Когато някой ми помага за нещо винаги ми изглежда изкуствено.
Веднъж се търкулих в един рейс в градския транспорт, бях с един сак, паднах на две кълбета, едвам се изправих и тамън наближи моята спирка и си слезох като бял човек и 10 крачк по надолу един от рейса ми вика "Как сте? Добре ли сте? Да ви помогна ли със сака?" и аз го изгледах много пренебрежително и отклинах "Не, благодаря".
Винаги когато отстъпвам място в автобуса на друг човек, винаги когато видя някой от моя вход с много торби и ги взема и му помогна до асансьора, когато в училище някое момиче се подхлъзне, паде, спъне (понеже училището ми е на високо) или се оплаква от тежките й торби, винаги имам чуството, че показвам някакво фалшиво съпричастие. Някаква лицемерност... и не знам на какво се дължи. Просто ума ми не може да го побере това непознат да бъде мил и добър с теб и много повече бих оценила ако някой мой познат или приятел ми помогне за/в нещо.
Още повече преди 9 години когато за малко да умра на село и някакъв пич ме е докарал с колата си до болницата в Пловдив и баща ми му е дал пари за безниза и той ги е взел..... от тогава всяккви помощи от такива хора ми се сруват лицемерни. Дали заради тях и аз съм такава,ама просто не вярвам в доброто.. никога няма и да повярвам...

Относно този дядо.. просто на човек му трябва известно време да асимилира какво аджеба е станало и чак тогава да се притече на помощ. Не те оправдавам, но все пак се изискват бързи реакции пр такива обсоятелства, които н теб, явно, са ти липсвали... както и да е.