Незнам ащо не искаш да и кажеш, но ето ти моята кратка историйка и нека е поучителна:
Цяло лято си бях моята компания "на село"(може да се каже). С него бяхме страшно близки,но не си личеше да има нещо друго,освен приятелски чувства. Е,да, но при мен ги имаше. Реших, като теб, да си мълча, за да не проваля всичко. Мълчах си..
Започнахме даскало и аз, за да го забравя се хванах е едно много свястно и мило момче (вярно, глупава постъпка,ама бях отчаяна).
Тогава вече, той се сети че трябва дами каже, че ме е обичал вече 2ра година, но го е било страх да си признае! Каза го тогава, когато вече го бях преодоляла. Пазминахме се, но и до днес знам, че бихме могли да сме прекрасна двойка, стига той да ми беше признал месец по-рано.

Разказвам ти това, не защото няма на кой друг, не защото ми тежи или нещо такова, а за да ти вдъхна кураж да й кажеш! Не винаги нещата са такива,каквито изглеждат. Успех!