Единството Бог-природа-красота при срещата на човека с Ниагара
Своето пътешествие извън пределите на България Алеко Константинов запланува за да се запознае с чуждата цивилизация, за да осъществи своята съкровена мечта- да види неповторимата гледка на Ниагарския водопад. Своите преживявания, чувства и вълненията, които той изпитвал са слети в един неповторим путепис- „До Чикаго и назад”.
След дългия път, който Щастливецът изминава най-после той се докосва както физически така и духовно до тази неземна прелест, това божествено творение на природата. В близост до „запенените къдрици на текущата по наклонна камениста плоскост вода” пътеписецът е обвзет от безкраино възхищение, опиянение и благоговение пред великото творение на природата. Пред този феномен Алеко остава силно развълнуван, безмълвен пред магията на тази водна стихия. Щастливецът е опиянен от „водния елмазен прах”, издигащ се над водите, а в очите му блестят вечно сменящи се многоцветни дъги. Като невероятен художник пътеписецът прави читателя съпричастен с магията на природата. Алеко ни запознава пряко със своите емоции чрез множеството възклицателни изречения:”Не учудване, не възхищение, не!... Който може нека опише тази картина, който може нека я фотографира, нека я нарисува!... Аз не мога!”
Срещата с Ниагарския водопад, която Алеко ни предлага не е пряка. За кратко време той държи читателя в напрежение, което провокира нетърпението. С това своеобразно забавяне той цели да изостри любопитството и желанието на хората да се срещнат с величествения феномен, недокоснат от човешка ръка, девствен и неповторим. Преди всичко той ни запознава с вълнуващото поведение на човешкото множество вече видяло Ниагара. В очите на автора тези хора са „щастливци”.
Този и други природни феномени могат да се превърнат в цел, в мечта, в последно желание. Алеко внушава, че докосването на човека до съвършенството и силата на природата е част от общуването му с Бога. Величествен е водопадът, но той не смазва, а извисява човека, обогатява го, вдъхновява полета на мисълта му, дава път на творческия му гении. Не случайно в края на писанието пътешественикът мечтае да види всичко това отново. Чрез разнообразните изразни средства Щатливецът рисува величието, могъществото и неземната красота на Ниагарския водопад. Авторът се прощава с величествения водопад като с близък приятел.
Образът на Ниагара завинаги остава като скъп спомен в сърцето му. Пътешественикът изпитва различни чувства- възхищение, преклонение, наслада, благоговение, наи-вече щастие, което не мойе да се изрази с думи.
Мощта на водната стихия завладява умове, поглъща сърца, мисли, идеали. Ниагара е мястото, където душата на Алеко е забравила радост и мъка, пречиства се и става детински невинна. Това е мястото, където учудване, възхищение, благоговение се сливат в едно заедно с величествения водопад; мястото където пътешественикът е обхванат от едно базгранично щастие, откъсващо го от всичко, което се нарича реален, действителен свят.