Поезия

[Dumb]

ВТОРА САМОТА


На Добри Жотев

Най-извратената самота -
сам сред милиардите себеподобни.
Сам.
Като дърво,
загубено
в гора.
Тълпа от самотници -
смешно и страшно -
огледално размножен един и същи образ.
Себеповторение до себеобезсмисляне.
Сомнамбулни движения.
Сън, който сънува самия себе си.
Любов? Към кого?
Към отразеното в огледалото?
Обладаваш така,
както би обладал огледало.
И по същия начин убиваш -
без чувство.
И без болка.
"Оооо..."
Константин Павлов

[Dumb]

ДВОЙНИК НА МНОЗИНА

Този човек няма лице,
няма лице...
Няма.
Неговите черти
(образ, мимика, цвят)
са непрекъснати каскади
от разбесувани гримаси -
(една след друга,
една след друга)...
Най-бързата фотографична камера
не би могла да ги заснеме.
Не би могла.

Мен, честно казано, ме възхищава
хамелеонската му дързост,
но чувството за смут не ме напуска. -
Не виждам хумор
в бързите превъплъщения.
Страхувам се, че Той не съществува,
че е привидност трепетлива
на мигове, откраднати от чужда участ...
Трагично огледало...
Динамичен отпечатък...

Взриви се
(от гримасите)
посмъртната му маска.

Парчетата напомнят за мнозина.

[Dumb]

ПОДАРЪК

Ослепявайки,
зрението ми се изостря,
Василий. -
Аз съм фотоапарат,
който в мига на магнезия,
ослепява
от собствената си светлина,
Василий.
Снимката обаче е щракната -
тя е моето съхранено
(документирано)
външно и вътрешно,
зрение.

Ако ти си красив,
Василий,
защо така настървено търсиш
негатива на снимката,
о, Василий?
По-добре подгони ехото,
размножено
от пещерите на времето.
Аз съм твой.
Ето моето тяло,
разглобено на части.
Приподнасям ти:
нос, уши, крайници...
труп.
А очите ми -
два диаманта -
приеми
като две проклятия.

[Dumb]

ПЛАЧ НА ЕДНО БИВШО КУЧЕ

Братя мои, разнородни кучета.
Простете ми.
Аз изневерих.
Предадох ви.

Няма да забравя онзи вой
през нощта, когато се разделяхме.
Как на всички мои доводи,
че порода като моята не съществува,
че сме братя само по морал
и искреност...
Няма да забравя онзи нежен вой,
с който ми доказвахте, че има!
Има такава порода!
Макар в единствен екземпляр!
Има!
Има!

Благодаря ви.
И простете.
Недостоен бях.

Сега не знам къде съм точно.
И какъв?
Замерям с камъни
четирикракото си минало,
облайвайки
двукракото си настояще...

Макар да съм достоен за съчувствие,
не ми прощавайте.
Предадох себе си.
И вас предадох.
Сбогом.
Но кому?

[Dumb]

ИЗХОД ВИНАГИ СЪЩЕСТВУВА

Ако изведнъж полудея...
Ако мозъкът ми
изведнъж
се изправи пред Великия Абсурд
на собственото си съществувание...
Ако отрече самия себе си...

Ако собственото ми съзнание се разбунтува,
ако обяви за карцер
черепната ми кутия...
И ако избяга...

Ако сетивата ми помръкнат,
унижени
от бездарната ми кариера...

Ако полудея изведнъж,
ако неусетно стана някой Друг?
Ако този Друг е двойникът-предател?

Ако изведнъж полудея!
На какво да се надявам?

На това,
че миг преди Това,
като скорпион,
инстинктът ми за себесъхранение
ще насочи жилото
към собственото си коремче...

Може би
единствено така
ще опазя
Нещото,
което ми се искаше да бъда
и което,
до известна степен,
Бях.

[Dumb]

ТЪЖНО ПОЯСНЕНИЕ С ВЕСЕЛ НАПЕВ

Обвиняват ме, че съм човек без корен.
Тези същите!
Тези същите...
Дето най-жестоко ме обрулиха.
Като плод зелен!
Като плод зелен...
Аз узрях без корен и без слънчев лъч.
На лунна светлина!
На лунна светлина...
В неразрушилата ме дружба със Съветските!
И Полски водки!
И Полски водки...

[Teddddy]

Maybe we like the pain, maybe we're wired that way. Because with out it… I don't know maybe we just wouldn’t feel real. What’s that saying? "Why do I keep hitting my self with a hammer?"Because it feel so good when I stop.

Grey's Anatomy

Провод:
"Може би харесваме болката,може би сме направени по този начин.Защото без нея...Незнам,може би няма да се чувстваме истински.Как беше поговорката?-Защо се удрям с чука в главата?-Защото когато спра,усещането е невероятно."

[Dumb]

ДИШАМ СИ
(Пиянска трагедия)

Действие І

Седя у "Кирчо" сам-сами
и пия си на вересия.
Неделна вечер е - шуми
по улиците и площади
вън столичната голотия...
Седя у "Кирчо" сам-сами.
Уви! Неделните наслади
не са ярем за мойта шия,
която друг ярем сломи...
Седя си, дишам си - и пия.

Действие ІІ

Без път, без цел в Курубаглар
дошъл съм негли да изстрадам
докрай скръбта си. Мраз и жар
избиват ме... и - вик в стомаха:
полей я таз тревица млада! -
О, нов вулкан в Курубаглар!
Въртя се като птица плаха -
их! Невидяло се макар!
Въртя се, дишам си - и падам...

Действие ІІІ

До дома някой непознат
по късна презнощ ме довлача -
напипвам празния креват
и лягам морен, несъблечен -
ще спя! Недейте ме закача!
Иди си, братко непознат!
Но ето образа далечен
на мойто минало - във здрача!
Уви! И аз бях горд и млад!
Уви! Пропих се толкоз млад!
Лежа си, дишам си - и плача...


Дебелянов

[DirtyDream]

"Любов" - Веселин Ханчев

Къде си ти? Не свети в твойта стая,
но зная, че си тук, че си сама.
Завърнах се. За първи път разкаян.
За първи път оставам у дома.
Не е ли вече късно да остана?
Имъчих те. До смърт те изтерзах.
Какво ти връщам? Нежност разпиляна.
Уста с горчиви бръчки покрай тях.
Какво ти нося? Две ръце, с които
да те докосна ме е срам дори.
Къде си ти? Вдигни лице сърдито.
Възмездие поискай. Удари.
Вратата черна покажи ми с тази
немилвана ръка като платно.
В лицето ми извикай, че ме мразиш
или дори че ти е все едно.
Заслужил съм очите ти студени.
Заслужил съм ги с хиляди вини.
Ти ставаш. Приближаваш се до мене.
Невидима, ти казваш: "Остани!"

[PhotographyGirl07]

Хайдути

Я надуй, дядо, кавала,

след теб да викна - запея

песни юнашки, хайдушки,

песни за вехти войводи -

за Чавдар страшен хайдутин,

за Чавдар вехта войвода -

синът на Петка Страшника!

Да чуят моми и момци

по сборове и по седенки;

юнаци по планините,

и мъже в хладни механи:

какви е деца раждала,

раждала, ражда и сега

българска майка юнашка;

какви е момци хранила,

хранила, храни и днеска

нашата земя хубава!

Ах, че мен, дядо, додея

любовни песни да слушам,

а сам за тегло да пея,

за тегло, дядо, сюрмашко,

и за свойте си кахъри,

кахъри, черни ядове!

Тъжно ми й, дядо, жално ми й,

ала засвири - не бой се, -

аз нося сърце юнашко,

глас имам меден загорски,

та‘ко ме никой не чуе,

песента ще се пронесе

по гори и по долища -

горите ще я поемат,

долища ще я повторят,

и тъгата ми ще мине,

тъгата, дядо, от сърце!

Пък който иска, та тегли -

тежко му нима ще кажа?

Юнакът тегло не търпи -

ала съм думал и думам:

Блазе му, който умее

за чест и воля да мъсти -

доброму добро да прави,

лошия с ножа по глава, -

пък ще си викна песента!



I



Кой не знай Чавдар войвода,

кой не е слушал за него?

Чорбаджия ли изедник,

или турските сердари?

Овчар ли по планината,

или пък клети сюрмаси!

Водил бе Чавдар дружина

тъкмо до двайсет години

и страшен беше хайдутин

за чорбаджии и турци;

ала за клети сюрмаси

крило бе Чавдар войвода!

Затуй му пее песента

на Странджа баир гората,

на Ирин-Пирин тревата;

меден им кавал приглаша

от Цариграда до Сръбско

и с ясен ми глас жътварка

от Бяло море до Дунав -

по румелийски полета...

Един бе Чавдар войвода -

един на баща и майка,

един на вярна дружина;

мъничък майка остави,

глупав от татка отдели,

без сестра, Чавдар, без братец,

ни нийде някой роднина -

един сал вуйка изедник

и деветмина дружина!...

Хлапак дванайсетгодишен,

овчар го даде майка му,

по чужди врата да ходи,

на чужд хляб да се научи;

но стоя Чавдар, що стоя -

стоял ми й от ден до пладня!

И какво да ми спечели?

Голям армаган на майка -

тез тежки думи отровни:

"Що ме си, майко, продала

на чуждо село аргатин:

овци и кози да паса,

да ми се смеят хората

и да ми думат в очите:

да имам баща войвода

над толкозмина дружина,

три кази да е наплашил,

да владей Стара планина,

а аз при вуйча да седя -

при тоз сюрмашки изедник!

копилето му да бавя;

час по час да ме нахоква,

че съм се и аз увълчил,

че човек няма да стана,

а ще да гния в тъмница,

и ще ми капнат месата

на Кара баир на кола!...

Проклет бил човек вуйка ми!

Проклет е, майко - казвам ти,

не ща при него да седя,

копилето му да бавя

и крастите да му завръщам.

Яли ги свраки и псета!

При татка искам да ида,

при татка в Стара планина;

татко ми да ме научи

на к’ъвто иска занаят."

Зави се майка, замая -

камък и падна на сърце;

гледа си в очи Чавдара,

във очи черни, големи,

глади му глава къдрава

и ръда клета, та плаче.

Чавдар я плахо изгледа,

и с сълзи и той на очи,

майка си бърже попита:

"Кажи ми, мале, що плачеш?

Да не са татка хванали,

хванали или убили,

та ти си, мале, остала

сирота, гладна и жъдна?"...

Прегърна майка Чавдара,

в очи го черни целуна,

въздъхна, та му продума:

"За тебе плача, Чавдаре,

за тебе, дете хубаво,

писано още шарено:

ти ми си, синко, едничък,

едничък още мъничък,

а лоши думи хортуваш; -

как ще те майка прежали,

да идеш, синко, с татка си,

хайдутин като ще станеш!

Татко ти й снощи доходял,

за тебе, синко, да пита -

много ме й съдил и хокал,

що съм те, синко, пратила

при вуйча ти, а не при него -

да види и той, че има

хубаво дете юначе;

далеч ли да го проводи,

на книга да се изучи,

или хайдутин направи,

по планината да ходи.

Триста й заръци заръчал,

в неделя да те проводя

на хайдушкото сборище...

Ще идеш, синко Чавдаре,

едничко чедо на майка!

Ще идеш утре при него;

ала те клетва заклинам,

ако ти й мила майка ти,

да плачеш, синко, да искаш,

с дружина да те не води,

а да те далеч проводи,

на книга да се изучиш -

майци си писма да пишеш,

кога на гурбет отидеш..."



Рипна ми Чавдар от радост,

че при татка си ще иде,

страшни хайдути да види

на хайдушкото сборище;

а майка ядна, жалостна,

дете си мило прегърна

и... пак заръда, заплака!...

[Dumb]

Моята стая

Някои ден ти ще дойдеш във
моята стая.
Казвам "моя", макар че
чия е, не зная.
Беше празна, когато
влязох тук един ден,
и нямаше друго
във нея освен
наниз чушки червени,
като малък пожар,
на стената отсреща,
белосана с вар.
Останах и вече
тука дълго живея
и всеки ден чакам
да дойдеш във нея
Ще дойдеш и дрехите си
ще хвърлиш на стола
и пред мен ще застанеш
неподвижна и гола
във свойта невиждана
до днес красота,
ослепително бяла,
с червени уста,
по-червени от чушките
на стената отсреща,
и ръка аз към тебе
ще протегна гореща,
и двама ще легнем,
аз до теб, ти до мен ...
И туй само го мисля,
но знам, един ден
във тази моя -
не моя стая,
днес или утре,
ти ще дойдеш накрая!

[MartyParty]

1.
Сам съм
в празната чакалня на сърцето си -
чакам последния влак
в полунощ.

2.
Сама си
в своя семеен дом.
Всичко е подредено
в един бял шкаф.
Всеки час, всеки ден
има своето чекмедже.
Вътре мирише на борове и водопади,
на пристанище под залеза
и пролетна буря.
В стаята ти е тихо и бяло.

3.
Срещаме се в чакалнята на гарата.

Голи сме
под часовника и звездите.
И се обичаме.

Срещаме се в чакалнята на гарата.

После ти си отиваш у дома.
А aз съм си у дома.

[Dumb]

ВЪЗДУШНА ЦЕЛУВКА


...А когато урурунгелите* капнат от умора,
аз самичък си измервам лакът разстояние
и поставям две купчинки габъри
(обърнати нагоре).
После коленича върху остриетата,
умолително ръце напред протягам
и прошепвам влажно с дън душата си:
«Хайде да се обичаме...
Хай-де да се о-би-ча-ме...»
И започвам да бера с обезноктени пръсти
алените рози,
цъфнали върху лицето ми.

...А когато урурунгелите гребнат от оловото
и налеят в неразумното ми гърло,
за да запечатат гласните ми струни,
аз докосвам обгорелите си устни с длан,
и протягайки след миг напред ръката,
им провождам моята целувка...
Тя по въздуха към тях полита
(затова «въздушна» я наричам),
плахо ги докосва по челата,
но преди това,
като ефирна ласка,
нежно-нежно набраздява
разтопеното в казаните олово.

Константин Павлов

[Taam]

Сам с всеки
--Чарлз Буковски

плътта покрива костите
понякога слагат и ум
там а понякога
и душа,
а жените чупят
вази о стените
а мъжете пият толкова
много
и никой не открива
човека
но продължава
да търси
пълзейки във и от
леглата.
плът покрива
костите а плътта
търси
повече от
плът.

няма никакъв шанс:
всички сме в капана
на единична
съдба.

никой никога не открива
човека.

градските бунища се пълнят
сметищата се пълнят
лудниците се пълнят
гробищата се пълнят

нищо друго
не се запълва.

[modjodjodjo]

Едно дете рисуваше елха,
но не със четка, не с молив, а... с пръстче,
На стъкло, под сива стреха,
а до елхата... имаше кръстче!
- Боже, когато ти се роди
и теб ли те бяха оставили?!...
Душата, като мой'та боли ли те
когато са те забравяли?!...
Тук е студено, но... нищо!
Това е... защото е зима!
Няма в "Дома" ни огнище,
но... и това ще отмине.
Града е красив - украсен,
светят лампи навсякъде,
днес е... твой - рожденият ден,
където родил си се някъде...
Коледа - празник красив,
хората днес болки заравят,
Боже, а... дали си щастлив,
те в твоето име го правят?...
И... Сплете детето ръчички,
вдигна очи към стрехата:
Моля те, искам само цветни боички
с тях... да рисувам елхата...


СЛУЧАЙНА СРЕЩА

С теб сме отново в едно кафене,
след толкова много години.
На маса си с твои приятелки две,
на моята - двама приятели има.

След погледи бързи, пламват искри.
Спомени бавно нахлуват... Боли ме!
Запалваш цигара... Виждам сълзи...
В лютивият дим аз намирам причина.

Говорят ми нещо, не слушам уви...
Поклащам глава солидарно.
В мисли целувам пак твойте очи
и твойто лице лъчезарно.

Далече в годините скитаме тъжно.
Разбирам го някак без думи.
От минали мигове спомени жънем,
топящи леда по между ни.

Дори не разбрах как останал съм сам.
Кафето студено преглъщам.
И ти си самотна на масата там
и твойто кафе май е същото.

Прегръщам те с поглед, усмихваш се леко.
Неспиращи думи в мълчание.
Излезем ли, пак ще сме нейде далеко
грижовни към свойто страдание.

Тръгвам си вече. Не подавам ръка.
За сбогом оглеждам те цялата.
Ти също надигаш се бавно - едва,
в последният миг на раздялата.

[Dumb]

ВИК

Тази нощ всички птици яйцата си яростно счупиха.
Папагали изпсуваха, храчейки кръв и стъкла
Грозно гракнаха славеи. Виснали в телени клупове
мъртви свраки заудряха с голи и сухи крила.

С писък падна небето. Орлите задъвкаха киселец.
Като дрипави старци клечаха и плачеха те.
Свини пореха облаци с кучешка стръв. И се кискаше
равнината, пияна до смърт, и повръщаше нефт.

Тази нощ там дълбоко, дълбоко, отдън инкубатора,
наизлязоха бройлери - кротки, безбройни и зли.
Изкълваха звездите, изкълваха крилата на вятъра,
изкълваха очите на дивите рижи петли.

Изковаха със човчици ново небе - ламаринено,
и оттам се изцъкли неонова, хитра луна.
Хоризонта със четири торни стени го зазидаха,
и хранилка със дрожди залегна при всяка стена.

Аз се блъсках в леглото си като в яйце неразчупено.
Изгорял бях отвътре, когато навън изкрещях,
че съм малък, и кротък, и зъл, за да литна към утрото,
че съм див, и съм риж, и съм сляп, за да ида при тях.

1982 Бойко Ламбовски

[Taam]

Когато си помисля, че и ти
ще си отидеш някой ден от мене
и подир тебе пътните врати
ще се полюшват празни и студени,
и небесата ще се вкаменят,
и птиците от скръб ще остареят,
а аз ще стана празен кръстопът,
по който само ветрове ще веят,
едно небе ще смазва моя гръб,
в гърдите си ще нося тежък камък
и хорските усмивки ще са скръб -
когато си помисля, че те няма.
Когато си помисля...Не, не, не!
Но ти си тук - усещам те във здрача.
Заспивайки на твойте колене
ще се насмея и ще се наплача...
Сърцето ми събрано на юмрук
полека се отпуска в твойте пръсти.
Да, ти си тук! Усещам, че си тук
по утрото, което пак възкръсва.

Дамян Дамянов

[Naive]

все по - рядко сме нежни,
все по - често сме груби,
а душите ни с девет ключа заключени.
някой с крак ни препъва,
друг - ръка ни подава.
и отново след облаци тичаме.
злото помним до края,
кратко помним доброто,
а твърдим - не били сме себични.
постоянно сме влюбени,
постоянно разлюбили -
не усещаме как живота пресичаме.
ту сме много щастливи,
ту нещастни сме много,
ако няма кого да обичаме.
излекуваме рана -
нови две сме получили.
(болките са уроци за учене.)
пак за някъде тръгваме,
пак от някъде идваме,
с нови болки и рани закичени.
и отново поръбваме
или кръпки пришиваме
върху жива душа - до умиране.



Кръстина Филипова

[Vivid]

Ода за чая



--------------Цвети Пеева

Ее това е много хубаво

Моето най-най-любимо:

Към себе си - Дамян Дамянов

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез

Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!

[Blab]

малко Езра Паунд, понеже виждам темата нагоре:

Древна мъдрост, почти космическа

Чжуанцзъ сънуваше,
и като сънуваше, че той е птица, и пчела, и пеперуда,
не беше сигурен, че трябва да опита да е нещо друго,
от което беше очарован.

Ortus

Как трябваше да го направя?
Как трябваше да не го правя,
за да дам дихание на таз душа?
Да дам на тези елементи име и опора?
Тя е прекрасна като слънчев лъч, като флуид.
Тя няма име, нито място.
Какво да правя, за да разделя душата й,
за да й дам и битие, и име?

Навярно си обвързана, оплетена
навярно си обвързана със неродени елементи
и аз принуден съм да любя пориви и сянка.

Аз моля те да влезеш във живота си,
аз моля те да се научиш да ми казваш “АЗ”,
когато те попитам.
Защото ти си цяло, а не част.
Не участ ти си, ти си същество.

[Yankee]

Ние спориме
двама със дама
на тема:
"Човекът във новото време".

А дамата сопната, знаете -
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.

- Почакайте - казвам, - почакайте,
нека... -

Но тя ме прекъсва сърдито:
- Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.

Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и... после му станало леко. -

Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. -

Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.

Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и... съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.

Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
ч о в е к.

Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.

И после разправял:
"Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти - ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може..."

Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен -
и после
заспивал
усмихнат...

Но в коридова
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. -
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
"Хайде, стани."
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.

Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил -
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
- Да тръгнем ли? - казал.
- Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
"Веднъж да се свърши...
Загазил си здравата, брат."

Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.

"Тя - моята - свърши...
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден..."

Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.

Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. -
Човекът спокойно, тъй - дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.

Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
"Браво, човек!"
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.

И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? -
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
"Ужасно! Ужасно! - Разказвате,
сякаш
като че там сте били!"...
Какъв ти тук ужас?! -
Той пеел човека. -
Това е прекрасно, нали?

[Yankee]

I have seen the tears of many ages I have felt the sorrow grow I have wiped the tears from many faces But noone's there to wipe my own The darkness slowly covers the light for which I am blind Now the loneliness devours The broken pieces of my mind The fire died, the warmth is gone I watch the leaves of autumn fall Among these ruins I wait for dawn For eternal night is all I know

[disika]

Безглаголно стихотворение

Градина, пролет, май, цветя,
скамейка, шепот сладък.
И сред цветята Той и Тя,
любов и тъй нататък.

Поля, природа, красота,
река, гора, нататък,
природа, сбъдната мечта,
възторг и тъй нататък.

Годеж, венчило, поп и брак,
момент безумно кратък,
после проза, скука, мрак,
деца и тъй нататък.

Курорт, море, приятен смях,
простор, вълни оттатък,
възбуда, трепет, сладък грях,
рога и тъй нататък.

Полуда, нежност, сълзи, плач,
плесник и писък кратък,
багаж, билет, дете, носач,
развод и тъй нататък.

Нахалник, пари, кола,
вертеп и той сред мрака,
кафе, билярд, квартира, ключ,
жени и тъй нататък.

Бастун, легло, юрган, приют,
глава с перчем окапъл,
цокало, карти сноп, албум,
легло и тъй нататък.

Наследници, камбанен звън
и яма сред цветята,
лопата, кирка, поп и кръст,
ковчег без тъй нататък.