Отдавна нищо лошо не е имало...

Отдавна нищо лошо не е имало.

И вече му е време да се случи.

Да си забравя на площада името.

Да ме ухапе уличното куче.

Щурците да избягат от сезоните.

За песента им аз да оглушея.

Да се обеси птицата във клоните.

Да се обеси споменът със нея.

Да тръгнат към морето неочаквано

обречените сладководни риби.

Да закъснеят утрешните влакове.

И най-накрая

ти да си отидеш...


Показания на Кумчо Вълчо

Вината ми навярно е огромна,

но аз изпитвам гняв - а не вина.

За шапката ли питате? - не помня...

Щом казвате, червена е била...

Запомних й очите! Мили боже,

каква ти шапка, нейните очи

танцуваха по вълчата ми кожа.

А после много дълго се мълчи...

Продумахме, едва когато здрачът

узря във сламената й коса.

Тя беше нежна, да ми бе палача,

да бях умрял от нейната ръка!

Но не умрях. Строих си вълчи кули:

тя ще остане в моята гора,

лицето на луната ще затулим -

а след това ще ми роди деца...

И тъкмо бях пронизан от човечност,

когато стана да се облече.

Отиваше си! Чух я как изрече:

"Да знаеш, че си готино вълче!"

Настигнах я. Способен бях на всичко.

Дори на смърт, за да остане тук.



Изядох я, защото я обичах.

Не можех да я поделя със друг.


Седмаче

Нероденият принц, дето трябваше да го срещна —

тази сутрин избързал и се родил.

Възмъжал за секунди. И очите му вече са грешни.

И прилича на мъж, който дълго е любил и пил.

А е този, за който самодивите шепнеха нощем —

да го чакам, защото е един между всички мъже.

"Хайде, маце — ми каза — Ти защо си облечена още?

И без друго от вчера тази рокля е съвсем демоде."

— Ще ти кажа защо съм облечена, глупав глупако!

Току-що си роден. Още нямаш представа за чест.

Сто години събирах любов и наистина чаках.

Но сега ще я хвърля на първия уличен пес.

И какво, че си принц със зелени очи — много важно!

И зелените погледи само до време горят.

Честно казано, принце, хич да не беше се раждал.

Като тебе такива ги има на път и през път.

Не ме гледай така, като петъчен обед сърдито.

Много малко ми трябва — ала ти си роден под таван.

И не можеш през него със ръка да достигнеш звездите.



И синът ми отсъди, че не ставаш за великан.


Не и милост!

Вече не са същите момчета,

но и тези също пият бира...

Бях хиляда пъти Жулиета.

Само че накрая не умирах.

Милост ли? Проклятие е, Боже,

че след любовта оставаш жива.

Вързана след ласката — за ножа.

Галена след цвете — от коприва.

Жива, за да гледаш как се мята

жалката опашка на надеждата.

Дълга — за размера на земята.

Къса — във небе да се оглежда.

Милост ли? Ромео заприлича

на охранен празник, но без песни.

И какво, че още ме обичал...

Вече му е навик — по пиеса.

А на мен остават двата края,

дето все да вържа не успявам.

Милост ли? А мога ли да зная

колко още милост заслужавам?!

Ако може, друг да я получи,

друг след мен сто века да пребъде.

А на мен — дай Боже, да се случи

същото.

Обаче със присъда.

Камелия Кондова