Априлското въстание (1876 г.)



Средата на 70-те години на XIX век отбелязва кулминацията в развитието на възрожденските процеси в българското общество. В резултат на просветните и църковни борби, на промените, породени от Кримската война, значително укрепва самочувствието и националното самосъзнание на българите. Създават се първите български организации в лицето на Одеското българско настоятелство и Добродетелната дружина, първата българска национална институция – българската Екзархия (1870 г.), направени са първите опити за организиране на национално-освободителното движение чрез легиите на Раковски и Каравлов. Дейността на Раковски, Каравелов, Ботев и Левски и революционните комитети, създадени и ръководени от тях, съдействат за изграждането на българската национално-освободителна идеология и оформянето на стратегията на освободителното движение. Смъртта на Левски и последвалата я криза на БРЦК нанася силен удар на българското национално-осовободително движение. При все това в средата на 70-те години на XIX век Херцеговинската криза привлича вниманието на Великите сили към Балканите и създава възможност българският национален въпрос да попадне в сферата на техните интереси.
Въстанието на сърбите от Херцеговина от лятото на 1875 година, последвани от сърбите от Босна, изправя Сърбия и Османската империя пред война. Това предизвиква раздвижване на Великите сили, чиито интереси са сложно преплетени в Източния въпрос. Това въстание раздвижва и балканските народи, които виждат в него възможност за различни комбинации с цел извоюване на собствената си държавна независимост.
Херцеговинската криза от 1875 година изправя Русия пред необходимостта да преоцени политиката по Източния въпрос, която тя поддържа от края на Кримската война. Ако до Кримската война Русия е водещата сила в Източния въпрос и именно тя направлява национално-освободителните движения на балканските славяни и православни, тежкото поражение, което тя търпи в Кримската война, я превръща във второстепенна сила. Русия не само губи приоритетите си на Балканите, но е изправена пред необходимостта да преоцени цялостната си политика по Източния въпрос, тъй като тайното споразумение към Парижкия мир (март 1856 г.) предвижда всеки опит да се промени статуквото на Османската империя да бъде третиран като повод за война. Претърпяла тежко поражение, Русия се стреми на всяка цена да не бъде въвличана в нова война, което би било катастрофално за нея. Цялостната й политика по Източния въпрос още от началото на XVIII век, обаче, се крепи на подпомагането на балканските национално-освободителни движения, достигнало до оформянето на цялостна доктрина, наречена “руско месианство”. Съгласно тази доктрина Русия се стреми да се наложи като спасител, обединител и предводител на всички славяни и православни. Променените реалности след Кримската война, обаче, изправят Русия пред избора или да се съобрази с условията на тайната конвенция и да оттегли подкрепата си за балканските национално-освободителни движения, в резултат на което да загуби авторитета и влиянието си сред балканските народи, или да продължи с дотогавашната си политика на подкрепа за техните национално-освободителни борби, като поеме риска да бъде въвлечена в нова война, което след тежкото поражение от Кримската война би било равнозначно на катастрофа. Преоценката на руската външна политика и търсенето на нови пътища пред нея довеждат до оформянето на три течения в руската политическа мисъл. Първото течение обединява така наречените славянофили, които, водени от идеите на славянската и православната солидарност, настояват за неизменност на дотогавашната руска балканска политика. На другата крайност отива течението, водено от военния министър Милютин, според когото Русия няма интереси на Балканите. Той твърди, че всеки опит на Русия да се намесва в Източния въпрос й донася само загуби, а не дивиденти. Ето защо според него е необходима тотална преориентация на руската външна политика, която би трябвало да се насочи към Средния и Далечния Изток, преди конкурентното английско влияние да е успяло да се утвърди там. В крайна сметка надделява третото течение, представено от канцлера Горчаков. То поддържа компромисната линия, според която Русия има безспорни интереси на Балканите, но не може да си позволи дотогавашната политика на тяхното отстояване. Според него, за да не загуби авторитета си пред балканските народи, Русия трябва да продължи с подкрепата си за тях, но по такъв начин, че да избегне въвличането си в нова война. Ето защо Русия залага само на подкрепата за просветните и църковни борби на балканските славяни и православни, опитвайки се така да балансира, че да не загуби авторитета си пред тях, но и да не допусне да бъде въвлечена в каквито и да било военни действия. Ето защо Русия категорично отказва да толерира каквито и да било опити за въоръжени акции и въстания против статуквото в Османската империя, което означава, че подобни действия от страна на покорените балкански народи не биха могли да разчитат на реалната руска подкрепа. Херцеговинската криза от 1875 година поставя под въпрос авторитета на Русия, още повече, че тя засяга и Сърбия, която има ключово значение за руските интереси на Балканите. През целия XIX век Сърбия е обект на интересите на Австро-Унгария, която се стреми да измести руското влияние на Балканите. Със своето географско положение именно Сърбия играе ролята на “врата” между Балканите и Средна Европа, така че Русия не би могла да си позоволи да загуби авторитета си в Белград. Ето защо с избухването на Херцеговинското въстание и разрастването на кризата става ясно, че въпреки нежеланието на Русия да бъде въвличана в балканските конфликти, тя ще бъде принудена да се намеси, за да запази влиянието си на полуострова. Още повече, че от началото на 70-те години в Източния въпрос се намесва и една нова сила – Германия. Обединена в резултат на две войни – Австро-Пруската (1866 г.) и Френско-Пруската (1871 г.), Германия е изправена пред необходимостта да се утвърждава като велика сила в съперничество главно с Австро-Унгария и Франция. Нуждата от съюзници тласка към сближение Германия и Русия, които трябва да преодоляват дипломатическата изолация, в която се намират, и да се утвърждават на континента. Същевременно Ото фон Бисмарк се стреми да използва съюза с Русия по такъв начин, че да я унищожи като бъдещ съперник на Германия. За тази цел Бисмарк възнамерява да използва Източния въпрос, който е от жизнено значение за руските интереси. Тъй като Германия няма преки интереси на Балканите, тя би могла да се меси в Източния въпрос, без да поема какъвто и да било риск. Ето защо за Бисмарк от първостепенно значение става въвличането на Русия във война на Балканите, което би помогнало на Германия да се утвърди на континента пред Франция и Австро-Унгария и същевременно би било пагубно за Русия. Така че, Германия демонстрира силна подкрепа за балканските национално-освободителни движения.
При все, че първоначално Русия се ограничава с дипломатическа активност, кризата дава повод на българите да се стремят да извлекат максимални дивиденти от нея. Именно с тази цел през септември 1875 година е организиран един неуспешен опит за въстание в българските земи (Старозагорското въстание), чиято цел е да привлече погледите на европейската дипломация към българския национален въпрос. Въпреки разгрома на Старозагорското въстание, разрастването на Херцеговинската криза и опасността от сръбско-турска война дават повод за подготовка на ново въстание в българските земи. Ето защо през ноември 1875 година част от дейците на БРЦК се събират в Гюргево, за да обсъдят организирането на новото въстание. Оскъдните извори за тези събрания не позволяват с точност да се определи кога се провеждат и какви въпроси точно са обсъждани. В историческата наука се приема, че най-вероятно те заседават под председателството на Стефан Стамболов, който е най-авторитетната фигура след оттеглянето на Каравелов и Ботев. Приема се като най-вероятно, че заседанията приключват около 25 декември 1875 година, като комитетът решава да се обяви въстание в българските земи през май 1876 година. Страната е разделена на 5 (според спомените на Никола Обретенов и Стоян Заимов) или на 4 (според Захари Стоянов) революционни окръга. Първи окръг, с център старата столица Търново, обхваща Търновско, Габровско, Севлиевско и Троянско, отчасти Русенско и Разградско. За главен апостол на окръга е определен Стефан Стамболов с помощници Георги Измирлиев и Христо Караминков. Втори, Сливенски окръг обхваща източния Балкан и Ямболско. За главен апостол е определен Иларион Драгостинов с помощници Георги Обретенов и Стоил Войвода. Врачанският трети окръг е под началството на Стоян Заимов с помощници Никола Славков, Никола Обретенов и Георги Икономов. Четвърти, Пловдивски окръг, за чийто център по-късно е определено Панагюрище, е оглавен от Панайот Волов с помощници Георги Бенковски, Захари Стоянов и Георги Икономов (който първоначално е в Сливенски окръг). В историческата наука има много спорове и хипотези относно петия окръг (обхващащ Софийско, Кюстендилско и отчасти Македония). Много учени не приемат неговото съществуване, базирайки се на спомените на Захари Стоянов. Други считат, че той не е създаден поради провала на Никола Славков, който е изпратен там да организира комитетската мрежа. Тъй като турската полиция зпочва да преследва Никола Обретенов и други дейци, те са принудени да се върнат в Румъния, което пречи на подготовката на въстанието южно от Западна Стара планина.
Гюргевският комитет избира отбранителна стратегия за въстанието, предвиждаща укрепени лагери в планините, диверсионни акции и пожари в големите градове, прекъсване на телеграфни и железопътни линии и т.н. В историческата наука се приема, че с приключването на заседанията на Гюргевския комитет той се разпуска, така че в Румъния не остава под никаква форма организация, която да координира действията на отделните окръзи. Столицата на първи окръг – Търновски, който е определен за централен, също не успява да изпълни тези функции.
Подготовката за въстанието започва с пристигането на апостолите в определените им окръзи. Поради липсата на връзка между тях тя е твърде неравномерна. Отсъствието на фигура със стратегическо мислене от ранга на Левски или Раковски продължава да дава своя отпечатък.
В първи Търновски окръг заедно със Стефан Стамболов се установяват бившият руски офицер Петър Пармаков, войводата поп Харитон Халачев и др. Те се опират на местни дейци като Матей Преображенски, Бачо Киро, Стефан Пешев и др. Възстановена е комитетската мрежа, създадена още от Левски. Сериозен недостатък на тяхната подготовка, обаче, е липсата на финансови средства и оръжие.
В Сливенски окръг Иларион Драгостинов и Георги Обретенов се сблъскват с четническото мислене на Стоил Войвода. Там не се възстановява комитетската мрежа, слаба е пропагандата на каузата на въстанието сред населението. Според Стоил Войвода подготовката трябва да се ограничи с изграждането на въстанически лагер в планината.
Слаба остава подготовката и във Врачански окръг, както поради провали и арести, така и поради невъзможността на Стоян Заимов да се наложи като лидер.
Най-значима е подготовката за въстание в четвърти, Пловдивски окръг. Възобновена и разширена е комитетската мрежа от времето на Левски. В дейността на комитетите се включват Тодор Каблешков, Павел Бобеков, Васил Петлешков и др. Водещи са позициите на помощник-апостола Георги Бенковски, който постепенно се налага пред главния апостол Панайот Волов.
Бенковски и Волов наблягат на военно-техническата подготовка, която е подценявана в останалите окръзи. Комитетите по места са задължени да изработят точни статистики на хората, оръжието, припасите и т.н., да водят военни занятия и др. Именно този окръг, обаче, не получава военни инструктори. Оскъдни са и неговите финансови средства, което пречи да се закупи достатъчно оръжие.
На 14 април панагюрските апостоли свикват Народно събрание в Оборище, където Бенковски получава извънредни пълномощия за ръководене на въстанието. Съставена е комисия, която да изработи оперативен план за отбраната на 11-те укрепени пункта, където да бъдат събрани мирното население и въоръжените сили.
Извън обсега на подготовката за въстание остават значителни територии от българските земи. На практика тя обхваща Старопланинския масив и принадлежащите му територии. Емиграцията остава недостатъчно информирана и включена в подготовката на въстанието. Отсъствието на ръководна организация от типа на БРЦК не позволява да бъдат координирани усилията на отделните революционни окръзи, както и на българските колонии в много румънски градове. Подготовката на чети остава само на начален етап.
Информирането на турските власти за подготовката на въстанието е от страна на един от участниците в събранието в Оборище – Ненко Терзийски от село Балдево. От Пазарджик в Копривщица и Панагюрище са изпратени жандармерийски отделения, които да арестуват лидерите на местния комитет. При опит да бъде арестуван Тодор Каблешков копривщенските дейци нападат и прогонват полицията. Убит е мюдюринът, а в градчето е установена властта на въстаниците. Каблешков изпраща в Панагюрище прословутото “Кърваво писмо”, с което се обявява началото на въстанието. Още следобеда на същия ден (20 април 1876 година) Бенковски обявява началото на въстанието в целия IV революционен окръг. Това избързване от предварително обявената дата (1 май) не е съгласувано с останалите три окръга и повлиява отрицателно на цялата въстаническа акция, тъй като предотвратява предварително заплануваното едновременно обявяване на въстанието във всички окръзи.
След обявяването на въстанието в Панагюрище властта е поверена на военен съвет (временно правителство) начело с Павел Бобеков. За военен комендант е определен Иван Соколов от Пазарджик. Окръгът е разделен на два района, като Волов и Икономов заминават за източния (Копривщица, Клисура и Карлово). Със своята конна “хвърковата чета” Бенковски ръководи западния район, обикаляйки селата Мечка, Мухово, Поибрене и др. На 22 април тържествено е осветено знамето на въстанието, ушито от местната учителка Райна Попгеоргиева (Райна Княгиня). Бенковски обикаля въстаническите лагери при с.Петрич и връх Еледжик, достигайки до гара Белово. Друга чета, командвана от Орчо Войвода, действа против башибозуците в района на Стрелча. След като към въстаналите райони са насочени редовни, добре въоръжени войски, започва бързото поражение на въстанието. На 26 април пада Клисура. Карловско изобщо не успява да въстане. Лагерът на връх Еледжик е разгромен въпреки отчаяната съпротива, а стеклите се в него българи, включително жени и деца, са избити. На 30 април Хафъз паша превзема и опожарява самото Панагюрище. Копривщица се спасява от разорение благодарение на големия откуп, платен от местните първенци.
Действията южно от Марица също не придобиват очакваната мащабност. Вдигналите се десетина селища образуват три центъра, които нямат общо ръководство и връзка помежду си. Брацигово е превърнат в укрепен лагер, защитаван от около 500 въстаници, но без достатъчно оръжие. Турската артилерия ги принуждава да се предадат, като водачът им Васил Петлешков е убит по изключително жесток начин.
Съпротивата на Перущица остава връх на героичната саможертва на участниците във въстанието. Градчето отбива черкезките атаки, но не успява да отбие редовните части и артилерията на Решид паша от Пловдив. Последната крепост на защитниците остава местната църква. Башибозуците атакуват храма, след което го подпалват . Тогава Кочо Честименски и Спас Гинев избиват своите семейства, след което се самоубиват. Примерът им е последван и от други перущенци. Градът е разорен, а по-голямата част от населението му – избито. Трагична е съдбата и на Батак, който на 4 май е подложен на клане от башибозуците на Ахмед ага.
Така в началото на май въстанието в четвърти окръг фактически е потушено. С малка група въстаници Бенковски се оттегля в Балкана. На 12 май той е убит от засада в местността Костина. Тодор Каблешков е заловен и се самоубива в затвора. Волов и Икономов се удавят в река Янтра, преследвани от турска потеря. От апостолите оцелява единствено Захари Стоянов.
Едва когато въстанието в четвърти окръг вече е потушено, започват акциите в първи Търновски окръг. Окръжното събрание там е осуетено, а ръководните центрове и дейците им парализирани, тъй като ръководителите на организацията Георги Измирлиев, Стефан Пешев, Иван Панов са арестувани, а Стефан Стамболов е принуден да се укрива.
Въстанието в първи окръг протича с четнически акции, без общо ръководство. В Мусина, Бяла Черква, Михалци и други селища е формирана чета с около 200 души с войвода поп Харитон и военен инструктор Петър Пармаков. В нея се включват Бачо Киро, Тодор Лефтеров, Христо Караминков. На 29 април четата се укрепява в Дряновския манастир, където се отбранява 9 дни. Там избухва пожар, който взривява боеприпасите и ослепява поп Харитон. След продължителна обсада четниците са заловени и екзекутирани.
В Габрово е създадена друга чета начело с Цанко Дюстабанов. Тя вдига на въстание селата Кръвеник, Батошево и Ново село. След сражения, продължили цяла седмица, въстанието е потушено.
Слабо и ограничено е въстанието и в Сливенски окръг. Иларион Драгостинов и Георги Обретенов в крайна сметка отиват в лагера на Стоил войвода. Към тях се присъединяват и група въстаници от Ямболско начело с Георги Дражев. Четата е разгромена, а районът е подложен на репресии, въпреки слабите въстанически действия.
Във Врачански окръг въстание не избухва, тъй като там се разполагат турски войски поради очакваната война със Сърбия.
Въстанието намира отзвук и в района на Пиянечко (Македония), където през май 1876 година Димитър Попгеоргиев Беровски, комита от Легията на Раковски, обявява т.нар. Разловско въстание, което бързо е потушено от властите.
Най-ярката проява на подкрепа за въстанието от страна на емиграцията е походът на четата на Ботев, организирана от Никола Обретенов, Георги Апостолов и други врачански дейци. Ботев се включва в нейната подготовка след отказа на старите войводи Филип Тотю и Панайот Хитов да се нагърбят с тази задача. Четата се състои от около 200 души. Неин военен командир е Никола Войновски, а знаменосец – Никола Симов. Четниците овладяват австрийския кораб “Радецки” и на 17 май дебаркират при Козлодуй. Четата се отправя към Враца, но не успява да увлече местните българи. Гонена от потери, Ботевата чета води тежки сражения при Милин камък и Веслец, като заема връх Вола над Враца. На 20 май (2 юни) е убит Ботев. Скоро четата е разбита, като повечето участници в нея са убити.

На 16 май при Тутракан преминава Дунав и друга българска чета – начело с Таньо Стоянов, която се насочва на помощ на въстаниците от Сливенски окръг. По пътя четата е разбита от турска потеря.
Кървавата трагедия на българите, при която загиват над 30 000 души, предизвиква мощна вълна от защита на българския народ сред европейските интелектуалци. За първи път в своята история българите попадат в центъра на вниманието на цивилизования свят. Със своите репортажи в английския “Дейли нюз” Дж. Макгахан прави достояние на британската общественост зверствата на турците спрямо българите. В движението за защита на българите се включват Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Достоевски, Тургенев и др.
Неуспехът на Априлското въстание се дължи както на липсата на единно ръководство и стратегия, така и на недостатъчната подготовка и пропаганда на неговата кауза. Възприетата отбранителна тактика предварително го обрича на военен разгром. Същевременно българите нямат така необходимите контакти сред Великите сили, които да лобират за българската кауза.
Въстанието и жестокото му потушаване са доказателство за невъзможността от по-нататъшно съжителство на мюсюлмани и християни в Османската империя. То изправя цивилизована Европа пред необходимостта да намери разрешение на българския национален въпрос. Провалилата се Цариградска посланическа конференция през декември 1876 година слага край на дипломатическите инициативи и открива пътя на войната.