Аз бягам и бягам, (отново и пак)...

Страхувайки се да не ме намери

някъде отвътре това,

Което е аз, което е мен, но

не искам да губя нищо, а просто да тичам и

някак да забравя това, което е аз, което е мен...



Уморено и унило заставам и

се чудя защо ми съчувстват, защо

се опитват да помагат; не разбират

и не искат да ми кажат...

Може би е твърде късно да повярвам.



Позитивност! Все повтарят.

И усмивки, но да има.

А ако не трябва, но пък винаги е нужно..

Трябва да постъпиш ей така, не виждаш ли..

Иначе се губиш и не си добре и всичко ти е чуждо...



И когато спреш, за да починеш, не да мислиш,

а да искаш, да мечтаеш, но ти се страхуваш...

Хей, не знаеш, но не се и примиряваш...

Ако има шанс, възможност.. да е друго?

Ще продължиш ли да бягаш и бягаш...



Дърпат ме и после ме отблъскват, искат, но

не знаят и изпускат. Мълчание, а после нещо.

Блясък, плам, за кратко, после – сам.

Сама, или само, винаги ще е самотно, винаги едно.

Но, ако има начин да е другояче... някъде/никъде там...

може би ще спра да бягам...