Мъничкото свято в мен изчезва
грабят ми го /насилствено?/.... или пак съм отпуснала снагата си върху калните ръце на ония нови
идоли /всеобщи/ фалшиви...
Творят и събарят душите на малките/ нищожни те /
Души искащи, можещи,потъпкани...
Изгубени някъде там между тълпата
от демоните на своето съзнание.
Вътре в нас са и дълбаят ли дълбаят...
Творението ни убива. Мисълта се губи
всичко става така механично,
безчувсвено...
И като изсъхнали трупове се влачим по пътя си/?/
Убивам ги!
...Непосилно е.

ПП: http://img131.imageshack.us/img131/5...brotherrm2.png идеята ми дойде /от части / рисунката на HexGirl