се открива оше през 1—3 седмица след транфузията на контанимирана с HCV кръв; може да се от¬крие при акутна инфекцияи до 4—6ия месец, а повече от 10 години при перистентна инфекция. Заразата се предава главно по парентерален път — постранфузионни хепатити, постинструментални при медицински манипулации, при наркомани. Възможен е и непарентералният път — битово предаване, предава¬не майка — дете, (трансплацентарно и перинатално). Установен е висок процент антитела у хомосексуалисти, проституиращи жени, в семейства сред пациенти с венерични заболявания, донори на кръв и пр.
Инкубационният период е 5—12 сед¬мици. Клиничните прояви са разнообразни — освен класическата клинична кар¬тина на вирусните хепатити А и В се наб¬людават леки, аниктерични, безсимптомни форми. Заболяването рядко про¬тича тежко и рядко се наблюдават фудминантни форми. Но хронифицирането след преболедуване и след прекарване на атипични форми е многа по-често в срав¬нение е хепатит В—29—66%.
Преболедувалите и прекаралите безсимптомно инфекцията придобиват траен типовоспецифичен имунитет.
Микробиологична диагноза. За изслед¬ване се взема кръв за серологично и би¬охимично изследване и урина. Открива¬нето на НCV в серума през острия ста¬дий е много трудно. За целта може да бъде използвана и РСR. Затова се приема, че наличието на анти-НСV антитела в серу¬ма е доказателство за хепатит С инфек¬ция. Тези антитела се появяват в ранния стадий на острия ВХС. За серологичните изследвания се използват китове за до¬казване на анти-НСV антитела.
Специфична профилактика. Не е раз¬работена.
Хепатитен G вирус (Нитап hepatitis G virus)
Причинителят на хепатит G — Hepatitis G virus (НGV) е открит едва през 1995 г. Все оше предизвиканото от него чернодробно заболяване е в ход на про¬учване. Касае се за новооткрит вид хепатитен вирус. По структура наподобя¬ва С—хепатитния вирус, съдържа едноверижна РНК и външна липидна обвив¬ка. Понастоящем заедно с НСV е вклю¬чен в семейство Flaviviridae.
НGV не може да се размножава в ко¬коши ембриони и клетъчни култури. Ек¬спериментална инфекция може да пре¬дизвика в маймуните тамариии и мармозети.
В антигенно отношение са познати 3 генотипа (1, 2, 3) и два серотипа (а и б), които имат специфично географско разпространение — 1 — за Африка, 2а и 26 — за Европа и 3 — за Азия.
Резистентностга на HGV - по досе¬гашните данни е висока във външната среда.
Епидемиология, патогенеза и клинична картина. Хепатит G инфекция е антропоноза. Източник на заразата са болни¬ят и заразоносителите. Възприемчивостта на човека към HGV инфекция е все¬обща. Според сегашните познания може да се приеме множествения механизъм на предаване на заразата. HGV се предава по парентерален път чрез кръвните продукти. Доказателство затова са високият процент положителни за HGV инфекция у хемоотрансфузнрани пациенти, хемофилиците и венозни наркомани. Но вероятно съществуват и други механизми (сексуално предаване и предаване майка - дете), за което говорят процентите на HGV иифектирани индивиди, несвързани с предишни прентерални ескпозиции.
Установено е широко разпространено вирусоносителство на HGV, което бива два типа: вирусоносителство сред здравото население – например сред донорите на кръв от 0,5 до 12 % и такова вирусоносителство сред рискови групи от населението. Продължителна виремия обикновено се наблюдава при пациенти с хемодиализа, венозни наркомани и др., както и след отзвучаване на симптомите на заболяването. Установено е, че хроничната персистираща виремия може да продължи до 16 години (срок за наблюдние), а в различни случаи да се развие хроничен хепатит.
HGV инфекция понякога протича като коинферкция с HCV инфекция, което утежнява протичането на втората (на HGV).
Микробиологична диагноза. Изследва серум на болните. Използва се PCR и ELISA. Все още методите за диагноза на HGV инфекции се разработват.