Парите – цел и средство
(Литературно есе върху романа „Граф Монте Кристо” и романа „Дядо Горио”)

Парите – символ на власт, мощ, благосъстояние. Социалното животно – човек винаги се е стремял към тези идеали – оцеляване, себедоказване и добър живот и респективно – власт и неограниченост, независимост. В обществото всичко това без пари е непостижимо. Оттам идва и константната жажда за богатство на човека, откакто се е зародила цивилизацията.
Още в древността хората използвали ценности за размяна при покупко-продажба на стоки. Оттогава чак до наши дни като най-стойностна стока е познато златото. Откакто свят светува човекът бленува за блясъка и звъна на благородния метал. Проблемът за човешлата алчност не е от вчера. Още в ХІХ век Балзак разглежда въпроса в романа си „Дядо Горио”. Романът представя парижката действителност през погледа на автора, но изложен „схематично” в пансиона на мадам Воке.
Златото и парите за едни са цел, за други – средство. Целящите богатство виждат в него сигурност, независимост, охолство, дори щастие. Героят на Балзак, дядо Горио, е човек вече на преклонна възраст, който на младини чрез машинации и измами слага ръка върху богатството на своя господар. Той обаче желае златото не за себе си. В стремежа си да осигури щастие и сигурност на своите обични дъщери, той им прави една лоша услуга. Децата, вече пораснали жени, отгледани в лукс и охолство, губят своите морални ценности, заслепени от блясъка на златото. За жалост, това не е просто художествена измислица. Веднъж подлъгани от лукса и охолството. Хората забравят да живеят истински. Човекът в стремежа си към „разбогатяване”, като че ли все повече и повече „оскотява” и забравя по-дребните и делнични сладости на живота. Един философ бе казал: „Парите могат да купят къща, но не дом; огнище, но не топлота; легло, но не и сън...”. Ето защо в непрекъснатата социална въртележка, човек губи себе си, своя лик. Човекът става роб на идеала. „Парица е царица”. Но силата на златото би могла в подходящите ръце да бъде и използвана. Умният би могъл да използва тази непрестанна алчност като свое оръжие и наистина да получи власт. Такъв е случаят с литературния герой на Дюма-баща, граф Монте Кристо. В рамана разказващ за младия Едмон Дантес, хвърлен несправедливо в затвора, се разкрива именно могъществото на умния човек, притежаващ богатство. Творбата в типично романтичен дух разказва невероятната история на един младеж, тръгнал по стъпките на щастието. Жестоката съдба, в лицето на двама злобни завистници, го праща в затвора, където младият Едмон Дантес получава образование. Четиринадесет години по-късно, по щастлива случайност, вече възмъжал, Едмон се завръща като загадъчния граф Монте Кристо. Изключително богат и завидно ерудиран, той омайва преставителите на парижката аристокрация, като навлиза бързо сред благородническото общество и завоюва своето почетно място там.
Макар и твърде невероятна, историята на графа има и известна достоверност. В свят на лицемерие, интриги и алчност, човек притежаващ нужните качества и отстояващ позицията и принципите си, естествено подплатен с известно количество злато, може да бъде господар.
Човешката психика винаги цели да постигне, колкото се може по-добри резултати, използвайки минимални ресурси. Този „мързел” бива най-лесно задоволен с помощта на парите. Изводът, до който стигаме, е, че парите като цел са необходими, за да се ползват като средство. С големите възможности естествено идва и голямата отговорност. Изправени пред избор, слабите се пречупват, не можейки да поемат тази отговорност. Това е реалната опасност пред простия човечец, сдобил се с възможности. Поговорката „Пази Боже сляпо да прогледа!” е уместна като обобщение.
Според мен има крехък баланс между това да искаш и това – да можеш. „Дребните” хора, целящи богатството, или не могат да го постигнат, поради невежеството си, или дори да успеят, го пропиляват, не оценявайки реалната му стойност. Душевно възвисените обаче, дори да не притежават материално богатство, могат чрез потенциала на собствената си глава, да постигнат своето. Развали ли се този баланс, възникват проблеми. Но неминуемо, целта оправдава средствата, за да бъде установен балансът.