ПЪТЯТ НА ВЕЧНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В ДУШИТЕ НА ЯВОРОВИТЕ „ЗАТОЧЕНИЦИ”

Носталгичният порив към духа на родината, ма¬териализиран в изчезващите природни обеми на родното, стопяващи се бавно в умиращия свет¬лик на заника, очертава художественото прост¬ранство на болката, „морето” от страдания, в ко¬ето прокудената душа на Яворовите „Заточеници” търси в бездънието на хоризонта прощалния пог¬лед на родината. Проблемът за изгнанието е въ¬веден чрез мотива за покоя, за странно настъпи¬лата тишина в природата и в човешката душа след красивия миг на буря и бунт, слели дух и родна земя в единен порив за свобода:
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини:
В игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
Надигащата се буря в душата на самия Яворов, готов да „се цамбурне в македонската револю¬ция”, според собственото му признание в писмо до близък приятел, странно контрастира със стих¬ващите акорди от стихиите на бунта в духа на зато¬чениците. Но този дисонанс на чувства, порив и настроение създава усещане за покой, наситен с потиснато, овладяно напрежение. Мигът на раз¬дяла с родината е миг на затишие преди нова буря. В покоя живее бунтът, а в носталгията на заточе¬ниците - зараждащата се нова буря в душата на Яворов след „нощта”на преживян кризис и апо¬калиптична изповед пред духа на родината в по¬емата „Нощ”, появила се през 1901 г., кн. 5-6, май - юни, на страниците на сп. „Мисъл”.
Това произведение разсича покоя в душата на поета, раздвоява духа му и ражда вечното неудов¬летворение на мисълта в тишината на притихна¬лите, очакващи нова буря, пречистени за миг от болката, творчески сетива. Но в измамния покой на затишието се чува далечният тътен на нов порой, озвучаващ в тъмните дълбини на „морето” от човешко страдание драмата на осъдените на заточение в Подрумкале (Мала Азия) българи на 6.УП.1901 г. след атентата в Солун. И Яворов на¬писва в края на същата година стихотворението „Заточеници” с първоначално заглавие „Към Подрумкале”, публикувано през януари 1902 г. в кн. 1 на сп. „Мисъл”, в което безмълвието на бол¬ката въвежда конфликтното напрежение на моти¬ва за покоя и тишината на изповедта за нова буря на духа:
В игра стихийна уморени,
почиват яростни Вълни...
Напрегнато очакване в тишината на покоя кри¬ят „яростни вълни”. Разширява се художестве¬ното пространство на страданието като хоризонт на очакването, в чиято носталгична дълбина се сливат болка и блян. Пастелната мекота на стих¬налата буря примирява трагиката на бляна с раж¬дащото се зарево на надеждата, което ще донесе просветление и нова сила за духа от гаснещия светлик в жаравата на бунта, умиращ в сърцето на заточениците като „заник-слънце”. Нова духов¬на светлина облива съзнанието и в това „море” от копнеж и безмълвен блян се появява „кора¬бът” на надеждата, носещ мисълта в „път обра¬тен” за миражната среща с родния бряг, чезнещ в безкрая на хоризонта като изтичащата, умираща светлина на заника в дълбоките, тъмни прег¬ръдки на нощта:
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове.
Душата е обгърната от заревото на надеждата, родено от трагичния покой на „яростните”, стих¬нали в трепет пред раздялата с родината, стихий¬ни вълни на бунтовницата-мисъл. Тя спори с ти¬шината на сърцето и безмълвната изповед на духа, жадуваща нова буря в статичния бездиханен по¬кой на унеса, ваещ с жадния взор на душата об¬раза на родното в съня на недосънуван блян, из¬плувал от дълбините на страданието, обгърнало като безкрайна морска шир съзнанието на заточе¬ниците:
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.
Надеждата е изваяна от тъмната, измамна лас¬ка на нощта в мига на заточение. Изпълнена е с тъмнина и уютен мрак. Страданието ражда мира¬жа в носталгичния унес на духа. Мисълта, макар и будна, „сънува”„път обратен” към родния бряг в духовния блян за нова буря и нов бунт в съзна¬нието на заточениците. Тя живее на границата между миража и реалността, между покоя и ярос¬тната буря. В своята безнадеждност „сънува” надежда:
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
Действително, символният обем на миража ети¬чно примирява бурята в стихиите на разум и чувство, на сън и действителност. „Корабът” на заточението донася бляна за завръщане, а без¬надеждността се изпълва с носталгична надежда. Контрастни са символните знаци на боледуващия дух. „Корабът”- символ на трагична безнадеж¬дна раздяла с родината - въплъщава и полюсните символни стойности на миражната надежда за среща с брега на родното. Този образ на умираща надежда в стихналото предчувствие за новото й раждане носи конфликтното противоречие в раз¬двоението на Яворовия копнеж, който в раздяла¬та съзира завръщане, а в заточението - вечен път към духа на родината. Духът-заточеник нами¬ра пътя за нейното завръщане към олтара на род¬ното в своето безкрайно скиталчество. Статиката, безмълвието и покоят са преодолени. Пътят към нова буря и нов бунт за раждането надуха е открит:
Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по-далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си-и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутния Атон.
Но това е път в „нощта” на болката и страда¬нието. Тя „простира... крилото си”нац духа на зато¬чениците, но в нейното тъмно, страдалческо битие е вписана светата обител на сиротната носталгична болка на майка-родина, загубила синове, и чеда, отнесли в заточение майчината скръб на прощал¬ния й поглед. Всеки жадува завръщането на другия. Раздялата се изпълва с копнеж за завръщане. Болката се осветява от изплувалата като зарево от дълбините на човешкото страдание надежда, обля¬ла със светлина тъмното крило на нощта, и сред безкрайното „море”от прощална самота скитащите носталгични души на родина и заточеници намират храма за копнежна среща в сакралния път на веч¬ното духовно завръщане един към друг. Под „тъмномодрия небосклон” на болката и страданието ми¬ражно слънце огрява храма на надеждата, в който живеят бляновете за завръщане на заточените, раз¬делени души на майка и синове.
Свят олтар гради прощалният зов на душите, пред който те безмълвно изповядват болката си като в обител на светата скръб:
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор -...
Там, в духовния олтар на прощаването-раздяла, се среща трагичната мечта за завръщане на заточениците с прощалния взор на родината. В бляна за среща живее святата болка от раздялата с брега на родното. Мечта и действителност, блян и болка извайват контрастното битие на раздялата-завръщане в страдалчески раздвоения дух на Яворовите „Заточеници”. Но скръбта облъхва с тъмен дъх душите, в които бавно се топи светли¬кът на измамния копнеж и трагичната надежда. В самотата на молитвения мрак духът на заточеници¬те се прощава със скръбния лик на родината:
... - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...
Горчива скръб сърца ни трови.
Прощавай, роден край!
В прощалния шепот на Яворовите „Заточе¬ници” е скрит и дълбоко стаен „пътят” за вечното завръщане на духа към болката, страданието и скръбта.