Душата на Елисавета е ту окрилена, ту разпъната на кръст
(„Крадецът на праскови” – Емилиян Станев)

І. Въведение:
Едно от най-големите постижения на съвременната българската литература е известната творба на Емилиян Станев "Крадецът на праскови". Повестта разкрива писателя като познавач на човешката душевност. Тя е най-превежданата му в чужбина творба, защото поставя проблеми с общочовешко значение.

ІІ. Теза:
Проблемът за човешкото щастие е основен за повестта. Авторът разказва за любовта между двама души. Произведението гради художествена представа за емоционалната промяна у Елиhttp://www.teenproblem.net/forumсавета. Всъщност това е история за драмата на една жена, която среща любовта в неподходящо време и място. Главната героиня търси своето щастие, смисъла на своя живот и го достига. Но тази ...любов предизвиква конфликт в душата и ценностната система на Елисавета – между повелите на сърцето срещу здравия разум, между моралните норми и отговорности към обществото и порива към щастие.

ІІІ. Доказателствена част:

Животът на Елисавета преди срещата й с пленника:

Първата поява на героинята в повестта “Крадецът на праскови” е в спомените на стария учител по математика.Читателят научава за някаква “история “ на героинята още преди първата й директна поява. Първото впечатление, което си изграждаме, е от спомена на повествователя - някогашното момче: „тайнствено красива” , „облечена в светлосиня рокля, с широки ръкави, през които излизаха нейните ослепително бели, разголени ръце», с къдрава «златиста и буйна» коса, която лежи «разчесана в скута й». Прилича на «привидение», «същество от неземния и магьоснически свят на приказките». Очите й са «дълбоки и сини, изпълнени с мека светлина и с тъга». Според учителя жената на полковника «беше красива жена, преминала първата си младост, и сега излъчваше уморената и презряла хубост на отминаващо лято. В големите й очи се долавяше нещо замислено, твърдо, дори мрачно, което придаваше на погледа й студен израз».
Елисавета се омъжва за полковника, за да си осигури материална сигурност. Авторът постепенно разкрива образа на главната героиня като потомка на «видно, ала обедняло семейство», което я подтиква към брак, отговарящ по-скоро на общественото положение на рода, отколкото на нуждата от човешка близост и любов. Речта й е вежлива, показваща изисканост и култура, присъщи за горните слоеве на обществото. Патриархалният морал, в който е възпитана, налага отказ от удоволствията на живота - един традиционен начин на живот без емоции и любов. Лиза е откъсната от света, ограничена в еднообразието, лишена от всякакви емоции и близост в брака си. Тя е бездетна, което допринася за нейната самота и емоционална бедност. За нея е непознато чувството любов. Животът на двамата съпрузи е монотонен и скучен. Всъщност тя е лишена от свободата си. Няма стимул, който да придава смисъл на живота й. Приема с “търпение” нещастния си съпружески живот, самотата, войната и невъзможността да общува с други хора освен с ординареца и слугинята Марьола: “В самотните часове, които прекарваше всеки ден, тя изпитваше най-силно това неизказано чувство на отчаяние и малоценност, което измъчва безплодните жени на прага на старостта".
Нерадостният живот на героинята не я озлобява. Според нея дори по време на война хората трябва да бъдат „по–човечни”. Красноречив е жестът, когато Елисавета дава храна на непознатия и му обещава да му донесе обувки. Това показва нейното добро, състрадателно сърце, но и желанието й да общува с хора. Със съпруга си героинята не се чувства добре, но изпълнява задълженията си и поддържа у другите представата за нормални семейни отношения.
Елисавета не е щастлива. Отказала се от учителската професия, непознала радостта на майчинството, без да обича своя съпруг, за когото е омъжена не по любов, тя се примирява, че животът щ е пропилян. Външният свят почти не я докосва и тя намира утеха само в книгите. Очите щ изразяват отчаяние и обреченост, душата щ копнее за нещо различно, романтично и красиво. В този момент среща любовта. Тази толкова нужна за спасението на душата на Елисавета любов й дава военнопленника Иво Обретенович. Той й показва красотата и смисъла на живота. Затова тя започва връзка с него. Тръпката, която се появява, и чувствата, които изпитва, са непознати за нея. След всички емоционални лишения тя заслужава нещо по-различно, което да разнообрази ежедневието й и да осмисли живота й.


2. Окрилената душа на Елисавета
След първата среща с Иво на преден план в душата на Елисавета избликва чисто човешката жажда за свобода и щастие, защото без тях човекът не може да се радва на пълноценно съществуване. Обземат я силни емоционални преживявания. Тя започва да усеща непознати досега чувства: “Погледна настрана, усещайки как дишането й се затруднява и как кръвта лудо започва да чука в слепите и очи.” Осъзнава, че е влюбена в него и е готова да изостави всичко в името на тази любов. Понесена на крилете на любовта тя се преобразява в едно “вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо”. Новото чувство е като възраждане, провокирано от всемогъщата магия на любовта. Всичко, което се случва, променя влюбената жена, тя се чувства по-силна, предоставя й се втора възможност за живот, сега светът за нея е по-различен, по-магичен, по-красив. Изпълнена с увереност в силата на своите чувства, Елисавета е готова да отстои полученото щастие с цената на всичко. Внезапно бликналото чувство не се подчинява на бушуващата война, на политически или идеологически ограничения, на битовите порядки. Тази стъпка встрани от общоприетото й дава не само радост и удовлетворение, но и възможност да разбере смисъла на свободата, защото за първи път в живота си тя обича. Появата на Иво Обретенович превръща Елисавета в личност, в “разбунтуван” човек, който е в състояние да се противопостави на всичко и на всеки: тя губи търпение и започва да се съпротивлява на нещата, които до този момент са били “нормални” за нея; започва да изисква уважение към себе си, преосмисляйки постепенно ценностите на съществуването си.
Елисавета изцяло се променя като личност, защото любовта й дава свобода: “От тоя ден тя престана да бъде тая Елисавета, която познаваше...”. От самотна жена с “чувство на отчаяние и малоценност”, която се вижда “пред прага на старостта “, тя се превръща във влюбено младо момиче, очакващо с трепет и вълнение своя любим. Нежността и обичта я преобразяват - тя се подмладява, вижда света през различни очи, в една прекрасна светлина, ”изпълнена с благодарност и обич”. Знае заради кого и защо живее, с трепет очаква всеки миг и е жадна за всеки поглед на любимия: ”алчна към всеки отминал миг от тия два часа под липата”. Започва да вярва във възраждащата сила, в красотата, в прелестите, които я заобикалят, и благодарение на споделените мигове с пленника и тя става част от цялото това щастие. Неочакваната любов осмисля живота на Лиза: “усещаше, че се изпълва със самоувереност... Той й дава цялата онази топлота, която й е липсвала през всичките онези години, прекарани с полковника ...”
Главната героиня се променя не само духовно, но и външно: „Лицето й имаше прясна и свежа руменина... Очите й светеха с лъчезарна чистота..., а устата й се усмихваше в единия си ъгъл загадъчно”. Новото чувство е като възраждане, провокирано от всемогъщата магия на любовта. Споделените любовни радости, разкрепостеният устрем на сърцето се излъчват от целия й облик - тя изглежда по-млада и по-красива. Дори слугинята Марьола забелязва промяната и изненадва Елисавета с „правдивостта си”: „Трябва да ви е леко на сърцето. Човек се подмладява, когато душата му е свободна.”

3. Конфликтът в душата на Елисавета:

Елисавета мечтае за бъдеще, свързано с пленника, но не може да забрави миналото и да заглуши съвестта си, свързана с миналото и съпруга й. В произведението намираме ясно изразен конфликт: от една страна са човешката нужда от любов, от свобода и щастие, от пълноценен живот - основна отговорност към себе си; от другата страна са отговорностите към семейството и обществото.Този конфликт е достатачен, за да засили драматизма на ситуацията до крайност. Към него се прибавят национална омраза, преминаваща в лична, предразсъдъците и обществения морал, докато се стигне до един трагичен възел, който е почти невъзможно да се разплете.
В цялата повест Емилиян Станев следи съвсем отблизо психологическите нюанси у героинята си, промените, настъпващи у нея, редуващите се противоречиви състояния на духа - много богатата гама от окрилена самонадеяност до плашещи предчувствия. Несъмнено пред Елисавета стои въпросът за нравствеността на предлагащия й се избор. Героинята е обзета от постоянни вътрешни противоречия и колебания - дали ще намери сила и смелост да избяга от тъй омразната й колиба или завинаги ще позволи на тягостната атмосфера да смачка живота й. Тази силна любов я раздвоява, разкъсват я гордост и срамежливост. Елисавета стои на границата между гласа на сърцето и този на разума: “ Душата й бе разделена на същества: едното - примирената, угнетената жена, чакаща пристъпващата насреща й старост с безразлично отчаяние и тъга, и другото - непознато досега, вярващо, любещо и ликуващо същество, което отхвърляше нейния разум и желаеше да живее свободно и щастливо. Първото не й предлагаше вече нищо в своята равна строгост, но и не я заплашваше с нищо. То бе твърде разумно, за да се надява тепърва на живота, и не желаеше нищо освен спокойствие.” След разтърсващи душата колебания героинята на Емилиян Станев избира да даде живот на второто „същество”, на което тя се съпротивлява и което се оказва по-силно от „мъчителните пристъпи на съвест”, „отхвърляйки всички морални забрани и всякакви разумни доводи”. Авторът отвежда читателя до важни житейски ценности и изводи за живота, за смисъла на човешкото съществуване и любовта и му дава представа за тежките условия, при които е принудена да живее българската жена в отчуждения свят на войни и строг морал. Макар душата й да се бунтува, да осъжда “безкрайната сложност и сила на усещанията”, тя жадува да остане сляпа за “околния свят”, да се откъсне от оковите на “угнетена жена” с “пропиляната младост “ и да се радва на младостта на сърцето си.
Понякога душата на Елисавета е разпъната на кръст от „страх пред предстоящето”, вътрешната борба я разкъсва, но образът на любимия връща вярата и самочувствието и. Героинята е изстрадала жена, която след дългите години без щастие в брака решава да промени своя монотонен живот, като преследва това, което желае. Подчинявайки се на поривите на душата си, тя изживява истинска любов и умира заради нея. Затова остава в съзнанието на читателя като човек със силна воля.

ІV. Заключение:

Свободата и щастието – две от най-важните ценности на човешкото съществуване. Срещу тях обаче се възправят не само нормите на закостенелия патриархален морал, а и човешката съвест. Затова изборът на героинята е така дълбоко изстрадан и драматично категоричен. В повестта „Крадецът на праскови” ставаме свидетели за пореден път, че за любовта няма граници, тя е мощно чувство, издигащо се над живота и над смъртта. Емилиян Станев я утвърждава като основна двигателна сила в живота, като пробуждане на сетивата, водещо към един по-добър свят. “Защо да не бъдем по-човечни?” – сякаш “пита” творбата, описвайки драмата на “човечната” любов, преодоляла границите на неразбирането, отчуждението, предразсъдъците и егоизма.