"Заточеници" - Яворов

[joannalof]

Трябва ми съчинение разсъждение върху "Заточеници" свързано с любовта към родината, чувствата на заточениците и за композицията на стихотворението /строфа по строфа / Търсих,но не намерих, затова се обръщам към вас, защото сама не мога да го напиша Каквото и да е - пишете ...

[TEARS]

ПЕЙО ЯВОРОВ - „ЗАТОЧЕНИЦИ”
СТРАДАНИЕ И НОСТАЛГИЯ ПО РОДИНАТА

Яворов е един от рядко оригинални¬те поети в българската литература. Подвигът и героизмът на група млади македонски патриоти са повод за създаването на стихотворението „Заточеници”. То е лирично по своя тон, за¬щото в него е изплащана обичта на Яворовите страдащи герои към свеще¬ните български предели.
Трагедията на заточениците се изразява в това, че поробителите зави¬наги и насилствено ги откъсват от лю¬бимия роден край, от близките и се¬мействата им. Така те са лишени от възможността да продължат борба¬та.
Яворов изобразява човешкото стра¬дание на борците патриоти на фона на вечната игра и могъществото на морето. Стихотворението започва с величествена природна картина. Чез¬нат родните брегове зад мъглата, спускаща се над „аленото” море. Създава се особена художествена атмосфера, която обгръща Яворовите „зато¬ченици”. Тя изразява душевните им преживявания. Тъга, преливаща в мъка, изпълва душите на страдащите герои. Чрез красивия залез Яворов засилва тъжните мисли и чувства, вълнуващи заточениците.
Глаголът „чезне”по-силно раз¬трива болката по нещо, което е не¬възвратимо: „...някога за път обратен, едва ли ще удари час...”. Безпределна скръб и незаслужено страдание са обх¬ванали заточениците. Силна е тяхна¬та мъка при спомена за високите пла¬нини, пълноводните реки и всичко, което очите им никога повече няма да видят. В това се изразява трагедията на заточениците, подчертана от Яво¬ровите стихове:
А Вардар, Дунав и Марица... ...ще греят нам до гроб зарица сред спомена един...
Художествените образи на родното, носени от спомена за българските реки, задълбочават тъжното настро¬ение в душите на заточениците.
Те са символи на мъката по родна земя и близки. Това е образът на Бъл¬гария, превърнат в спомен, извисен и красив. Както почиват яростните въл¬ни, така душата на заточениците е обезсилена от мъка. Яворов вниква в душевния мир на заточениците, проследява техните пориви и вълнения, по¬родени от раздялата. Невъзможността да продължат и занапред борбата предизвиква ново страдание:
Рушители на гнет вековен —
продаде ни предател клет;
служители на дълг синовен - .
осъди ни врага заклет...
Свободата е мечта единствено за осъдените на вечна раздяла с родина¬та - „рушители на гнет вековен”. Тра¬гична е тяхната мечта. Предател¬ството и духовният гнет остават. Страдащите души на заточениците са дистанцирани, насилствено отде¬лени от свободното бъдеще на роди¬ната, благодарение на „предател клет”. Долавя се огромен копнеж по свобо¬дата и горест в обръщението към многострадалната родина. Тя е „свид¬на” за заточениците, а те са готови да се жертват в името на свободата:
А можехме, родино свидна,
ний можехме с до краен жар
да водим бой - съдба завидна,
край твоя свят олтар.
Състоянието на пленниците и тях¬ната жертвоготовност са предадени чрез драматичен вътрешен монолог-обръщение. Тоi е наситен с безпредел¬на покруса. Нарочното повторение на глагола „можехме” доказва още веднъж тяхната мъка, породена от факта, че повече няма да могат да водят борба за родината. Те се вълнуват както от миналото, така и от настоящето, от мисълта, че младостта им ще увехне в чужда земя. Това подсилва тяхната трагедия.
Така както е невъзможно да бъде спрян корабът, така безславно той от¬нася и надеждите им. Напрежението на¬раства, изразено чрез възходящата гра¬дация: корабът „все по-далеч и по-далеч лети, отнася ни”. Пейзажът е одухот¬ворен от Яворов, а чрез глаголите „ле¬ти”, „отнася ни” той го прави съпричас¬тен на вълнението на заточениците:
Простира нощта трилото си и веч
едва се мяркат очертани
замислените великани
на чутния Атон.
Чрез метафората „простира нощта трилото си” авторът задълбочава болката, която става по-силна с отмина¬ването на деня, когато от погледа на патриотите постепенно изчезват лю¬бимите образи.

Там, в далечината са останали всичките им надежди за по-добър живот. Те обичат България и мъката им е го¬ляма:
И през сълзи насипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели
угаснал взор за сетен път.
Простираме ръце в окови
към наший изгубен рай...
горчива скръб сърца ни трови -
прощавай роден край!
Раздялата с родината е мъчителна. Изгнаниците могат за последен път да я зърнат. Оттук започва тяхната аго¬ния. Те са безпомощни и силата на тра¬гичното изживяване е изразена чрез окованите им ръце. В израза „прощавай роден край” се преплитат две чисто човешки чувства, които ги бълнуват. Едното е безпределната любов към всичко мило и драго, а другото е тъга¬та по изгубената родина. Заточеници¬те обичат от все сърце отечество¬то си и знаейки, че няма да го зърнат повече, те ще запазят светлия спомен за него в сърцата си.
Всичко, което е свързано с родина¬та, намира място в сърцата на изгнаниците. Това, което за всеки българин е неразделна част от отечеството за тях се превръща в спомен. България за заточениците е трагичен мираж, неясно очертал все по-задълбочава¬щата се болка в душите им.
Метафората „сълзи насипели” подчер¬тава трагичното чувство при сбогу¬ването с родината. Сравнението на родната земя с „изгубен рай” още веднъж подчертава искреността на чувс¬твата в този момент на изпитание. Въпреки това поведението на заточе¬ниците доказва, че те не познават раз¬двоението. Това се подчертава и от интимното им обръщение към родина¬та: „Прощавай, роден край!”.
Елегията „Заточеници” на Яворов е интимна изповед на човешките души, обхванати от носталгия по родината. Творбата е поетичен израз на стра¬дание и обич към поробеното оте¬чество.

[TEARS]

ПЪТЯТ НА ВЕЧНОТО ЗАВРЪЩАНЕ В ДУШИТЕ НА ЯВОРОВИТЕ „ЗАТОЧЕНИЦИ”

Носталгичният порив към духа на родината, ма¬териализиран в изчезващите природни обеми на родното, стопяващи се бавно в умиращия свет¬лик на заника, очертава художественото прост¬ранство на болката, „морето” от страдания, в ко¬ето прокудената душа на Яворовите „Заточеници” търси в бездънието на хоризонта прощалния пог¬лед на родината. Проблемът за изгнанието е въ¬веден чрез мотива за покоя, за странно настъпи¬лата тишина в природата и в човешката душа след красивия миг на буря и бунт, слели дух и родна земя в единен порив за свобода:
От заник-слънце озарени,
алеят морски ширини:
В игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни...
Надигащата се буря в душата на самия Яворов, готов да „се цамбурне в македонската револю¬ция”, според собственото му признание в писмо до близък приятел, странно контрастира със стих¬ващите акорди от стихиите на бунта в духа на зато¬чениците. Но този дисонанс на чувства, порив и настроение създава усещане за покой, наситен с потиснато, овладяно напрежение. Мигът на раз¬дяла с родината е миг на затишие преди нова буря. В покоя живее бунтът, а в носталгията на заточе¬ниците - зараждащата се нова буря в душата на Яворов след „нощта”на преживян кризис и апо¬калиптична изповед пред духа на родината в по¬емата „Нощ”, появила се през 1901 г., кн. 5-6, май - юни, на страниците на сп. „Мисъл”.
Това произведение разсича покоя в душата на поета, раздвоява духа му и ражда вечното неудов¬летворение на мисълта в тишината на притихна¬лите, очакващи нова буря, пречистени за миг от болката, творчески сетива. Но в измамния покой на затишието се чува далечният тътен на нов порой, озвучаващ в тъмните дълбини на „морето” от човешко страдание драмата на осъдените на заточение в Подрумкале (Мала Азия) българи на 6.УП.1901 г. след атентата в Солун. И Яворов на¬писва в края на същата година стихотворението „Заточеници” с първоначално заглавие „Към Подрумкале”, публикувано през януари 1902 г. в кн. 1 на сп. „Мисъл”, в което безмълвието на бол¬ката въвежда конфликтното напрежение на моти¬ва за покоя и тишината на изповедта за нова буря на духа:
В игра стихийна уморени,
почиват яростни Вълни...
Напрегнато очакване в тишината на покоя кри¬ят „яростни вълни”. Разширява се художестве¬ното пространство на страданието като хоризонт на очакването, в чиято носталгична дълбина се сливат болка и блян. Пастелната мекота на стих¬налата буря примирява трагиката на бляна с раж¬дащото се зарево на надеждата, което ще донесе просветление и нова сила за духа от гаснещия светлик в жаравата на бунта, умиращ в сърцето на заточениците като „заник-слънце”. Нова духов¬на светлина облива съзнанието и в това „море” от копнеж и безмълвен блян се появява „кора¬бът” на надеждата, носещ мисълта в „път обра¬тен” за миражната среща с родния бряг, чезнещ в безкрая на хоризонта като изтичащата, умираща светлина на заника в дълбоките, тъмни прег¬ръдки на нощта:
И кораба се носи леко
с попътни тихи ветрове,
и чезнете в мъгли далеко
вий, родни брегове.
Душата е обгърната от заревото на надеждата, родено от трагичния покой на „яростните”, стих¬нали в трепет пред раздялата с родината, стихий¬ни вълни на бунтовницата-мисъл. Тя спори с ти¬шината на сърцето и безмълвната изповед на духа, жадуваща нова буря в статичния бездиханен по¬кой на унеса, ваещ с жадния взор на душата об¬раза на родното в съня на недосънуван блян, из¬плувал от дълбините на страданието, обгърнало като безкрайна морска шир съзнанието на заточе¬ниците:
А Вардар, Дунав и Марица,
Балкана, Странджа и Пирин
ще греят нам - до гроб зарица
сред споменът един.
Надеждата е изваяна от тъмната, измамна лас¬ка на нощта в мига на заточение. Изпълнена е с тъмнина и уютен мрак. Страданието ражда мира¬жа в носталгичния унес на духа. Мисълта, макар и будна, „сънува”„път обратен” към родния бряг в духовния блян за нова буря и нов бунт в съзна¬нието на заточениците. Тя живее на границата между миража и реалността, между покоя и ярос¬тната буря. В своята безнадеждност „сънува” надежда:
И някога за път обратен
едва ли ще удари час:
вода и суша - необятен,
света ще бъде сън за нас!
Действително, символният обем на миража ети¬чно примирява бурята в стихиите на разум и чувство, на сън и действителност. „Корабът” на заточението донася бляна за завръщане, а без¬надеждността се изпълва с носталгична надежда. Контрастни са символните знаци на боледуващия дух. „Корабът”- символ на трагична безнадеж¬дна раздяла с родината - въплъщава и полюсните символни стойности на миражната надежда за среща с брега на родното. Този образ на умираща надежда в стихналото предчувствие за новото й раждане носи конфликтното противоречие в раз¬двоението на Яворовия копнеж, който в раздяла¬та съзира завръщане, а в заточението - вечен път към духа на родината. Духът-заточеник нами¬ра пътя за нейното завръщане към олтара на род¬ното в своето безкрайно скиталчество. Статиката, безмълвието и покоят са преодолени. Пътят към нова буря и нов бунт за раждането надуха е открит:
Но корабът, уви, не спира;
все по-далеч и по-далеч
лети, отнася ни... Простира
нощта крилото си-и веч
едва се мяркат очертани
на тъмномодър небосклон
замислените великани
на чутния Атон.
Но това е път в „нощта” на болката и страда¬нието. Тя „простира... крилото си”нац духа на зато¬чениците, но в нейното тъмно, страдалческо битие е вписана светата обител на сиротната носталгична болка на майка-родина, загубила синове, и чеда, отнесли в заточение майчината скръб на прощал¬ния й поглед. Всеки жадува завръщането на другия. Раздялата се изпълва с копнеж за завръщане. Болката се осветява от изплувалата като зарево от дълбините на човешкото страдание надежда, обля¬ла със светлина тъмното крило на нощта, и сред безкрайното „море”от прощална самота скитащите носталгични души на родина и заточеници намират храма за копнежна среща в сакралния път на веч¬ното духовно завръщане един към друг. Под „тъмномодрия небосклон” на болката и страданието ми¬ражно слънце огрява храма на надеждата, в който живеят бляновете за завръщане на заточените, раз¬делени души на майка и синове.
Свят олтар гради прощалният зов на душите, пред който те безмълвно изповядват болката си като в обител на светата скръб:
И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор -...
Там, в духовния олтар на прощаването-раздяла, се среща трагичната мечта за завръщане на заточениците с прощалния взор на родината. В бляна за среща живее святата болка от раздялата с брега на родното. Мечта и действителност, блян и болка извайват контрастното битие на раздялата-завръщане в страдалчески раздвоения дух на Яворовите „Заточеници”. Но скръбта облъхва с тъмен дъх душите, в които бавно се топи светли¬кът на измамния копнеж и трагичната надежда. В самотата на молитвения мрак духът на заточеници¬те се прощава със скръбния лик на родината:
... - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай...
Горчива скръб сърца ни трови.
Прощавай, роден край!
В прощалния шепот на Яворовите „Заточе¬ници” е скрит и дълбоко стаен „пътят” за вечното завръщане на духа към болката, страданието и скръбта.

[gerito31]

Моля ви за помо ! Спешно ми трябва съчинение на тема "Защо е вълнуваща съдбстс на героите от стихотворението Заточеници" . Благодаря Ви предварително

[xXxDusTinxXx]

и на мен ми помогнахте мерси много

[lilincituuuu]

Моля ви за помо ! Спешно ми трябва съчинение на тема "Защо е вълнуваща съдбстс на героите от стихотворението Заточеници" . Благодаря Ви предварително

и на менее

[fa1ry]

Моля.. напишете нещо по въпроса : Защо е вълнуваща съдбата на героите от "Заточенци" . и на мен нищо не ми хрумва помощ ! моля

[elsels]

Трябва ми съчинение разсъждение върху "Заточеници" свързано с любовта към родината, чувствата на заточениците и за композицията на стихотворението /строфа по строфа / Търсих,но не намерих, затова се обръщам към вас, защото сама не мога да го напиша Каквото и да е - пишете ...

[TVDQueen]

Моля.. напишете нещо по въпроса : Защо е вълнуваща съдбата на героите от "Заточенци" . и на мен нищо не ми хрумва помощ ! моля

И на мене бе Егати

[sexa_na_kompleksa]

Чети разработки:

http://www.neznam.bg/component/searc...archphrase=all

[HTC]

Ето още едно и от мен


Творческа история-1901г. създадено по повод конкретно
историческо събитие-Заточването през същата година на 40
българи в Мала Азия.
Жанрова характеристика-драмата на заточениците проличава още
в подзаглавието на стихотворението, като една година по-късно
след поместването на стихотворението, поетът поставя новото
заглавие. Това освобождаване от конкретното събитие внася
обобщеност в колективния образ на лирическото ние и
увековечава всички български патриоти, платили висока цена за
своето родолюбие и свободолюбие. Яворов, обаче оставя
посвещението „Т. Александрово” като знак на уважение към
македонския деец Тодор Александров. Думите на заточениците
са израз на дълбока драма, която произтича от обичта към
родината и от обзелата ги носталгия по нея, от съзнанието за
неизпълнен синовен дълг и от мъката, поради отнетата им
възможност да отдадат докрай силите си на борбата за
Освобождение. Написано в монологична форма, стихотворението
разкрива трогателното прощаване на героите с майката-родина,
което напомня за „На прощаване”. Но докато в изповедната
Ботева творба прощаването е по повод избора на лирическия
герой, прощаването на заточениците е драматично, защото
раздялата с всичко родно е насилствена, а пътят им е към вечното
изгнание.
Елегията представя заглавието като неразделна смислова част.
Без него не бихме разбрали, че пейзажната морска картина на
„красив заник-слънце” е заредена с вътрешно напрежение. Със
сила, това напрежение избухва едва в 7 стих на 1 строфа. Чрез
форма на емоционално зададения глагол „чезна”, в който се
побират редица действия на мъчителна раздяла, отдалечаване,
замъгляване, скриване, изчезване. Пейзажът разкрива, че героите
са запазили чувството си за красотата в природата, въпреки
суровата си борба с поробителя и едновременно с това изразът
„почиват яростни вълни” отвежда към художествен паралел с
притихнали, но не и с изчезнали борчески страсти. Възвишеното
в образа им се задейства със синовното обръщение „родни
брегове”, израз на искрена и действено доказана обич към
Отечеството. Мотивът за живота „сън” и „спомен”, който
прозвучава в размислите на заточениците. Тук присъства с
драматичния си смисъл на принудително откъсване от света и
живота, обреченост на самота. Стиховете определят и
родолюбието на осъдените герои, като най-сигурна опора на
жизнено устойчивостта им и единствен светъл лъч в душите им.
Сам Яворов участва в македоно-одринското движение и
разкрива мислите им като участници в борбата за свобода в 3
строфа, която се явява композиционно ядро на творбата. Освен
скръбното чувство се надигат омраза и ненавист към предатели и
поробители, и болка, заради неосъщественото обединяване на
България.
1 и 3 стих от строфата разкриват заточениците с най-прекрасните
им възвишени чувства, те остават горди, че са борци и
всеотдайни патриоти.
2 и 4 стих осветяват отблъскващото в образа на предателя и чрез
римата „клет-заклет” ги рисува като нравствено низки. Силна
емоционална натовареност и глаголна форма „продаде”, вместо
„предаде”. Тя разкрива низките мотиви на предателите.
В 4 строфа образът на кораба от романтичен детайл в природната
картина се превръща в образ на безжалостен похитител.
Картината на падащата нощ, внушена чрез метафората „простира
нощта крилото си”, контрастира на растящата скръб в сърцата на
заточениците.
Образът на заточениците, показан на границата между
движението и статичността: корабът, който неспирно се носи по
вълните и безплътните застинали в носталгична скръб
нещастниците се нагнетява голяма мъка. Героите стават зрими
чрез очите си „със сълзи накипели” и „угаснал взор”, чрез ръцете
си протегнати за сбогом, а може би, за да задържат губещите се
последни очертания на родината и чрез оковите не символни, а
реални, оковали не само ръцете им, но и сърцата им. Драмата на
заточениците, поетът изобразява като неразделен епизод от
общочовешка борба за хуманистичен и справедлив свят.