опа май съм внесъл объркване. спомена отпреди 10 години е жив в мен, защото беше лош. нормално е да помня нещо такова, не 10 години, а до края на живота си... защото "човек е жив, докато е жив споменът за него", а този човек беше майка ми..

но проблема е, че ме тормози не толкова този лош спомен, колкото хубавите спомени свързани с едно момиче... може би голямата ми любов, не знам. това не мога да си обясня - защо след толкова много месеци, спомена за нея е още жив? лошите неща се помнят винаги, но защо добрите спомени не си седят кротко там дълбоко в мен, а ми пречат да живея в настоящето?

как подтискате тези неща ми е интересно, защото живота нали продължава, а аз като че ли не мога... все едно живея още във времето в което бяхме заедно с нея.
толкова детско звучи, но вече се плаша. толкова ли съм слаб, че нещо такова обикновено като една раздяла е успяла да нанесе такъв психически срив в живота ми. и вас ли ви мъчат нощем?