ЧУВСТВА И МИСЛИ, КОИТО ВЪЛНУВАТ АЛЕКО ПРЕД
НИАГАРСКИЯ ВОДОПАД


ВЪВЕДЕНИЕ

Вдъхновено написаният пътепис “До Чикаго и назад” разкрива Алеко като писател - реалист, демократ, хуманист, художник на незабравими картини. През целия си живот творецът търси красотата, правдата, съвършенството и като че ли ги открива само сред природата, тази чудна ваятелка на света. Само сред нея Алеко се чувства истински щастлив, изживява мигове на духовна наслада.
Израз на преклонението на автора пред могъществото и великолепието на природата е описанието на Ниагара. В него си дават среща страстният поклонник на природата, който умее със словото да рисува вълнуващата красота, и ….


ТЕЗА

Съкровени мисли, дълбоки и сложни чувства вълнуват Алеко при срещата с Ниагарския водопад. Трепетно докосване, нетърпелива жажда и копнеж, искрена завист изгарят душата му преди да се изправи пред това чудо на природата. Изумен, удивен от величествената гледка, писателят изпитва безгранично благоговение. По детински чистата му душа се радва, празнува, ликува. Възторженият пътеписец забравя всички тревоги и терзания и се отдава на наслаждението и опиянението. Чувства се удовлетворен и щастлив от сбъднатата си мечта и същевременно тъжен от раздялата с вечната красота на природата.


ДОКАЗАТЕЛСТВЕНА ЧАСТ

Повествованието за водопада започва с едно емоционално възклицание и със сърдечното пожелание всеки да изпита онези “блажени” чувства, с които е съпроводено неговото възприемане. “Блажени” – именно така са определени чувствата и преживяванията, предизвикани от съприкосновението с това чудо на природата. Разказът за незначителните подробности около пътуването, не може да скрие от читателят вълнението на разказвача. Сам Алеко определя психологическото си състояние като “нервозно вълнение” и “нетърпелива жажда”.
С изгарящо нетърпение пътешественикът се приближава към места, отдавна лелеяни в мечтите му. Ниагара е неговата дръзка и светла детска мечта. Повествователят забавя разказа, за да изрази трепетното очакване и нарастващото желание по-скоро да види заветната Ниагара. За да илюстрира степента на своето “нервозно вълнение “, писателят въвежда хумористичното сравнение с поканата на свети Петър. Мечтата да види Ниагара побеждава желанието на всеки човек да попадне в рая. Пътеписецът се отнася към Ниагарския водопад както вярващият християнин към рая.
Силата на нетърпеливата жажда е сравнена с преживяванията в най-важни моменти от живота на човека: среща на влюбеният с любимата след дълга раздяла, минаването под венчило. В тази съпоставка, прокарана чрез анафората “не съм ... и не зная” участват чувства и събития, които не са му познати от неговия досегашен живот. Затова толкава по-впечатляващо е последвалото потвърждение, въведено чрез противопоставителния съюз “но” и глагола “зная”. Има нещо много чистосърдечно в признанието на Алеко за преживяванията му пред Ниагара, сякаш го очаква нещо съдбовно, нещо, което ще промени живота му.
Искрена е завистта му към тези, които са видели вече Ниагара и се връщат. Тях той нарича “щастливци”.
Не е случаен образът на осемдесетгодишната бабичка, която едва пристъпва, но затова пък е осъществила последното желание на своя живот. Известно е, че преди да се раздели с живота, човек се стреми да се докосне до нещо свято и възвишено. Възвисеността и светостта са присъщи на водопада и магнетично привличат към него въображението на млади и стари.
Алековото описание е толкова живо, че читателят съпреживява чувствата на пътешественика. Затова вижда “запенените къдрици” на отиващата към пропастта вода, очите му възприемат като грива “разбитата млечна пяна”, погледът се устремява към мътнозелената и уморена вода на дъното. Чува се засилващият се воден тътен. Чувства се усилването на психическото напрежение у туристите. Тези последни подробности подготвят кулминационния момент в изживяванията. Ликуващата радост от съприкосновението с водопада е изразена с възклицателното елиптично изражение: “ Ето го!”
Върхов момент на преживяванията е “живата картина”, в която застават всички очевидци на Ниагарското чудо. Авторът предава вълнението с осем изречения, шест от които са възклицателни. Алеко търси най-точни и изразителни думи, с които да предаде човешкото удивление, но те сякаш се оказват безсилни. Трикратното отрицание във възходяща градация изразява неописуемото вълнение, завладяло туристите. “Не учудване, не възхищение! Не! Едно безгранично благогогвение бе отличително на лицата на всички”. Съществителното “благоговение “ изразява необикновеното изживяване пред исполинската мощ на природата, съчетала в Ниагарския водопад стихийна сила и ослепителна красота.
Повествователят, който до този момент е разказвал от свое име, сега употребява глаголни форми в множествено число. Чрез тях изтъква не личното, а изобщо човешкото вълнение пред природната красота. Общителното местоимение “всички” показва общата психоза, обхванала туристите. Пантеистичното преклонение пред природното чудо преминава в религиозно състояние. “Като че не пред творението божие, а пред самия Бог бяхме изправени”. И напълно естествено в такива мигове дори надарената личност да се чувства безсилна да предаде видяното. Алековите думи “Който може, нека опише..... . Аз не мога!” заразяват със своята искреност. Изявеното съзнание за творческо безсилие е още един психологически детайл, носещ усещането за божествена неповторимост.
Въпреки заявлението за творческо безсилие, Алеко прави великолепно описание на Ниагара. За да може погледът да проникне навсякъде и да обхване целия водопад, пътеписецът рисува водопада от три зрителни площадки.
От каменната ограда се разкрива по-малкият ръкав на американския водопад. Грандиозната игра на водата е нарисувана с четката на художник, който не допуска повторението. Картината възбужда преди всичко зрителни представи. “... наляво падат буйни къдрави снопове разпенена вода и се губят на стотина метра долу, в една кипяща пенлива маса ... омаломощена вода”. Багрите носят внушението за небесна феерия която грабва и омагьосва очите. В тях е отразена способността на природата да твори великолепие и красота.
Погледнат отсреща, от канадския бряг, този водопад изглежда като “трептяща маса от къдрави снопове пяна, между които личат светлозелени ивици неразбита вода”. Гледката е великолепна.
От острова на Трите сестри се наблюдава най-големият водопад, наречен Конска подкова. “На повече от двеста метра широчина, върху една полукръгла вдлъбната скала, с форма на конска подкова, пада непрекъсната маса от ослепително блестяща пяна на стотина метра дълбочина”. Нейният порив към бездната създава усещане за бясно движение, което не може да се сравни с нищо от земната действителност.
“Долу – ад! Нещо ври, кипи, беснува се, гърми, като че потръпва цялата околност...” Възклицателното безглаголно изречение и поредицата глаголи във възходяща градация рисуват една неповторима картина на водните гиганти. Мощен ритъм и нежни акварели, трясък и нежен блясък, разгневена блестяща пяна и уморена спокойна вода – това е Ниагара. Въображението на писателя предизвиква гледката в светла лунна нощ.
Истинско съжаление у Алеко пораждат няколкото параходчета – рожба на човешкото творение. Контрастът между божествената необхватност на водопада и параходчетата е изключителен. “Колко нещастни и “мизернички” изглеждат те пред изправените отпреде им гиганти!”
Свирката на локомотива връща пътеписеца към сивото и монотонно ежедневие. С болка се откъсва Алеко от природната красота, пред която душата му е забравила всички земни огорчения.


ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Със своя прекрасен пътепис Алеко внушава, че няма по-велико нещо от природата. Докоснал се до нея, човек става по-чист, по-благороден, по-истински