и аз ще дам още,намерих си едно документче.rtf в компютъра с няколко любими стиха,които бях позабравила..

САМОТНИЯТ ЧОВЕК
Борис Христов

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
Борис Христов

Върти ни животът под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък.
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.
Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.
Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.
Искам да върже своите пръсти
крадеца, сърце да си купи палача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.
Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.
Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…
Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

ПРЕНАСЯНЕ ГРОБА НА БАЩА МИ
Борис Христов

Далечно село - животът малък...
Цял ден да гониш без път калта.
Камък до камък, камък до камък.
И най-накрая моят баща.
После в покоя звънна лопата -
свещта изпълни въздуха с дим.
И в тишината мама заплака:
"Прости ми, боже... Боже, прости...
Прости, защото трабва да знае
как съм живяла дотук -
жена на празни дрехи и стаи,
децата малки, съседът глух.
Домът паянтов. Козата дива.
Лятото сърпа над теб върти -
до обед блъскаш голата нива,
следобед триеш чужди врати.
И да се молиш на пръста гърбав
мляко да пусне наместо кръв.
И да не знаеш зад оня ъгъл
човек ли ходи, или е вълк.
Празната маса сама да пощеш
гладна да свиваш в леглото крак.
И да се луташ с децата нощем
из тъмнината от праг на праг...
Едно сандъче - това ли струва
всичко, което ми обеща -
на твойта чаша да съм съпруга,
а ти на мойте сълзи баща.
Дошли сме днеска с нас да те вземем -
в града сами ще пукнем от жал.
Но кой ли тая вода зелена
наместо вино ти е налял.
А скъсаното ще се закърпи -
синовете са вече добре...
Имаш ли всичко - сапун и кърпа,
гребен и молив, и цигаре?
Имаш часовник - диша стрелката.
Слагам ти още две-три неща..."
И сякаш сламка грабна реката -
тръгна сандъка с моя баща.
Поех си дъх и нищо не казах -
хайде трохите да съберем.
Който е плакал над гроб опразнен,
той моя поплак ще разбере.
Свещта угасва - дими ръката.
Тръгна си мама с празна шейна.
И до небето, и по-нататък
настана болка... и тишина.

Из ''Маргарита''
Маргарита Петкова

Аз не съм Христовата невеста
за родения на Бъдни вечер.
Аз съм тази, дето й е лесно
да общува с тропици и глетчери,
да се разпростира помежду си,
ако някой я люлее в скута
и мъже да прави от евнусите
ей така, за няма пет минути,
да отхвърля всичките възможности,
за да избере непоправимата
и до края кръста си да носи
не от келешлък - заради името,
да си слага пръста, баш където
скърцат я врати, я отношения,
до среднощ на масата да свети
и да спи като новородена...
Аз съм просто не така библейска,
както някой може би ме иска.
Аз не съм Христовата невеста
аз съм Разказвачката на приказки.
И Кентавърът е луд по мене
по езически и по мъжествено.
Ставам за Мария-Магдалена,
никак за Христовата невеста.

ДЕВЕТ СЕДМИЦИ И ПОЛОВИНА
Маргарита Петкова

Той дори не разбра, че си тръгвам от него,
a не просто се качвам в трамвая.
Любовта върху релсите легна,
но той нямаше как да го знае -
беше тръгнал с привичната бърза крачка,
до секунда разчел даже миговете...
Аз изохках и свих клепачи -
беше влязла в окото ми мигла.
Но успях да я скрия зад бретона си рошав
миг преди в сълза да се срути.
Обичах го точно 66 нощи,
12 часа и 5 минути.