Поезия

[guinessgirl]

и аз ще дам още,намерих си едно документче.rtf в компютъра с няколко любими стиха,които бях позабравила..

САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Борис Христов

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
Борис Христов

Върти ни животът под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък.
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.
Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
крадеца, сърце да си купи палача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…
Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

ПРЕНАСЯНЕ ГРОБА НА БАЩА МИ
Борис Христов

Далечно село - животът малък...
Цял ден да гониш без път калта.
Камък до камък, камък до камък.
И най-накрая моят баща.
После в покоя звънна лопата -
свещта изпълни въздуха с дим.
И в тишината мама заплака:
"Прости ми, боже... Боже, прости...
Прости, защото трабва да знае
как съм живяла дотук -
жена на празни дрехи и стаи,
децата малки, съседът глух.
Домът паянтов. Козата дива.
Лятото сърпа над теб върти -
до обед блъскаш голата нива,
следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
човек ли ходи, или е вълк.
Празната маса сама да пощеш
гладна да свиваш в леглото крак.
И да се луташ с децата нощем
из тъмнината от праг на праг...
Едно сандъче - това ли струва
всичко, което ми обеща -
на твойта чаша да съм съпруга,
а ти на мойте сълзи баща.
Дошли сме днеска с нас да те вземем -
в града сами ще пукнем от жал.
Но кой ли тая вода зелена
наместо вино ти е налял.
А скъсаното ще се закърпи -
синовете са вече добре...
Имаш ли всичко - сапун и кърпа,
гребен и молив, и цигаре?
Имаш часовник - диша стрелката.
Слагам ти още две-три неща..."
И сякаш сламка грабна реката -
тръгна сандъка с моя баща.
Поех си дъх и нищо не казах -
хайде трохите да съберем.
Който е плакал над гроб опразнен,
той моя поплак ще разбере.
Свещта угасва - дими ръката.
Тръгна си мама с празна шейна.
И до небето, и по-нататък
настана болка... и тишина.

Из ''Маргарита''
Маргарита Петкова

Аз не съм Христовата невеста
за родения на Бъдни вечер.
Аз съм тази, дето й е лесно
да общува с тропици и глетчери,
да се разпростира помежду си,
ако някой я люлее в скута
и мъже да прави от евнусите
ей така, за няма пет минути,
да отхвърля всичките възможности,
за да избере непоправимата
и до края кръста си да носи
не от келешлък - заради името,
да си слага пръста, баш където
скърцат я врати, я отношения,
до среднощ на масата да свети
и да спи като новородена...
Аз съм просто не така библейска,
както някой може би ме иска.
Аз не съм Христовата невеста
аз съм Разказвачката на приказки.
И Кентавърът е луд по мене
по езически и по мъжествено.
Ставам за Мария-Магдалена,
никак за Христовата невеста.

ДЕВЕТ СЕДМИЦИ И ПОЛОВИНА
Маргарита Петкова

Той дори не разбра, че си тръгвам от него,
a не просто се качвам в трамвая.
Любовта върху релсите легна,
но той нямаше как да го знае -
беше тръгнал с привичната бърза крачка,
до секунда разчел даже миговете...
Аз изохках и свих клепачи -
беше влязла в окото ми мигла.
Но успях да я скрия зад бретона си рошав
миг преди в сълза да се срути.
Обичах го точно 66 нощи,
12 часа и 5 минути.

[Dumb]

Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави
Не се измъчвай повече - обичай ме!
Не се щади - обичай ме!
Обичай ме
със истинската сила на ръцете си,
нозете си, очите си - със цялото
изящество на техните движения.
Повярвай ми завинаги - и никога
ти няма да си глупава - обичай ме!
И да си зла - обичай ме!
Обичай ме!
По улиците, след това по стълбите,
особено по стълбите си хубава.
Със дрехи и без дрехи, непрекъснато
си хубава... Най-хубава си в стаята.
Във тъмното, когато си със гребена.
И гребенът потъва във косите ти.
Косите ти са пълни с електричество -
докосна ли ги, ще засветя в тъмното.
Наистина си хубава - повярвай ми.
И се старай до края да си хубава.
Не толкова за мене, а за себе си,
дърветата, прозорците и хората.
Не разрушавай бързо красотата си
с ревниви подозрения - прощавай ми
внезапните пропадания някъде -
не прекалявай, моля те, с цигарите.
Не ме изгубвай никога - откривай ме,
изпълвай ме с детинско изумление.
Отново да се уверя в ръцете ти,
в нозете ти, в очите ти... Обичай ме!
Как искам да те задържа завинаги.
Да те обичам винаги -
завинаги.
И колко ми е невъзможно... Колко си
ти пясъчна... И моля те, не казвай ми,
че искаш да ме задържиш завинаги,
да ме обичаш винаги,
завинаги.
Колко си хубава!
Господи,
колко си хубава!
Колко са хубави ръцете ти.
И нозете ти колко са хубави.
И очите ти колко са хубави.
И косите ти колко са хубави.
Колко си хубава!
Господи,
колко си истинска.

Христо Фотев

[Swinkenhoffer]

Жак Превер

и ти ли го харесвааш. (по-точно и ти ли го разбираш)

Умирам си за него... не знаех, че има фенки.

ДУША... това ли, дето в нас цвърчи?
Звънче на шут, което моли царя
да го похвали, да го отличи,
а после мре от бедност и мълчи
в тамянен дим, сред здрача на олтара -
това ли е душата?

Аз виждам сняг от пролетни цветя
в нощта, където скитат световете,
и сякаш нося къс от вечността -
той в мен трепери и крещи с уста,
и иска да политне с ветровете...
Такава е душата!

1896 Райнер Мария Рилке

СВЕЩЕНА моя самота,
богата, чиста в утринта,
като градина с рози свежи.
О, самота свещена, ти
дръж здраво златните врати -
отвъд са буйните копнежи.

1897 Райнер Мария Рилке

безценни книжки са това

[guinessgirl]

е то и аз не знаех..

Готов съм
Готов съм зарад теб да вляза в ада,
готова си за мен да изгориш,
но често от съмненията страдам
и често ти - невинен - ме виниш.

И късат се в душата светли струни.
А искам аз дори през час суров
доверие да има помежду ни.
Доверието също е любов

Евтим Евтимов

Обичаш ме
Обичаш ме - ще бъдеш ли щастлива,
игра такава има в любовта,
единият за влюбен се признава,
а победен излиза след това.
Но ти на безразлична се преструваш,
без чувства като камъка бъди
умирай от любов, но не целувай,
любимия човек дори пъди.
Веднъж се мре, веднъж и ти обичай,
че смелият на жертва е готов,
страхливият е винаги отричал,
че има на света една любов.

пак Евтим Евтимов.

[Blab]

В тая тема сте поне 4:Д
---

Аз вярвам в мълчаливата любов,
без думи,без красиви обещания,
без упреци,без молещи уста,
аз вярвам само в нямото страдание,
в сподавения порив на кръвта.
Очи в които погледът не гасне,
докосването нежно на ръце,
от клетви,от нездържан плач по-ясно,
говорят на човешкото сърце.
Тя-всичките прегради разрушава!
Тя-вечен огън и нестихващ зов!
Как нея ще подминеш,ще забравиш?
Аз вярвам в мълчеливата любов!
------

Пръстен
Веселин Ханчев

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
----------------------

Самота
Пеньо Пенев

Тихо е, тихо е, тихо е
и стоя, и мълча пак в мечти.
Няма те никога, никъде...
Тишина, самота и звезди...

Тежка е, тежка разлъката
в тия безводни далечни гори,
обичта, жаждата, мъката
ме гори, ме гори, ме гори...
--------------------------

В полунощ
ще си взема трикракото столче
и ще седна край Млечния път.
Аз опитах от всички наслади и повече
не желая да служа на своята плът.

Поживях на земята, за нищо не плача,
само дето пропуснах да бъда щастлив.
Но ще бъда навярно, когато палача
се надвеси над мене, добър и вежлив.

И навярно под лудата лунна секира
ще усетя в един възхитителен миг,
че човекът се ражда, когато умира
и с това е безсмъртен, и с това е велик.

Аз отвикнах от близкия край да се плаша,
много свои неща не довърших докрай.
Но докрай ще изпия отровната чаша,
а пък вие решавайте - ад или рай.

А сега
ще запаля цигара от горест
обгорен от поредната земна беда,
и ще хвърля кибритена клечка отгоре,
а пък долу ще мислят, че пада звезда.
----------

След залеза...

Живот, живот! -
на младото ми рамо
ти сложи тежка, лицемерна длан. -
Мечтаното е вече отмечтано,
изпита - чашата, смехът - изсмян.

О, колко тиня извора помътя! -
и аз утеха по-добра не знам от тази -
в тоя век на кръстопътя
да бъдеш влюбен, горестен и сам...

Към всичко рано станал безразличен,
аз отминавам чужд и мълчалив...
И всъщност аз не знам какво обичам -
знам само, че не съм щастлив!

Не искам нищо!...
С никакви пътеки не диря
през страданието брод -
към слънцето, угаснало навеки,
към скъпата безсмислица: живот!

Манол Пейков
----------------------------------
Приказка
Веселин Ханчев

Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами.
Няма вик на дървар, ни пътека позната.
Само тъмният вятър шуми.

Вземам тихо ръката ти, хладна и бяла
като гълъб, спасен от дъжда.
Отстрани на косата ти свети изгряла
една малка дъждовна звезда.

Стой така, стой така. Нека тя да ни свети.
Нека тя да ни води в леса.
Може би ще намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса.

Ще му кажем тогава: „Недей ни разделя.
Равнодушни недей ни прави.
Ако искаш, вземи ни и хляб, и постеля,
топлинка само в нас остави!“…

Но в косата ти вече звездата не свети.
Мълчаливи вървим из леса.
Ах, къде да намерим вълшебното цвете,
дето прави добри чудеса?
----------------------

Хайде и Дамянов, може и да сте го добавили вече, все едно:

ПРИКАЗКА

Заспиваше ли? Май че те събудих?
Прости ми, че дойдох при теб сега!
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на своята тъга! ….
Самичък съм, а тъй ми се говори …
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук на бурята с плача …
Ще седна до главата ти ей тука
и ще ти кажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.

Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Предварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож.
Но ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дяволът бил лош.
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило със листо.
Заплакал той - за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът! Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава
сълзи от кървав поглед да текат!
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо -
ни с обир скъп, ни с рязана глава …

Но ти заспа!…А тъй ми е студено!…
Туй приказно момиче - где е то?
То стоплило разбойника, а мене
ти никога не стопли тъй! Защо?

[PIF]

Откликнали мечти

Разпилях се на кристална
прах като от счупено
със трясък огледало...

Защо съм счупена от тебе - не разбрах?
Събрах се, залепих се, преболявах...

Изметох чувствата, натрапчивото бреме,
с метла от бяс, в изстинал, хладен миг!
Бяха пазени за теб - за неродено време...
Треперещите спомени убих.

Отпуснах се родилно-съживена
от моя непреглътнат и убиващ плач...
От себе си потърсих опрощение,
че бях на мислите сподавени палач.

Не е любов, когато те изпива,
която със жарава те гаси!
Любовта е -
въгленчета полуживи
в откликнали мечти да прероди.


Неизпълнено

Отново неприето позвъняване,
ненабирано изобщо преди това.
Безкрайна шумотевица на падане
в невидим и бездънен водопад...

На думи неизказани, немислени,
обливащи се в на спомена кръвта,
поизбледняващ, но сякаш истински,
обличащ в рамката на фалша мисълта.

Отново резервираното обръщение
„Здравей, просто.. исках да споделя...”
и следва дълго многозначно многоточие,
отразяващо тягостна мълчавина...

И после крайно безразличие
на чутата позната глухота...
на думите, заключени дълбоко в
долината на заедността ...


Разбита стъклена мечта

Апатия отново, безумие и вечна самота,
това е белега на хода на реалността.
Обичаш, грешиш, разбира се, пълна заблуда е това,
защото няма чувства истински в смъртта,
с която през агонията достигаш дълбоко дъното
на разбитата на парченца стъклена мечта.

Мечта да бъдеш с някого, обичан при това,
а ето истината – реално безразличие и суета,
желание да промениш уж към добро съдбата си,
да намериш обич и дори да не чувстваш самота,
а в крайна сметка живееш си със заблудите
и тъй, до края на живота ти, за теб света..

Вървиш по път, обсипан с остри бодящи стъкълца
на разбитата парченце по парченце твоя мечта,
която смяташ, че ще има свое реално покритие
някога, далече, в реалната ти стъклена мечта,
а тя беше цяла, блестяща, уж нечуплива досега
и ето сбъдването й: агонизираща до болка е сега...


Измислици

Правих си отново фалшиви илюзии,
че имаше някога и има някой до мен..
Дори вярвах на своите глупости
да не съм сама в света ми студен.

Сега се усмихвам отново на себе си,
на своята истински глупава страна.
Дори си позволих да стопя стените си
и да ги захвърля някъде във вечността

Чувствам се смешно и жалко сега,
колко наивна всъщност съм била
да вярвам в една пълна презумпция,
че имало любов дори във вечността.

В главата ми чувам всичките измислици,
които си измислих съвсем разумно сама
да виждам изобщо някакво по – светло бъдеще,
различно от досегашната ми непроменлива самота.

И чудя се колко смешно изглежда в очите на другите,
тези, които определят уж някаква там измислена светлина.
Виждам всъщност колко съм жалка в огледалото,
което наричам своя собствено изградена съдба.

Усещам, че се затварям в своята лудница,
в която трябваше да си стоя и да не излизам досега.
И все пак знаех какво ме очаква – безкрайна война,
която отново загубих, както винаги губя своята борба

Знаех, че не трябва да си правя фалшиви илюзии,
отново сбърках и ще си търпя последиците от това.
И ще вярвам все още несъзнателно сляпо на своите глупости
докато не получа поредния жесток шамар на „моята съдба”


---------------------------------------неизвестни автори.

пп: толкова са красиви <3

[Dumb]

Нямах намерение да идвам тази вечер, но така се случи.
Нали знаеш.
Знам.
Нищо не знаеш.
Знам.
Преляло е времето от разкаяния
Знам.
Луната се е оцъклила като пържено яйце
Знам.
Очите му стопени във восъчни фигури с цвят на метал, със звън на метал.
Ръцете му спуснати покорно - цялото покорство на земята
Краката му се мъчат да достигнат...
Не достигат водата.
И гърбът му прилежно приведен
искрено тъжен
безкрайно отпуснат
безмерно извръщащ се.
Има нещо в него
Знам.
Не е Господ
Знам.
Не е дори красив
Знам.
Великолепен е.
Знам.
Нищо не знаеш.
Знам.
*********
Има толкова романтика
в нея
когато е мокра
и пуши
цигарата й
свети в тъмното
димът рисува
сенки
около тялото й
и е цялата сива
и пясъчна

когато изсъхне
изчезва...

[PIF]

Напоследък

В последно време е студено някак си,
настива се от пронизващата мъгла,
очертаваща силуети на мними приятели
и сенки, излизащи на светлина...

Напоследък сякаш се чувства апатия,
показваща фалшива симпатия
и усмивки, нарисувани с двуостра кама,
казващи истини с благородна лъжа...

Безкраен филм с различни актьори,
някои велики, други - просто играли,
лапащи хонорари с многоцифрен залог,
игра на комар с разцъфтяващ живот.


Случка

Горчилка. Изстрел. После кървава луна.
Кръвта била най-сладка при пълнолуние...
Живот, погубен от безумие...
Живяла някога една душа
в сърцевината на гърдата ти...
Но няма я отдавна –
уби ли я или пък тя умря сама?
Потъпкана с ритници,
замеряна с камъни на думите,
изречени от неразбиращите същества...
Немислещи за нищо, имитиращи съдбина
и вярващи в дедите си, следващи път на Сатана...
Умирайки, затваряха очите,
потъвайки в тяхната дълбочина,
погубена и заменена с празнота...
Писък! Нещо отново изгърмя...
Убийство, погребение в облачната далечина...

Просяк

Не съм просяк, молещ за остатъци
от отдавна изгубена любов,
не прося минути на нежно внимание
и после забит в гърба двуостър нож.

Вървя по улицата на разбитите мечти
и виждам просещи, съжалявам ги...
Не исках и аз да съм като тях,
но уви, така май се получи...

И в душата ми - само чувство на яд,
раните сякаш станаха по-кървящи...
Разбрах какво е да живееш в кивот
и да погребваш по-дълбоко живота си...

Струи кристално безразличие,
а маската на болка е това,
но аз съм все още истинска,
макар и с почупена душа...

Не искам да съм просяк, даващ ръката си
за трохички или хапчици радостно щастие,
не стигнах и до просешка тояга, успокоително...
поне малка част от достойнството ми остана...

[Dumb]

Стриптийз

Как често във живота блудкав,

в отчаян миг или в позорен,

разголвах като проститутка

душата си пред чужди хора.

И търсещ помощ, търсещ вяра,

недочувайки дори как плаче,

аз я разхождах сред пазара,

да припечеля от зяпачи.

И те се трупаха и - моля:

„Насам! Насам! Сган лицемерна!“

танцуваше тя - тъжно гола

под собствената си латерна.

И капеха: сълзи в земята

и стъпки по пръстта нагряна,

и - срам и болки по снагата,

грошове - в капата съдрана.

Но свърши зрелището. Сълзи,

тълпи - изчезнаха. Сам. Вятър рошав.

И само тя, душата зъзне

насред площада гола още.

И най-последна я прибирам.

Душа ли? Имаш много здраве,

народе! Свърши панаира!

В балтон я пъхвам. Зид й правя!

Но през зида и през балтона,

през времето пак я напада

проклетият зъл вятър - оня,

останал още от площада.

[Blab]

по-малко тяло ти ми дай любими
и сън за клепките
и слабост в коленете
обръща се стомахът ми обръща се
с хармоничка ще ме приспива майка ми
по-малко тяло ти ми дай
родителите
кой ще бъде пръв
не искам смърт не искам да съм възрастен
не ми харесваш господарю
по-малко тяло ти ми дай любими
ще се обърне топлият хамак
ще гинем
---------

това е сън
и потните ни мишници
се грижат за дълбоката градина
така ми домилява всичко всичко
така ме изоставя
под бадемите
расте косата ми защо растат краката ми
и пишката дори расте расте
но все по-малък съм и се страхувам
и винаги съм в края на градината
в училищния двор ме бият лошо
да свием най-съдбовните треви
в цигара Яворе
-------------

play of

тогава бяхме малки лекари
ето моята пишк
ето твоята пут.. как се пише това
принасяхме сияещи води
с косите си
миришехме на слава
и после хлътвахме в луната
неотвратимо



днес мисля за небесните тела
единствените сигурни ми близки
за солите на любовта -
крадяхме из балчишките градини,
не само там



днес утре посевите на съня са очертани от езика ми
между бедрата ти

и толкова
---------------------------------

после

Когато ме прегръщаше понякога
те бяха жив градински чай Спотайваха
Такива бяха младите ми чувства
Каква дълбока простота Обущата
които свалях "ще останеш ли" "разбира се"
Най-дребните неща успокояваха
Сега си спомням бедния октомври
усмихнат тъжен по-смутен от всякога
И пиша
-----------

Хаосът на желанието

Какво пренасям в твоята прегръдка,
какво контрабандирам?
Хаос, който произнася непроизносимото,
желание, което понася непоносимото;
фалшиви скъпоценности...

Тялото се оттегля, олеква.
Тялото тупти.
----------

М. Бодаков

[PIF]

МАГИЯТА ТЕАТЪР


Прожекторният лъч на тишината
в залата болезнено се впи.
От сцената полъхна нежен вятър.
Завесата - магията разкри

и чудото започна да се случва
пред хилядите блеснали очи.
Дори смъртта, която бе наужким,
повика покъртителни сълзи.

Дочуваше се хлипане, ридане...
Актьорите докосваха сърцата.
Вълшебствата, от него, като рана
бележеше във всеки светлината.

Времето бе сякаш отлетяло
от залата, потънала в безвремие.
Финалът бе житейското начало
на ново философско обобщение.
Аплаузите пареха ръцете,
а огънят, жарава бе в душата.
Едно обикновено представление
разкриваше магията ТЕАТЪР...


НОЩЕН СПЕКТАКЪЛ

В стаята, обвита с тишина,
се гонят сенки странни по стените,
мълчи заключената ми врата,
дори са паяжясали ъглите.

Прозорците загадъчно звънят,
но тишината сякаш ги поглъща.
Столовете не могат да заспят
и само с поглед нежно се прегръщат.

Ухае странно, вътре, на звезди.
В ключалката просъсква топъл вятър.
По сцената на моите стени
следя без дъх красивият спектакъл.

Аплаузи от тежките завеси
нови сенки в буен танц разгони...
Луната като зрител се надвеси,
а аз заспах, от театъра доволен...


ЗАЩО, ГОСПОЖО?...

Познаваш ли го оня от екрана,
Госпожо? Беше в твоят клас.
Не знаеше история... Остана...
Сега е в парламентарната ни власт.

Не го познаваш? Вече е охранен,
а беше незначителен на вид.
От партия обаче бе поканен...
Не помни той, че твой е ученик...

Изтрий сълзите. Не плачи, Госпожо,
това са днес "достойните чеда".
Дерат без свян дори по десет кожи,
разтворили бездънната уста.

Знам. Пенсията ти сега не стига
и разхода ти всеки ден расте.
А той, Госпожо, в обектива мига
и мисли пак какво да окраде.

Защо не го научи да обича?
Сега е късно. Той е изтърван.
Върви пред него ти да коленичиш...
Сгрешилият виновен си е сам...



Монолог

Очите ми тревога само пият,
а устните молитви все шептят.
Мечтите ми уплашени се крият,
а дните ми... тях врагове броят...

Лицето ми - изцапано от сълзи.
Ръцете ми - мазолести от гняв.
Сърцето ми отново се разхълцва.
Дори в ковчега - пак ще бъда прав,

додето някой, (Дявола прегръща)
отново сатанински пие кръв...
и жива плът в студен метал превръща
да може да е с теб, да бъде стръв...

Но нека като млъкнала камбана
в живота ти безмълвен да тежа.
Завет написах... нещичко остана...
и ври във мен до кипване кръвта...

Сред ангелите нека да съм бяло.
Сред дяволите нека да съм кръст.
Понякога финалът е начало...
Човек е бил и си остава пръст.



Валентин Йорданов

[teddy_kav]

До края на света


До края на света ще те обичам.

ще идвам нощем в тихия ти дом,

в съня ти нежни думи ще изричам,

ще ти говоря дълго мълчешком.



Ще идвам в мислите ти, без да питам,

ще бъда с теб и с тебе ще живея,

ще знаеш ти, че още те обичам,

ще плача с теб и с тебе ще се смея.



И в спомени, нахлули неочаквано,

с най-нежни имена ще те наричам.

В мечтите ти, отлитащи нанякъде -

до края на света - ще те обичам.


Албена Петрова


Черна песен


Аз умирам и светло се раждам -

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.



Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря - край мене

всеки вопъл и ропот замре.



За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с очите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.



На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян,

и плачът ми за пристан умира

низ велика пустиня развян.


Димчо Дебелянов

[PIF]

Изгубен, намерен, никакъв, прашен,
прокажен, наперен, тих и опасен,
от беден , по-беден и много богат,
вървя със усмивка сред прашния град.

Аз вия от болка и тихо крещя,
но след уговорка мога да спра,
сънувам те тайно и плувам лениво,
в море от целувки безкрайно красиво.

Събирам мечти, редя ги в класьори,
след туй ги продавам чрез хитри пласьори,
танцувам за дъжд и те каня на гости,
разбра ли, нещата колко са прости?

-----------------------------------------------

Откъснаха крилете ми и казаха: "Ти няма да летиш",
Отрязаха нозете ми, посочиха ме с пръст: "Ти ще пълзиш".
Извадиха очите ми за да не виждам вече светлина.
Докопаха се до сърцето ми и дърпаха, и дъвчеха плътта.

Разкъсваха душата ми като обезумели псета.
Със нокти драпаха усмивката да скрият от лицето.
Отпиха от сълзите ми – дали щастливи бяха,
от туй, че чашите им от нещастие преляха?

Простих, усмихнах се и продължих напред.
Престорих се, че всичко е наред.
А в мен със тътен болката преливаше.
Предателството на приятел ме убиваше

[Dumb]

АКО РЕШИШ ДА НАМИНЕШ,
ГОСПОДИ,
паркирай зад блока,
загаси ореола си,
прибери и чистачките-има ги всякакви.
/Впрочем знаеш си хората./
Избърши си ръцете от глината.
Аз съм горе- в същата стая,
с цветята и книгите.
Сам.
Или с Коцето.
От него не се безпокой-
той не вярва.
Доведи си Духа,
дори и Христос доведи.
Имам две бутилки домашна ракия.
От ябълки.
Ще седнем да хапнем, да пийваме.
Накрая ще сложа кафе.


И когато кафето допиваме,
ще ми се, ей така,
както сте тримата,
да те питам-
как не те беше срам,
когато създаде Румяна.

Когато аз я създавам,
така ме е срам.


Крум Филипов

[Blab]

[HexGirl]

Милена - Неща
Сто неща са ми в главата,
даже сто човека със по 100 сърца,
малки кученца със по сто крачета,
с колко шум и крясък трополят в града.

Хей каква е тая пара,
накъде върви сега дори света,
с колко суета и с колко вяра,
заредени тичат някакви телца.

И насам, натам се носи хаоса,
като малка къща пълна със пчели,
някой доближава, самота е в къщи,
колко много лудост има тук, нали?

Рефрен: /2x
Хей каква е тая пара,
накъде върви сега дори света,
с колко суета и с колко вяра,
полудели тичат нашите крака.
Хей добре ли ти се струва,
че пълзим нанякъде с огромен хъс,
ожаднели търсим свойта малка вяра,
да намерим пътя си към свойто "аз".

[Irenchety]

Живей си живота
Животът си тече
като вода във море,
и няма начин да го спреш,
нито да се предадеш!

Със силна вяра побеждаваш,
и пред злобата не се сломяваш,
и дори да нараняваш,
ти на неволите не отговаряш!

Любовта в сърцето си приветстваш,
и вратички към нея открехваш.
Обичаш близки и далечни,
егоистични и човечни!

И борейки се за малко
радост, щастие, любов,
ти живееш живота,
макар и суров!

[Blab]

автор?

[Irenchety]

автор?

аз

[PIF]

по принцип на случайни хора мерена реч не ми допада как да е,
но това винаги ми е харесвало...

[Dumb]

Възраждам я!



До смърт съм уморена да се гоним
между любови, тръпки и раздели.
Погълнахме достатъчно отрови,
а нишките са още оцелели —
горели в дъжд, със огън наводнени.

До смърт съм уморена все да бягам,
а ти да млъкваш за безкрайно време.
Омръзна ми, повярвай, да не вярвам
ни в хубаво, ни себе си потребна
да виждам, да съм чуждо бреме.

До смърт съм уморена да се губя
и тебе ден след век да уморявам.
Невярата ще взема да прокудя.
В душата ти ръката си оставям,
живота в мен... със твоята изравям.

[Blab]

Към душата


Към душата щом прибавиш лапи и мустаци,

тя самичка се превръща в опашато мъркане.

Ах, но съвършенството е с половин ухо,

бързо намерете липсващото крайче!

Невъзможно е! Защо? Защото е заето –

още вчера се превърна в кучето, което

трябва днес да го отхапе... Завържете го веднага!

Вържеш ли го, мигом се превръща на ветрец...

Завържете го тогава със верига от врабци!

За какво да го завържем? Хей за оня облак.

Но с какво да го заключим? С катинар от врана.

Сторено е, но сега пък враната избяга...


Иван Методиев

----------------------
ПТИЦАТА


- Как изглежда отгоре светът?
- Светът е добър.
- Лъжеш!
- Така изглежда отдолу.

- Уморяваш ли се?
- Умората е земно понятие.

- Крилата ти са слаби.
- Отскоро летя.
- Имаш хубави крака.
- За приземяване.

- Очите ти са зачервени.
- От залези.
- А сенките под тях?
/ Въздишка на птица. /

- Завижда ли ти някой?
- Долните.
- Какво не им стига?
- Височина.

- Докъде си летяла?
- До хоризонта.
- А отвъд?
- Оттам няма връщане.
- Сигурна ли си?
- Там и сигурност няма.

- От какво се страхуваш?
- От земното притегляне.
- То принуда ли е или навик?
/ Мълчание на птица. /

- Била ли си в клетка?
- Тръгнах оттам.
- Ще се върнеш ли някога?
- Всички се връщаме.
- Завинаги?
- Периодично.
- То не е ли същото?
/ Усмивка на жена. /

СЯНКА НА ПТИЦА

- Очите ти
са празни стаи,
препълнени
с отломки от душа.

ПАДАЩО ПЕРО

- Тук, в небето, думите
са безтегловни.
Само теглото тежи...

henzelski.blog.bg

[Blab]

това е в мен и аз в него
днес.


Аз ще го запазя - първото писмо,
що за тебе писах - китка от лъчи,
преди ощ сърце ми есен да смрази!
Аз ще го запазя - всеки ден и час
ще го препрочитам с горестни сълзи.

Аз ще ги напиша - първите слова,
що ми ти продума, с огнено перо
връз сърцето страдно - пуст безмълвен храм -
и в живота мрачен - непрогледна нощ -
само те щат дивно да сияят там.

Аз ще я погреба - първата мечта,
зарад теб родена в мълчалива нощ!
Аз ще я погреба в сладка самота
във незнайно кътче и връз нейни гроб
ще посея тъжни есенни цветя!...

Дебелянов

[bubblebabe]

Човек на думи, а не на дела
е като градина пълна с трева.
И когато тревата порасте,
е като градина, покрита със сняг.
И когато снегът започне да се сипе,
е като ударило се в стената птиче.
И когато птичето литне на далеч
е като орел в небето вече.
И когато небето зареве,
сякаш лъв пред вратата реве.
И когато вратата започне да се пропуква,
сякаш по гърба те удрят с пръчка.
И когато гърбът започне да боли...
е сякаш нож забит в сърцето ти.
И когато сърцето ти започне да кърви
разбираш, че умираш ти.


Автор; неизвестен.

[BlackaTBW]

Лорелай

Сякаш хиляди огнени преси
ме обгарят, притискат, гнетят: -
на челото ми хладни компреси,
от хинина ушите пищят.

А случайна, капризна, засмяна,
под прозореца спря Лорелай -
като мъдра рецепта желана,
златокъдра кат капчица чай.

И възкръсна пак приказка свята
с аромата на пролетна нощ,
приютила мечта непозната
под крилата на звезден разкош.

И през тънките бели завеси
в миг разле се усмивка-корал,
сякаш слънчево минало спре се
и отнесе и гнет, и печал.

Тя бе миг и шега мимолетна,
седмоцветна небесна дъга,
но умря кат мечта безответна
в непросветна и тиха тъга.

И за сбогом през тънки завеси
пак нашепна ми погледа син:
"На сърцето студени компреси,
а в устата таблетка хинин!"

Христо Смирненски


вчера пак препрочитах стихосбирката, и реших да попрепиша нещо любимо в тази тема.