Едмон Дантес – главен герой в романа “Граф Монте Кристо”, притежава много от характерните черти на романтическия герой. Той е поставен при изключителни обстоятелства, с които трябва да се бори: отначало като затворник, по-късно като граф. От това произтичат различни промени както в неговия живот, така и в този на останалите герои. Прекрояват се пространства, създават се нови времена.
В духа на Романтизма, романът непрекъснато прави аналогии с мита и приказката чрез детайли като съкровища, застъпници на доброто (главният герой и абат Фариа), приказни персонажи като Синдбад мореплавателя. Двата плана се пресичат в една точка – човекът, който воюва за доброто и за своето лично щастие. В романтическите мотиви основната сюжетна схема е “лишение – компенсация на лишението”. Тя се оказва опора за примесването и редуването на такива мотиви като ограбено щастие, престъпление и наказание, отмъщение/възмездие. Тези мотиви през цялото време се преплитат с чувствата на Дантес, някои от които са противоположни по характер – любов, омраза, милост, жестокост.
Романтическият герой е пътуващ. Такъв е и главният герой в романа. Пътуващите сюжети са реакции срещу неприветливата действителност. Това също е мотив, типичен за романтическата литература.
В хода на времето главният герой преминава през редица трансформации – първо като затворник. Като такъв той е представен в утвърдена романтическа роля – на човек, който тежко преживява безсилието си да се справи със ситуацията. Така се оформя основният конфликт между главният герой и неприветливата действителност. По-късно, потънал в отчаяние, Дантес претърпява и втората си трансформация на духа – правейки планове за самоубийство, той започва да прави планове за бягство от затвора, а по-късно и за отмъщение. Ключова фигура в тази промяна е сприятеляването с абат Фариа. С негова помощ, Дантес се извисява духовно, добива неговите опит и знания, помъдрява. Неслучайно именно абатът му помага да осъзнае кои са истинските виновници за сполетялото го нещастие. Всичко това му дава сили да продължи напред, и най-вече да иска да го направи, да се отърси от отчаянието.
Духовният подем дава на Дантес и физическа сила – в продължение на години той копае таен тунел, пътят към свободата, а после и към отмъщението и възмездието. Не може да се очаква от едно общество, изпълнено с лъжи и престъпления, да накаже виновниците за трагедията, сполетяла младия човек. Затова той решава сам да се пребори с несправедливостта.
Излизането от затвора и моментът, в който героят едва не се удавя в главата “Остров Тибулан”, биха могли да се разгледат като символична смърт и прераждане. На прага на смъртта, Дантес си спомня думите, с които неговият приятел – абатът, е повдигал духа му. По този начин, макар и вече мъртъв, абат Фариа отново му помага. Едва измъквайки се от чувала, Дантес сякаш окончателно се отърсва от затворничеството и започва новия си живот, изплувайки на повърхността на водата. Натрупването на всички тези трудности засилват впечатлението за широките му граници на издражливост и смелост. Поставен при тези изключителни обстоятелства, героят успява да се пребори с изпитанията.
В същата глава от романа присъства и корабът като символ на спасението. Озовавайки се на него, Дантес прави първата си крачка към своя нов живот, към постигането на целите си.