Малката потъваща песничка.Стъпка след стъпка,ден след ден.Калните пръски ли ми подсказваха всичко или изнурената душа обречена да не заспива.Вечно търсеща.Идваща с прилива.Отнасяна от първите капки дъжд.Събирачката,така я наричаха.Прекрасна,но проядена от вътре.Блуждаеща като призрак.Аз я видях.Като сън.Невинна,на външен вид.Гласът й,като ангелски,ах,как исках този глас.Вечерната луна бавно потъваше за да даде път на нежните лъчи.Аз бях омагьосан,превърнат от мощен орел,в дребна птичка,безпомощно трепкаща с крилца.Молех я да се приближи,да ми помогне.Тя не можеше,можеше само да търси,следващата загубена поема.Дали да плача,май не знаех.Питах окена.Но той мълчеше,лишен от говор.Мъката,сега ме теглеше.Махни се й крещях аз,но тя беше бездушна и жестока.Бавна и мъчителна,все някога те улавяше.
О,аз питах и небето,но то също не можеше да отговори,освен да слуша,то друго не можеше.Слушаше света и го отразяваше в бледосиньото си огледало.Помощ не получих,само утеха.Утехата да обичам,напразно.Силно и невъзможно.Но обич ли бе това?Това което поглъщаше сърцето ми,това което превръщаше душата ми в черна пропаст.О проклета,прекрасна,Събирач ке.Защо ти бях аз?С малката душа на поета.С тихия вопъл на вечността.Твоето проклятие ме застигна.Проклятие никога да не намеря покой.Да бдя вечно над спомена.Спомена за любовта.