Ето още едно и от мен


Творческа история-1901г. създадено по повод конкретно
историческо събитие-Заточването през същата година на 40
българи в Мала Азия.
Жанрова характеристика-драмата на заточениците проличава още
в подзаглавието на стихотворението, като една година по-късно
след поместването на стихотворението, поетът поставя новото
заглавие. Това освобождаване от конкретното събитие внася
обобщеност в колективния образ на лирическото ние и
увековечава всички български патриоти, платили висока цена за
своето родолюбие и свободолюбие. Яворов, обаче оставя
посвещението „Т. Александрово” като знак на уважение към
македонския деец Тодор Александров. Думите на заточениците
са израз на дълбока драма, която произтича от обичта към
родината и от обзелата ги носталгия по нея, от съзнанието за
неизпълнен синовен дълг и от мъката, поради отнетата им
възможност да отдадат докрай силите си на борбата за
Освобождение. Написано в монологична форма, стихотворението
разкрива трогателното прощаване на героите с майката-родина,
което напомня за „На прощаване”. Но докато в изповедната
Ботева творба прощаването е по повод избора на лирическия
герой, прощаването на заточениците е драматично, защото
раздялата с всичко родно е насилствена, а пътят им е към вечното
изгнание.
Елегията представя заглавието като неразделна смислова част.
Без него не бихме разбрали, че пейзажната морска картина на
„красив заник-слънце” е заредена с вътрешно напрежение. Със
сила, това напрежение избухва едва в 7 стих на 1 строфа. Чрез
форма на емоционално зададения глагол „чезна”, в който се
побират редица действия на мъчителна раздяла, отдалечаване,
замъгляване, скриване, изчезване. Пейзажът разкрива, че героите
са запазили чувството си за красотата в природата, въпреки
суровата си борба с поробителя и едновременно с това изразът
„почиват яростни вълни” отвежда към художествен паралел с
притихнали, но не и с изчезнали борчески страсти. Възвишеното
в образа им се задейства със синовното обръщение „родни
брегове”, израз на искрена и действено доказана обич към
Отечеството. Мотивът за живота „сън” и „спомен”, който
прозвучава в размислите на заточениците. Тук присъства с
драматичния си смисъл на принудително откъсване от света и
живота, обреченост на самота. Стиховете определят и
родолюбието на осъдените герои, като най-сигурна опора на
жизнено устойчивостта им и единствен светъл лъч в душите им.
Сам Яворов участва в македоно-одринското движение и
разкрива мислите им като участници в борбата за свобода в 3
строфа, която се явява композиционно ядро на творбата. Освен
скръбното чувство се надигат омраза и ненавист към предатели и
поробители, и болка, заради неосъщественото обединяване на
България.
1 и 3 стих от строфата разкриват заточениците с най-прекрасните
им възвишени чувства, те остават горди, че са борци и
всеотдайни патриоти.
2 и 4 стих осветяват отблъскващото в образа на предателя и чрез
римата „клет-заклет” ги рисува като нравствено низки. Силна
емоционална натовареност и глаголна форма „продаде”, вместо
„предаде”. Тя разкрива низките мотиви на предателите.
В 4 строфа образът на кораба от романтичен детайл в природната
картина се превръща в образ на безжалостен похитител.
Картината на падащата нощ, внушена чрез метафората „простира
нощта крилото си”, контрастира на растящата скръб в сърцата на
заточениците.
Образът на заточениците, показан на границата между
движението и статичността: корабът, който неспирно се носи по
вълните и безплътните застинали в носталгична скръб
нещастниците се нагнетява голяма мъка. Героите стават зрими
чрез очите си „със сълзи накипели” и „угаснал взор”, чрез ръцете
си протегнати за сбогом, а може би, за да задържат губещите се
последни очертания на родината и чрез оковите не символни, а
реални, оковали не само ръцете им, но и сърцата им. Драмата на
заточениците, поетът изобразява като неразделен епизод от
общочовешка борба за хуманистичен и справедлив свят.