Поезия

[Jeuelle]

ФИНДЛИ

Кой хлопа в този късен час?
- Аз хлопам, каза Финдли.
Върви си, всички спят у нас.
- Не всички, каза Финдли.
Не зная как си се решил...
- Реших се, каза Финдли.
Ти май си нешо наумил.
- Май нещо, каза Финдли.
При тебе тебе ако дойда вън...
- Ела де, каза Финдли.
Нощта ще минеме без сън.
- Ще минем, каза Финдли.
При мен да дойдеш, току виж...
- Да дойда, каза Финдли.
До утре ти ще престоиш.
- До утре, каза Финдли.
Ще ти отворя, ала чуй...
- Отваряй, каза Финдли.
Ни дума никому за туй...
- Ни дума, каза Финдли.

Робърт Бърнс

[MartyParty]

Магдалена Митева - "Реалност" - Поезия
***

Душата ми загърната във шал
подвива крак и сяда кротко
на клон в листата му -
до другото листо
и пита го за него,
за близостта, за допира,
за вятъра незнаещ,
че е донесъл любовта
на две погребани
от есента листа

Реалност

Нещо избяга!
Не знам кога и къде отиде!
Аз съм празна!
А навън е все по-хубаво!
Някога плачех!
Един живот,
Даден ми е само един живот
и аз цял живот се опитвам
да го нахраня!
Изгубвам се!
Реалност!
Вътре съм и с двата крака!

Врабчо

На кръгчето, във правия му ъгъл
проглеждам в света на врабчето.
Харесва ми, излежда ми нахранен
и малко тъжен, но забавен.
Денят започва след нощта,
а тя изчаква го да засънува.
И в кръгчето се гонят непрестанно,
без желание да се докоснат.
Ей така, заради самия кръговрат ...
А врабченцето горкото,
омагьосва се направо,
може би защото липсва право
и не иска да приеме на кръга безкрая.
Иска път със край
и посока права
за да може да планира
всяка спирка и завой,
а дори и края,
за да си отдъхне най-накрая.

***

Стол, маса и зелена стая
Аз и чашите мълчим
Прозрачно, неподвижно.
Уморена закачалка.
Отворен прозорец и слънце.
Къде си?
Къде си мила моя младост?
Защо си толкова внезапна и далечна?
Отивай си мое очакване
Усещане, че нищо няма да се случи!

Стая

В ъгъл съм,
прояден дървен стол.
С лице закрито от стени,
дебели, сиви прегради.
Пътят ми не води никаде!
Ъгълът ме спира.
Удрям се, отскачам и побягвам.
Скривам се в себе си,
но не ставам от стола
и не руша.
Многолюдна болка...
Тъжна стара песен
Самотна стая без прозорци
Много хора влизат и обичат
Вземат, дават, обвиняват, искат
Толкова много години
Няма място ...
Трябва да проветря,
но няма прозорци,
а и не ми се става от стола
и не ми се разбиват стени.

[Jeuelle]

Само, само да ви покажа , какво намерих.
Не го категоризирам , като любимо , но ми направи впечатление и не се сещам къде другаде да го вмъкна

когато луната изгрява
гладно на Анди и ставааа
шоколадче да папка искаа
ама да буди мама не и стиска

Тя е бандитче голямо
но е загазила здраво
шоколад от къде да намери
тя насам натам се дзверли ли дзвери

Мама сладко възглавката гуши
а Анди корем от глад я мушии
иска шоколади милион и половина
те ще да стигнат за цяла година

Анди към вратата поглежда
леко повдига своята вежда
и със засилка налита
а после тихо се сплита

Как да отвори вратата
мама е с уши от войната
шумка да шумне я чува
после цяла нощ ще будува

доблеее чудна причина намира
че и се пика и спира
ами ако мама поиска
с нея в кенефа да пишка

да не награби торбата
и да похарчи парата
тублерони и сладки бомбони
даже шоколадово пони

сладко се Анди облизва
шоколад иска да близва
ама неиска да буди
дъртите нейни маймуни

че ще я хванат в атака
как хрупа МУРА в кревата
мама ще почне да вика
може да грабне и мотика

и да присвива очите
и да сгърчи веждите
Анди обаче не спира
и за шоколадче умира

края на историята вяла е как Анди Дани изяла
и сичко е тихо в мрака даже грака една сврака

[PIF]

Тя идва, застава до теб... Оглежда се...
Започва бавно да се впива в теб. Като отрова...
Дразни очите ти. Пропива се в кожата.
Навлиза в кръвта. Не можеш да я прогониш.
Превзема мислите ти. Безсилен си.
В момент си мислиш, че си я опознал.
Но не си!
Тя продължава да превзема тялото ти.
Бавно и сигурно намира място в теб.
Вече владее движенията ти.
Не искаш. По-силна е.
Погледа ти издава присъствието й.
Движенията говорят това,
което тя иска да каже.
Устните трепват по нейна команда.
Тя е навсякъде в теб.
Откажи се.
Не можеш да я победиш.
Веднъж появила се тя трудно си тръгва.
Ще изцеди всяко желание и живот останали в теб.
Ще изпие последната капка надежда...
Тогава Тя ще си отиде.
Останал без нищо, изгубил себе си.
Изгубил всяка детка мечта,
изгубил най-ценното - Вярата...

Тя ще се върне отново.
С гръм и трясък ще разруши собствения ти нов свят.
Ще събори всичко...
И сама ще го сътвори.
От пясъка и пепелта ще създаде това,
което сама преди бе взела.
Ще те понесе, както вятъра понася прашинките.
Ще ти даде и криле.
Ще изпълни душата ти,
ще накара мислите ти да се реят...
и пак ще те победи.
Ти ще бъдеш в нейния плен.
тя отново ще превземе тялото ти.
Няма да те мъчи. Ще се наслаждва,
докато ти сам попадаш в капана й...
Тя винаги носи болка със себе си
и често оставя на всеки по малко.
това е тя. Коварна и прелестна,
груба и нежна, лъжлива и искрена,
Щастлива и нещастна.
Но това е тя...
Създадена в тиха лятна вечер
и оставена да броди сама по света.
Любовта....

[courtney]

Дамянов винаги ми е бил един от любимите поети.

ПЪТНИК

Куфар. Шлифер. Утро. Хлад. Цигара.
Трябва ли ми друго, небосвод?
Цялата земя под теб е гара,
път е целият ми луд живот.
Де съм тръгнал? Де ще спра? Не зная.
Все едно. При хора. При неща.
При онази вихрена омая,
носеща върху криле света.
Куфарът е малък. Но земята
се побира и в едно сърце.
Шлиферът е тъничък. Но вятър
стопля ме с огромни две ръце.
Утрото е сиво, но ще светне -
в камък, в цвете, в образ на жена.
Есенният дъжд ще стане летен,
пламъкът цигарен - светлина.
Завъртени ниви, прах на скели,
срещнат миг, отмината любов,
длани, думи, срещи и раздели
ще се намотаят на кълбо.
И ще съм честит - с една цигара,
с куфар, сбрал земя и небосвод.
с повторимост, що се не повтаря.
Като път. Или като живот.


ОБИЧАМ ТЕ И ТЕ ЦЕЛУВАМ

Целувам те, защото те обичам.
Не ми е нужно твоето вчера,
а утре е така далеч.
Мълчанието е доверие -
очите тихо красноречие.
Мигът в прегръдка да заключим,
да бъде наш, да бъде вечен
и който първи проговори
той първи не обича вече.


ПРОЩАЛНО

На жена ми

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя -
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам -
ще те целуна и ще си отида.
- Никола Вапцаров


COMING THROUGH THE RYE

Coming thro' the rye, poor body,
Coming thro' the rye,
She draiglet a' her petticoatie
Coming thro' the rye.

O, Jenny's a' wat, poor body;
Jenny's seldom dry;
She draiglet a' her petticoatie
Coming thro' the rye.

Gin a body meet a body
Coming thro' the rye,
Gin a body kiss a body—
Need a body cry?

Gin a body meet a body
Coming thro' the glen,
Gin a body kiss a body—
Need the warld ken?
-Robert Burns

[HristoGavrilov]

Дамянов винаги ми е бил един от любимите поети.

COMING THROUGH THE RYE

Coming thro' the rye, poor body,
Coming thro' the rye,
She draiglet a' her petticoatie
Coming thro' the rye.

O, Jenny's a' wat, poor body;
Jenny's seldom dry;
She draiglet a' her petticoatie
Coming thro' the rye.

Gin a body meet a body
Coming thro' the rye,
Gin a body kiss a body—
Need a body cry?

Gin a body meet a body
Coming thro' the glen,
Gin a body kiss a body—
Need the warld ken?
-Robert Burns

А ето и превода:

В цъфналата ръж



Идейки си запъхтяна
вечерта веднъж,
Джени вир-водица стана
в цъфналата ръж.



Джени зъзне цяла, Джени
пламва изведнъж.
Бърза, мокра да колени,
в цъфналата ръж.



Ако някой срещне някой
в цъфналата ръж
и целуне този някой
някого веднъж,



то нима ще знае всякой
де, кога веднъж
някога целувал някой
в цъфналата ръж?

[Belair]

Не обичам поезията,защото не я разбирам

[BrainlessROCKBABY]

Аааа Финли
Робърт Бърнс

Преводът е на Петя Дубарова
Прекосявайки ръжта
Ако някого целунат тайно в дъхавата ръж,
трябва ли да плаче, че се е целувал там веднъж.
Всяка има своя момък. Аз, останала сама,
пред съмнителни усмивки
прекосявам пак ръжта!
Ако някой прегреши с друга
в дъхавата ръж,
трябва ли да го презрем
и прогоним изведнъж.
Замечтана, мълчалива, пак дочакала нощта,
аз съвсем сама, съвсем сама се
спускам през ръжта.

Завръщането на войника



Завърши страшната война,
небето пак сияе.
И в черно не една жена
с децата си ридае.



Напуснах лагера без скръб
след дълга бойна служба,
с войнишка раница на гръб,
богат с тъги и дружба.



Нарамил празната торба,
вървях с войнишка крачка.
Не водих аз с врага борба
със цел да трупам плячка.



За Ненси в първите лъчи
аз мислех с радост тиха,
за дветей добри очи,
които ме плениха.



И ето нашата река
и мелницата, дето
притиснах нейната ръка
със нежност до сърцето.



И ей ме стигнал у дома,
пред къщата позната.
И гледам я, седи сама
и чака на вратата.



Избърсах сълзите си аз -
да плача не умея -
и с променен нарочно глас
тъй заговорих с нея:



- От тоя слънчев летен ден
ти по-красиво грееш.
И този момък е блажен,
за който най милееш.



Аз нямам грош, но моя край
спасих от смърт със щика.
За нощ поне приют ми дай.
Смили се над войника.



В очите й изгря за миг
една сълза голяма:
- Обичам аз един войник,
но вест от него няма...



За мене свят е тоз пагон,
кокарда и петлици,
а вкъщи даваме подслон
на честните войници.



Но миг! И моите черти
познала, пламна: - Вили -
извика тя, - нима си ти?
Нима се върна, мили?



- Да, туй аз съм, непроменен.
А ти си още млада.
И твоята любов за мен
е най-добра награда.



Завърши моят път суров,
а ти ме чакаш верно.
Макар и беден, с теб, любов,
съм пак богат безмерно.



Тя каза: - Имам аз имот.
Ще стигне той за двама.
Ще имаме щастлив живот.
Със тебе бедност няма.



...Убива се да прибере
жетварят ечемика.
Търговецът за злато мре,
но мре за чест войника!



Не му отказвайте приют.
Той бди с осанка строга
за своя край във дни на смут,
в минути на тревога.

РОБЪРТ <3

[Snickers]

Какво да ти напиша, като думите
солени се търкулват от очите ми.
Благодаря за дългото приятелство,
което дявол знае за какво измислихме.
Когато поверително за мен ти шепнат нещо
- ти се засмей и им кажи, че не е всичко,
кажи им , че зад тънката черта на грешките
живее най-невероятното момиче.
Кажи им, че наместо щураво излитане
по-щуро съм си счупила главата,
и че сега единствено теб имам,
а ти си най-добрия ми приятел.
Какво да ти напиша? Знаеш ли,
не знам защо, но дяволски ти вярвам.
Като един изгубен, смешен, малък Палечко
мълча, дори да ми се скараш...
Каквото и да пиша, смисълът
остава някъде извън мастилото,
извън ограниченията на листа.
Това е само сянката на мисъл.
Останалото ми убягва като котка
по керемидите на тъмните ми чувства,
и само по следи от остри нокти
се сещам, че в живота си те пуснах.
Какво да ти напиша? Всъщност, знаеш ли,
обратната страна на "ВХОД" е "ИЗХОД".
Виновно ли е онова проклето лято,
че лудостта му идваше на пристъпи?
И ни извайваше на пристъпи и двамата,
и винаги забравяше по нещо.
А всъщност ние с теб отдавна
сме си били очакваща материя.
Отвъд изчистените силуети на словата ми,
зад линията, зад която почва нещото,
живее оня рошав скитник вятърът
и дърпа тънките конци на грешките ни.
А думите са речни камъчета
под босите пети на нематерията.
До там остава само крачка
и след това ще се намерим.
Какво да ти напиша? Търся смисъл
в отломките на старо античувство.
А зад вратата на живота ни - измислица,
все някога ще трябва да ни пуснат.

http://www.bukvite.bg/poem.php?docid=13039

[Dumb]

^

Миряна Башева


Както всички истински списатели,
самотата властно ме зове.
Кой ме знае имам ли приятели,
или нямам даже врагове.

В мен се буди единакът-бухал,
яхнал своя клон на терсене.
Младостта върви към шеста глуха
и светът не е до колене.

Цялата вселена ми обажда
колко ми е тежко и горко.
Аз съм дребна и досадна сажда
в будното й огнено око.

Но и с окончателното мото
"Всичко мирско чезне в пух и прах"
съвсем вярно си звучи животът,
даже през фалшивия ми смях.

Дявол знае дали има щастие.
Може би. На господа напук.
Аз чета света като фантастика
и не искам да го зная друг.

ЧАС ПИК

web | Нека да е лято

Улици. Хора. Събития.
Подвизи. Глупости. Пакости.
И колко много пребити
при отказ от опит за бягство...

А читавите работят.
Кой луд се самоизгаря?
Хора. Години. Животът
отива към мемоари...

Аз също доста безчинствах.
И пуках при проба за якост.
Земя,
бъди мой единствен
успешен опит за бягство




ГОРДЕЛИВИТЕ

web | Нека да е лято

Горделивите -
ние -
не питаме никога.
В резултат -
емболия
от сподавени викове.

Няма за нас лекарства!
Няма противоядия.
Мълчаливо, но царствено
умираме. Млади.
(Моя гордост и бич мой,
мразен, неминуем,
как да кажа "обичам"?
Може някой да чуе!)

Горделивите -
ние -
живеем от болката.
Ех, понякога пием
един за друг.
Толкова.

[Snickers]

Събирай ме понякога от думите.
От думите, които нещо значеха,
от премълчаните, които в пълнолуние
по покривите лунатично крачеха.
Изваждай ме от липсата на минало
като ненужна вече формула,
изваждай ме със плюс или със минус,
забравяй ме, за да си спомняш.
Измисляй ме след краткото ми име,
т името ми тръгвай все нанякъде.
Ако повярваш, че тогава ме е имало -
недей да вярваш, че съм плакала...
Събирай ме понякога от думите,
изглаждай ме със гънките по листа...
И в някое голямо пълнолуние
ще се намериме по-истински.
http://www.bukvite.bg/poem_old.php?docid=13095








Не искaм прошкaтa ти,
тя не ми е нужнa,
зa дa зaспивaм вечер опростенa.
Не искaм лaските ти,
те не ми послужихa
зa нищо, щом се чувствaх нaрaненa.
Не искaм думите ти,
те не ме нaучихa
кaк истински дa могa дa обичaм.
Не искaм погледa ти,
той не ми е клaдaтa,
не ми бе дaже топлaтa постеля.
Не искaм хлябa ти,
със него не зaсищaше
глaдa отвътре, който ме изяждa.
Не искaм виното ти,
то не ме нaпивaше,
когaто зa милувкa чувствaх жaждa.
Не искaм обичтa ти,
тя не ми е въздухa,
със който дa усещaм, че живея.
Не искaм и омрaзaтa ти,
истинскaтa,
сегa проклинaй – в миг дa онемея!

Не искaм прошкaтa ти,
тя не ми е нужнa.
http://www.bukvite.bg/poem_old.php?docid=35120






Нaпиши ми (скришом), нещо мъничко, моя любов,
нещо мъничко , сaмо зa мене.
Не ме питaй кaкви сa дните ми , моя любов,
нямa отговор тaзи дилемa.
Знaм зa думите (нaшите), моя любов,
недописaни, после зaрaвяни.
Знaм зa тъжните утрини, моя любов,
(сaмотните), с цигaрa белязaни.
Кой тaзи нощ пее (в теб), моя любов,
кой събуди вятърa шепнейки.
Чу ли душaтa ми (босaтa), моя любов,
кaк по безсъниците ни тичa съхнейки.
Зaщо не спиш (и тaзи нощ), моя любов,
не мечтaй зa спомени – кръст им!
Не рaзбрa ли (нaй–сетне), моя любов,
че сме обречени дa се търсим...
http://www.bukvite.bg/poem_old.php?docid=12475







Ти не си

моята

първа, голяма любов.

Ти не си...



Ти не си

моята

пролет, разцъфнала в бяло.

Не си...



Ти си само частица

от моя живот.

И всичко останало...

[Dumb]

Душата ми плаче за сняг,
за чисто, за бяло душата ми плаче.
Видях много земи, много свят.
Видях герои, видях палачи.
Душата ми плаче за сняг!
Доста живях! Колко остава?
Чака ме моя бряг-
ругатни или слава-нямам представа.
Душата ми плаче за сняг!
Чиста следа в снега да оставя...


Цанев

[Snickers]

ще си остана неразбраната тъга
която стихва тихомълком в мрака.
Ще се превърна в неизплакана сълза,
която се забравя като крясък.
Ще си бъда нараненото дете,
чиито думи никой не разбира,
ще изчакам да поспре да ме боде
и в прегръдката на нежността ще се завия.
Ще си остана сивото във пролетта
и красивото в сърцето на злодея.
Ще бъда чашата с вода,
а ти без стон ще ме разлееш.
Ще бъда вино отлежало
ще впивам в устните ти - страст.
Ще бъда облика на твойто огледало.
Ще виждам във очите ти лъжа.
Ще накарам любовта да те настъпи,
във ъгълчето нежно да дере.
Сега те питам - ще отстъпиш ли?
Пред мен и мойте страхове.
И когато по прозорците се стича,
като дъжд горчивата тъга
ти не бягай и не викай - тя ще идва все по - зла!
Отпусни се и недей да криеш
страхът си от рязгарящия яд.
Аз ще си остана неразбрана ,
а Ти Тъга, потъвай в хладен АД!

[WEREWOLVESEXIST]

АЗ ИСКАМ ДА ТИ ВЯРВАМ

Аз искам да ти вярвам.
И ти вярвах.
Аз пренебрегвах хорската мълва
и шепота с двусмислени слова -
услугите на ревностни приятели,
досадния рояк доброжелатели,
които ми намекваха открито,
че толкова наивни сме жените.

Аз исках да ти вярвам.
И ти вярвах.
Аз можех със затворени очи
да слушам твоя глас да ми звучи
и с доверчиви стъпки -
без съмнения -
да те последвам
с обич и търпение,
да те последвам
в мрак и мъка страшна,
каквато и беда да ни заплашва.

Но ти веднъж излъга.
Мен излъга.
То беше дребна, да, но бе лъжа.
Ти свойта строга дума не сдържа.
Не ти се сърдех. И не те упрекнах.
И ни веднъж за нея не намекнах.

Ала в гърдите ми заби тревога:
аз искам да ти вярвам...
Но не мога.


ЛИЛЯНА СТЕФАНОВА

[Sh]

Остарявам, любов.Времето бърза под нозете ми
и ми спира дъха от най-красивите ми мигове.
Остарявам, любов.Часовникът върза ръцете ми
и нямам време вече за нищо и никого.
Остарявам, любов.Още пазя рисунката, която
нарисува като подарък за мен.
Остарявам любов, вече дишам безсмислено.
И безличен е всеки мой предишен и следващ ден.
Остарявам, любов.Пресеклите се пътища
бавно разплитат смисъла на всяко обещание.
Не те давам, любов.Искам те същия
жизнен, млад.И пътуващ като Титаник.
Още помня любов, как стояхме на кея
и се гледахме ласкаво под лунната светлина.
Остарявам, любов, но ще помня и нея,
тази която ни срещна.Любовта.

[Dyany10000]

ПРОЛЕТ В ЗАВОДA
Тя искаше да влезе с първа смяна,
ала моторът изруга
сърдито
"Не може тъй,
аз тук съм отговорен,
без марка где?
Виж, портиера питай!"

Но тя бе някак страшно упорита
и не попита портиера. -
Влезе.
Отвори някакъв прозорец горе
и скрито на мотора
се изплези.

И изведнъж запя една машина.
Но хората
работеха несръчно.
Разбрал коя е скритата причина,
моторът каза:
"Аз ще я отлъча!"
- Ще я отлъчиш ли? - попита със
насмешка
една добра чугунена бъркачка.
- Опитай се, бъбрива въртележка,
та ний за нея ще направим стачка.

Моторът млъкна. Вятърът донесе
отнейде
топъл лъх на чернозем,
един напев - широк и весел -
и стъпки
на напукани
нозе.

Онез, които някога са
порили
земята, пърхаха като коне.
А другите, прозорците разтворили,
сияеха пред
синьото
небе.

От папмашината изпсува
някой грубо.
Едно момиче весело запя.
Един младеж го стрелна
с поглед влюбен
и то поруменя.
Тогава влезе портиерът тихо
и каза:
"Кой се контрабандно вмъкна?"
Ала разбра, виновно се усмихна,
почеса се,
подсвирна,
после млъкна.Никола Вапцаров

[Dumb]

Ето – аз дишам,

работя,

живея

и стихове пиша

(тъй както умея).

С живота под вежди

се гледаме строго

и боря се с него,

доколкото мога.



С живота сме в разпра,

но ти не разбирай,

че мразя живота.

Напротив, напротив! –

Дори да умирам,

живота със грубите

лапи челични

аз пак ще обичам!

Аз пак ще обичам!



Да кажем, сега ми окачат

въжето

и питат:

"Как, искаш ли час да живееш?"

Веднага ще кресна:

"Свалете!

Свалете!

По-скоро свалете

въжето, злодеи!"



За него – Живота –

направил бих всичко. –

Летял бих

със пробна машина в небето,

бих влезнал във взривна

ракета, самичък,

бих търсил

в простора

далечна

планета.



Но все пак ще чувствам

приятния гъдел,

да гледам как

горе

небето синее.

Все пак ще чувствам

приятния гъдел,

че още живея,

че още ще бъда.



Но ето, да кажем,

вий вземете, колко? –

пшеничено зърно

от моята вера,

бих ревнал тогава,

бих ревнал от болка

като ранена

в сърцето пантера.



Какво ще остане

от мене тогава? –

Миг след грабежа

ще бъда разнищен.

И още по-ясно,

и още по-право –

миг след грабежа

ще бъда аз нищо.



Може би искате

да я сразите

моята вяра

във дните честити,

моята вяра,

че утре ще бъде

живота по-хубав,

живота по-мъдър?



А как ще щурмувате, моля?

С куршуми?

Не! Неуместно!

Ресто! – Не струва! –

Тя е бронирана

здраво в гърдите

и бронебойни патрони

за нея

няма открити!

Няма открити!

[raduna]

"Пясъчна лилия"
Георги Константинов

Сред жадните дюни цъфти
невиждана пясъчна лилия.
Отдавна я търсеше ти.
Отново те питам: Откри ли я?

Щом можеш и миг без мен,
не вярвам на други мигове.
Щом можеш без мен и ден,
ще можеш без мен и винаги.

Спокоен си тръгвам сега,
под крясък на гладни гларуси -
далече от мойта тъга,
далече от твоите радости.

Отивам си с тих послеслов.
Дори и не правя усилия
да търся в тебе любов
и в пясъка - пясъчна лилия.

: )

[Sh]

Наричай ме идея на полудял отшелник,
изваял своя свят от полъха на нежност.

Повикай ме тревожно. И аз ще съм тревога
по шемета, възторга и болката за бога,
когото превъзмогвам с напрегната усмивка
и искам, но не мога, за помощ да извикам.

Извикай ти. Ще дойда. Без бог, но и без тяло:
Раздялата ми с тебе и с мене бе раздяла...

[Snickers]

Не искам да си влюбен само в думите,
макар че всяка дума има орбита,
в която се люлее утешително
тъгата ми по тая луда есен.
Не искам да си само моя песен,
засвирена от луднали по лятото
щурци, и чучулиги, и светулки.
Сега ти подарявам всички думи,
и всичките морета, с всички риби.
Но във вълните жаждата ми хлипа
неутешимо по небетата.
Небетата на всички волни птици,
безумно влюбени във най-високото.
Повярвай им и позволи на облака
да се огледа във соленото!
Аз утре ще те видя непременно
и вместо думи
ще разлистя в пръстите си
оная нежност, дето няма име.
И ще я кръстя с твоето неверие.
Защото ме е нямало до вчера,
а ти дори не си ме припознавал.
Боиш ли се, че този път не става
по всичките сценарии, наслагвани
в горчивината на очите ти?
А аз дори не те измислям,
а тихичко държа ръката ти
и ме е страх от крехкостта на нещото,
което всеки миг ще се разсмее…
И после…ще се пръсне на парчета.

[Sham]

Аритмии
/Вл. Левчев/

...кръвта е вино, а сърцето - хляб,
изтичат дните, залезът е сляп...

Вие,
които трупате съкровища,
и вие,
които ги пилеете,
какво ще кажете за вечността?

... но никой между живите не знае
каква магия в блатото витае...

Вие,
които твърдите,
че сокът на плода е само форма,
а мускулната твърдост -
съдържание,
и вие,
които твърдите обратното,
какво ще кажете за семената?

...кръвта пулсира и върти земята,
а гордостта напира в семената...

Вие,
които убивате хората,
като ги задължавате да съществуват,
и вие,
които ги правите безсмъртни,
като ги убивате,
какво ще кажете
............................за свободата?

[oasis]

Когато стърготините на тялото ти се омесват с бистрото
небе. И под капачките на коленете ти звучи рахманинов
е много хубаво. И аз не помня вече други светове, поезии,
възторзи. А само този. И как да продължавам по-натам. И
как да влача тялото си след града. И как да се сплотявам с
хора, общества, идеи.

Аз искам просто да умра сред прясната наркоза на дъха
ти. И после с роклята си от млеко и лен да ме завиеш някак
Непотребен. Да тръгна аз по нови светове, да се разпадна аз
сред новите бардаци. И купестата ми тъга по теб
да я подвържа в томове, да я надграждам в библиотеки.
Нали затуй съм бил живял. Нали затуй съм се разграждал
в коленете ти.
Елин Рахнев

[guinessgirl]

Приятелите, с които пиехме чай на верандата
и очаквахме големия кораб,
отглеждаха по една птица в очите си,
хранеха я с поетически прегръдки
и стискаха мечти в джобовете;
така неусетно навлязохме в последния двор
на лятото,
заякнаха крилата на птиците
и приятелите се запиляха някъде;
сега съм сама с трима новодошли,
говорим за важни неща
като неочаквано ниските температури
за този сезон на Балканите,
за това, че свободата става все по-неразбираема,
купчина картички в чекмеджето
и една избеляла снимка:
6 октомври, пълнолуние,
разхождаме се по улиците на Algarve,
океанът не търпи неприсъствие,
пияници по тротоарите,
момчето прибира последните столове,
този шал от витрината
толкова би ти подхождал,
но ти не обичаш шалове,
няма значение, казваш ми,
светът е прекрасен не защото е различен,
а защото постоянно отключва спомени,
непостижими като товарния влак на моста
и огромната луна в празния вагон,
няма значение, пишеш ми,
никой не би разпознал Брьотон в това предградие,
и разбирам, макар и да траят по-дълго
от прегръдките на плътта, поетическите
прегръдки не закрилят изгубването ни
в нищетата на света.


Аксиния Михайлова
---


вина за този който иска да остане
изгаря най-дълбокото на вътрешностите ми
и крясъците ми не са проблясъци
макар че липсват предразсъдъците и
незадоволената търпимост е
възможност за съчувствие

непохватна светлина пресъхва в гърлото ми
очите ми прехвърлят височините на съседни континенти
и сияещата непрогледност се разсипва
по крайбрежия и звуци
по началото на възли от натрапчиви усещания
по посинели равнини със странен привкус
от тръпчивите води на еднозначността

оглеждам се в небето
въздухът е с бронзов вкус
и кръгът изсъхнала трева е моята обусловеност
без надеждата на основанията – нелепа мисъл
с цветовете на екстаза
без наслагване и без прозрачност

Атанас Ляпчев

[Dumb]

up

[Sham]

Последно желание

Губя си ума по теб.
Не ми го връщай,
ако го намериш.

А.Т.