Приятелите, с които пиехме чай на верандата
и очаквахме големия кораб,
отглеждаха по една птица в очите си,
хранеха я с поетически прегръдки
и стискаха мечти в джобовете;
така неусетно навлязохме в последния двор
на лятото,
заякнаха крилата на птиците
и приятелите се запиляха някъде;
сега съм сама с трима новодошли,
говорим за важни неща
като неочаквано ниските температури
за този сезон на Балканите,
за това, че свободата става все по-неразбираема,
купчина картички в чекмеджето
и една избеляла снимка:
6 октомври, пълнолуние,
разхождаме се по улиците на Algarve,
океанът не търпи неприсъствие,
пияници по тротоарите,
момчето прибира последните столове,
този шал от витрината
толкова би ти подхождал,
но ти не обичаш шалове,
няма значение, казваш ми,
светът е прекрасен не защото е различен,
а защото постоянно отключва спомени,
непостижими като товарния влак на моста
и огромната луна в празния вагон,
няма значение, пишеш ми,
никой не би разпознал Брьотон в това предградие,
и разбирам, макар и да траят по-дълго
от прегръдките на плътта, поетическите
прегръдки не закрилят изгубването ни
в нищетата на света.


Аксиния Михайлова
---


вина за този който иска да остане
изгаря най-дълбокото на вътрешностите ми
и крясъците ми не са проблясъци
макар че липсват предразсъдъците и
незадоволената търпимост е
възможност за съчувствие

непохватна светлина пресъхва в гърлото ми
очите ми прехвърлят височините на съседни континенти
и сияещата непрогледност се разсипва
по крайбрежия и звуци
по началото на възли от натрапчиви усещания
по посинели равнини със странен привкус
от тръпчивите води на еднозначността

оглеждам се в небето
въздухът е с бронзов вкус
и кръгът изсъхнала трева е моята обусловеност
без надеждата на основанията – нелепа мисъл
с цветовете на екстаза
без наслагване и без прозрачност

Атанас Ляпчев