Езикът като знакова система

Език. Езикът представлява система от знакове. Човешкият език с една от своите страни – членоразделната реч – е възникнал в процеса на труда, на трудовите взаимоотношения между хората.
Така, че най-важната страна на езика е социалната. Той служи като средство за общува предимно между членовете на една нация, т.е. езикът е комуникационно средство. Неразривно свързан с мисленето, той е и средство за формиране и изразяване на мисли.
Няма област от човешката култура, където езикът да няма приложение, а специално в журналистическата практика той е най-важното оръдие, без което не може изобщо да се мисли съществуването на печатната продукция на радиото и телевизията.
Основна единица на езика като система, която има звукова страна (реч) и писмена форма (зрително възприемане), е думата. Всички думи в един език образуват неговия речник, неговата лексика. Основна съставка в структурата на езика е неговият граматически строеж – т.е. правилата, по които се образуват формите на думите, както и правилата, по които се свързват думите в словосъчетания и в изречения.
Българският национален език е по-широкообхватно понятие – то обхваща книжовния (литературния) език и различните народни говори (диалекти). Книжовният български език се употребява е печата, в училищата, в радиото и телевизията, на всички обществени места – това е един и същи език, общ за всички българи и за цялото наше общество. На този език се пишат художествените, научните и публицистичните произведения, учебниците, документите с държавно и обществено значение, поради което този език се нарича книжовен или литературен български език.
Език и журналистика. Езикът представлява най-здрава, най-дълбока връзка на отделната човешка личност с обществената среда, с народа като цяло. Тази истина важи в най-висока степен за работниците в различните подразделения на радиото и телевизията, на вестниците и списанията. Защото чрез родния ни език журналистът осъществавя своите контакти с читателите, със зрителите, със слушатели. В стилистиката тези възприемащи съобщенията се означават общо като реципиенти, докато – в случая журналистът – този, който произвежда съобщенията (пише ги или ги изговаря), се означава като генериращ. Именно чрез средствата на родния език генериращият може да поднася ясно, точно, бързо, ефективно (или пък вяло, скучно, сухо, безлично) редица факти, които интересуват широк кръг от реципиенти.
Особено в наше време, когато навсякъде господства пазарният принцип, никак не е маловажнов каква езикова форма ще бъдат облечени тези факти. Ако чрез един материал, написан тромаво със сухи, втръснали ни се изразни средства, се съобщават дори много важни мисли, той не ще въздейства най-ефикасно.
Езикът е незаменимо оръдие на цялостния икономически, културен, обществен живот на народа. Когато се усвоява богатството на родния ни език, когато се познават нормите и тънкостите на книжовната българска реч, а това означава да се притежава висока езикова култура – тогава се улеснява максимално журналистическата работа.
Дялове на науката за езика. Езикът е твърде сложно явление. В него се различава материална, звукова страна, която е факт с голямо значение за журналистиката в радиото и телевизията. Наричат тази страна на езика звуков материал, “природна материя” на езика. За печата тази “природна материя” всъщност предтсвлява писмото, буквите - в езикознанието те се означават като графеми – както и различните видове други знаци (запетая, тире, въпросителен, удивителен и пр.).
Другата страна на езика е нематериалната, смисловата страна. Тези две страни са в неразкъсваемо единство, което обуславя езика като обществен факт.
Смисловата страна на езика е присъща не направо на отделните звукове, а на онези комплекси от звукове, които са съставна част, елементите на думите – корени, представки, наставки, окончания и пр. От думите пък се изграждат основни единици на свързаната реч – словосъчетанията и изреченията, които са по–сложни езикови цялости, носители на по-разклонено, по-сложно значение.
Фонетика – дял от науката за езика, който дял се занимава със звуковете на човешката реч (като основни материални елементи на езика), със звуковия строеж на думите и на изреченията; занимава се със словното ударение – за работата в радиото например това е изобщо важен проблем, тъй като българското ударение притежава характерни особености, неприсъщи на някои други езици – например то е подвижно (непостоянно, променливо) и пр. Освен това фонетиката се занимава още с интонацията на изреченията, с логически акцент (фразовото ударение) в изреченията и пр.
Лексикология – дял от науката за езика, който дял се занимава с думите като речникови единици, с речниковия състав на езика, със смисловата страна на думите, с техния произход, с тяхната класификация на архаизми, историзми, неологизми и пр.
Граматика – дял от езиковата наука, който се занимава със строежа и с изменението на думите като части на речта, класифицира ги като съществителни имена, прилагателни имена, числителни имена, местоимения, глаголи (именяеми части на речта) и наречия, предлози, съюзи, частици, междуметия (немеизменяеми части на речта), с граматични форми на изменяемите думи – всичко това е обект на разглеждане от морфологията. Синтаксисът на езика пък се занимава със словосъчетанията и с изреченията, (класифицира ги по видове), са възможностите за свързване на едни думи с други според законите на езика (словоред), са видовете прости и с видовете сложни изречения и т.н.
Стилистика – тя заема извънредно важно място сред лингвистичните дисциплини. Като дял от науката за езика има извънредно близки допирни точки с всички други дялове на лингвистиката, а от друга страна, е най-важен дял от науката за езика, имащ пряко отношение към въпросите на журналистиката – работата изобщо в средствата за масова информация е немислима без знанията, които може да поднесе стилистиката. Стилистиката разглежда как най-целесъобразно и умело може да се използват в практиката, в речта (писмена и говорима) изразните средстава на българския език, кое е подходящи и кое не е подходящо, кое може да бъде ефективни и кое е сухо и със слабо въздействие върху слушателя и читателя, как да се постигне най-добрата и най-подходящата езикова форма, в която да се поднасят журналистическите материали, в която да се обличат мислите. Стилистиката се занимава и с различните особености на колективните и на индивидуалните стилове на речта, като препоръчва кое в каква ситуация е добро и кое в езиковите средства не бива да се използва при определни случаи.
Езикова култура. Въпросите на езиковата култура са тясно свързани с въпросите на общата култура, с общото интелектуално развитие на хората.
Понятието езикова култура всъщност има две страни в тесен смисал на тази дума то означава умението да се използват правилно, точно и целесъобразно изразните средства на езика.
В по-широк смисъл понятието езикова култура изискав да се проникне по-дълбоко в духа на българската реч, да се създаде верен усет за точност, за свежест, за яснота, за изразителност на думата, да се постигне умение за лек и естествен, а не насилен и грапав строеж на фразата, да се овладеят езиковият материал и синонимното богатство на българския език, да се култивира сигурно чувство за ритъм и мелодика на изразите, да се усвоят словоредните и синтактичните закономерности на книжовната българска реч, да се усвоят и да се използват правилата, предписвани от кножовната норма за изговор и за писане (т.е. да се усвоят правилата и нормите за правилна реч и за правопис) и т.н. С други думи, за да може журналистът да притежава висока езикова култура, това значи да може да намира онези начини за изразяване, онези езикови форми, които са най-целесъобразни, най-подходящи за конкретния случай и за конкретния журналистически материал.
Българският национален език представлява една от формите, в които намира израз културата на народа ни. Като средство за общуване и като оръдие на мисленето езикът е пряко или косвено оръдие за оформяне и за изразяване на почти всички културни дейности, без да се смята журналистиката, където той е най-важното оръдие, без което не може да мине никаква форма на журналистическа проява. За това високата степен на езиковата култура на едно общество е твърде съществен фактор за културното издигане на това общество.
Българският език – един от най-старите европейски книжовни езици – намира висока оценка в творбите на такъв майстор на словото като Иван Вазов (например в стихотворението му “Българският език” ).
Важна задача за всеки журналист е да се познават не само закономерностите на българската реч, но и да се познават правоговорните и правописните норми, правила, изисквания на книжовната българска реч, да се знае кое е книжовно и кое е диалектно в езиковата действителност, кой израз или дума кога може да се използва и с каква цел може да се използва, докъде се простират индивидуално допустимите особености на стила на отделния автор на статия.
Проблемите на българската езикова култура са привличали вниманието на нашите учени-езиковеди твърде отдавна. Още първите съставители на българки граматични ръководства са били изправени пред необходимостта да решават в същност и чисти практически задачи, свързани с все още неустановения български книжовен език. Така например граматиката на Неофит Рилски “Болгарска граматика” препоръчва и редици правописни и правоговорни правила за употреба на думите и изразите още в зората на новобъгарския книжовен език.