Загуба на близък...

[Joc]

Ако някой, някога е губил близък човек.. как го преживяхте, как се чуствахте, и колко време ви отне да се усмихвате и да се смеете отново? След загубата станахте ли други хора? Променя ли се нещо?

[Blab]

Моят дядо почина, когато бях в 6-и клас.
Не плаках. Оскубах си косата.
Повече от година силно депресивно състояние, макар външно нищо да ми нямаше.
Чувствах гняв. Насочен към т.нар. Господ, в който цялата ми рода твърде силно вярва. За причиненото страдание на хората, които обичам, които най-малко го заслужаваха.
Когато нещо такова се случи, обикновено, човек осъзнава колко е кратък животът, непредвидим и прочие. За себе си зная, че започнах да мисля за бъдещето, макар и прекалено рано, може би, да пораствам по един неприятен начин, затваряйки се в себе си и изръсвайки и последните трохички надежда от джобовете.
Късно се замислих какво им е било(и в сег.време) на другите, на по-близките му хора, на баба, на мама, леля... В такива моменти семейството трябва да е сплотено и да бъдат там един за друг.

[s3xy]

слава богу не е умрял, но практически го изгубих .. завинаги мн време даже години ми отне като се спомене за любов да не се сещам само за него и да не ми става едно такова шибано, но .. наложи се да продължа! Да определено станах нов човек, направи ме всичко това поне малко по мъдра .. и тъжна понякога .. променя се всичко според мен ;[

[Bellatrix]

Да. Губила съм близък човек. Първите няколко месеца всичко ми беше като на сън и лесно се разплаквах. После се постегнах и се помъчих да не изпадам в емовски кризи, а да си продължа живота. Знам, че този човек, където и да е, не би искал да страдам за него,а да бъда щастлива и да успея във всичко.
Ами почти нищо не се промени... Може би порастнах малко повече, знам ли, станах малко по-зряла. И спрях с детските драми. Вече не си късам нервите за глупави неща. Много ми пука кой с кой тръгнал, кой на кого изневерил. Каквото и да стане има и по-лошо.

[Joc]

точно, че докато останалите са сплотени, в тоя момент аз съм сам, никой от семейството не е говорил с мен, освен, ако не трябва да се направи нещо, и всъщност просто ми казват какво да се направи...
никой не ме приема, няма с кой да говора... поне приятелите ме подкрепят.

[ReBeL]

какво се е случило

[Bellatrix]

точно, че докато останалите са сплотени, в тоя момент аз съм сам, никой от семейството не е говорил с мен, освен, ако не трябва да се направи нещо, и всъщност просто ми казват какво да се направи...
никой не ме приема, няма с кой да говора... поне приятелите ме подкрепят.

Това, което лично мен ми помогна да се стегна ( и мидейства при всякакъв тип сдухване и депресии) е намирането на свястно хоби. Няма нищо друго, което да отвлича мислте така. Когато дядо почина написах роман от 600 страници..

[Blab]

Всеки тъгува по различен начин, нали знаеш. Някои се нуждаят от осамотение, други от шум и развлечения. Дай им време. Възрастните не са нищо повече от остаряващи деца, поне в това съм сигурна.

едит:
и аз тогава прописах:Д

[Dumb]

Сега се замислих, колко човека съм изгубила...
Всичко ми е в мъгла. Била съм малка, не съм осъзнавала..
Само дето човек,който съм изгубила в ранното си детство винаги ще ми липсва... Не мога да го заменя и не искам да го върна..
Дупчица ще ми остане ...

[Joc]

То при мен, понеже майка ми и баща ми ги няма, роднините не ми обръщат, кой знае какво внимание... и остават само приятелите

[PIF]

Бях втори клас, почина дядо.
След 2 години, почина и баба...беше краят на четвърти клас.

Бях малка и не осъзнавах какво се случва около мен,
или по-скоро не ми се е искало /бягах от реалността/.
Родителите ми гледаха да не ме натоварват допълнително.
По тази причина го приех долу-горе добре.

Но днес, като се сетя ми се пълнят очите, а тогава и една сълза нямаше.
Не вярвах, не исках... беше филм!!!

[DjBaloon]

доста близки съм губил,но съм бил малък и като чели съм го приемал и съм свикнал

[hottie]

Ами ... загубих родителите си и сестра ми. Не се преодолява. Промених се коренно. Травмата си остана, но живея за да си имам мое семейство някой ден. Какво да се прави, такъв е живота за някои - коварен.

[TheNewReligion]

Баща ми почина, когато бях 5-ти клас. Плаках 3 часа. На следващия ден се събудих с широоооока усмивка. Мама не ми позволи да отида на погребението. Вместо това бях в зоо парка.
Държах се все едно нищо не се е случило пред всички, но само пред мама плачех мноооого. От тогава съм със същата тъпа усмивка. Промени се това, че тя вече рядко е истинска.

[InnchetO]

Да, дядо.
Адски много го обичах.. а умря /от инат/ пред очите ми. Тогава добре, че бяха братовчедките, да ми дадат чаша вода и да ми кажат да дишам.. Кофти тръпка.. и сега като се сетя, като пиша това и ми се насълзяват очите.. НО.. живота продължава. Тогава /бях на 9/ плаках цял ден, замалко да започна да заеквам и някак.. нереално ми беше всичко. На другия ден, когато го видях в ковчега.. не заплаках. Не ми позволиха да отида на погребението. Но, пак, както казах, живота продължава.
Лека му пръст на човека.

[BulgariaZaBulgarite]

написах роман от 600 страници..

lol

[babity]

И аз загубих дядо си преди няколко години. Вече дори не знам колко са с точност. Един ден просто нашите дойдоха, оставиха ме сама в апартамента и ми казаха да подредя и да си тръгна после с другия дядо. Бяха забравили и се върнаха за нещо, скараха ми се, че съм пуснала музика. Малко след като тръгнаха за селото, където баба ми и дядо ми прекарваха лятото ми мина просто като мисъл, че може би му се е случило нещо, но ми беше твърде неприятно да си го мисля. Казах си, че е глупост и си тръгнах с другия дядо. Вечерта чааках, чаааках, чаааках, но никой не си идваше. Легнах си. Когато си дойдоха късно вечерта чух брат ми да казва: "Кажете и, дали сега или утре, тя не може да не разбере, кажете и!". И тогава разбрах. Цялата нощ плаках. На другия ден сълзите ми сами си капеха, без да го искам. После си казах, че не бива да плача повече за да не притеснявам нашите. Не пожелах и да отида на погребението, защото исках да си го спомням жив. Той беше най - добрия човек на света и правеше и невъзможното за мен... Липсва ми, много ми липсва. И като видя някой възрастен човек сам се сещам как той винаги вървеше сам... Не съм се променила. Жестоко е да се каже, но живота си продължава. Днеска плачеш, утре плачеш, тежко ти е месец, два, три... и привикваш, забравяш (моменто)... накрая се сещаш само понякога...

[EroSennin]

Ех, губел съм прадядо и прабаба ама преди 7-8 години и почти нищо не си спомням и по-добре, губел съм и по скорошни роднини, единият 5-6 дена след великден а другият скъп човек, непосредствено след друг празник и просто, като се влеждаш в малките неща постояно се сещаш за тях, начина на държане на чашата с кафе, скороста с която говори, цветовата гама на обличане, абе в кавкото и да се загледаш ще намериш спомен :С Най-трудно е когато преминеш през първите празници(рожденни дни, именни и други, особено на покойният) на който не присъства, след време сякаш сянката избледнява но тъжно е, защото ти се иска да не ги забравиш да ги помниш все така жизнени, но истината е че неможеш да поговориш с тях :С и тогава изведнъж се сещаш на какво са те възпитавали в какво са вярвали и осъзнаваш, че те са били прави. аз по 1 време сякаш бях забравил че е починал и специалноотидох да го видя и влизам у тях и почвам да обикалям от стая в стая търсейки го, но тя не е там, сякаш никога не е била, и започваш да си мислиш, че това някой ден ще се случи и с теб и ти ще бъдеш забравен, просто така без да оставиш следа и тогава разбираш, че грешиш, този човек е оставил следа която очите немогат да видят, тази след е дълбоко в сърцето. стараем се да бъдем по-добри не само зада се чувстваме по-значими като хора ами за да и покоините се гордеят с нас, защото вярвам, че те не ни напускат а остават тук с нас и ни пазят, след време остават само хубавите спомени

[InnchetO]

...но тъжно е, защото ти се иска да не ги забравиш да ги помниш все така жизнени, но истината е че неможеш да поговориш с тях :С ...

Ако щеш вярвай най-много да се посмеете .. но един път сънувах починалия си дядо.. Аз го питах къде се е губил толкова време, а той ми отговори, че е бил на разходка. Пита ме как са мама, тати, баба как се чувства.. Накрая той каза, че трябва да си ходи, а аз го попитах не може ли да отида с него, а той каза, че има време и пак ще се видим....

[Jumbie483]

Ами съвсем наскоро (няма и две седмици) загубих най-добрия си приятел.. Единственото нещо, което ме спаси от депресия и плач по цели дни и нощи беше момчето, което обичам.. С което между другото днес правим 4 години от както сме заедно
Та той ми каза, че най-добрият ми приятел няма да е никак доволен, че плача и се мъча заради него .. и не искам да говоря с никой.
Първата усмивка дойде още на следващия ден.. За щастие беше слънчево.. Приятелят ми каза, че той е някъде и се усмихва.. защото той наистина обичаше топлото и слънчево време.. Празнувахме за това.. той също щеше много да се радва. Но въпреки всички тези неща и тези усмивки, никой не може да спре сълзите все още.. само през нощта. Сякаш спомените ме заливат.. Трудно е. Първите дни по 2-3 часа през нощта съм плакала.. Заспивах от умора, а не защото съм превъзмогнала загубата му..
А когато съм била на 6 е починала баба ми по бащина линия. Тогава не плаках, отидох на погребението и не разбирах какво става. Бях толкова заблудено малко дете. Казах на леля ми (на баща ми, сестра му) да не плаче.. Дори не знам какво е ставало.. Никога не съм плакала за нея.. бях малка, не я помня много добре. Пък и нямам чак такива спомени, че мисълта за нея да ме разстройва

[KoRnFlAkE]

никога не съм губила близък човек.
като съм била бебе, дядо ми е починал. преди няколко седмици почина и другия ми дядо. но никога не съм била близка с него, не сме си общували и.. смъртта му някак си не ме повлия.

[bloodyF]

за щастие не съм губила близък човек,като съм била на 5 пра дядо ми е починал,а като съм била на 2 пра-пра дядо ми и така,,..не ги помня не знам...дано да не губя никои...иначе съжалявам за всички които са губили близки хора...

[Dundy]

живота продължава просто..това е.баща ми почина преди 6 години и аз тогава даже не осъзнах какво става в началото.На погребението плаках малко,защото още не бях разбрала за какво става въпрос.И на 40 дни толкова ммного ревах,че после ме боляха очите 1 седмица.Просто беше като някакъв шок.Това го преживях,все пак живота продължава,но след 4 години почина и баба.Аз там вече бях по-голяма и знаех за какво става въпрос и ми беше мъчно много време,но честно казано по-мъчно ми беше за дядо,който остана вдовец.Просто избухнах в сълзи като го видях.Той беше се сринал направо,добре че се посъвзе и сега може сам да се оправя.Но и това преживях.Животът продължава и както се казва-един умира и друг се ражда.Сега си имам братче от 2-рия ми баща,но то така ме радва,че не трябва да мисля за гадното минало

[InnchetO]

Ами съвсем наскоро (няма и две седмици) загубих най-добрия си приятел.. Единственото нещо, което ме спаси от депресия и плач по цели дни и нощи беше момчето, което обичам.. С което между другото днес правим 4 години от както сме заедно
Та той ми каза, че най-добрият ми приятел няма да е никак доволен, че плача и се мъча заради него .. и не искам да говоря с никой.
Първата усмивка дойде още на следващия ден.. За щастие беше слънчево.. Приятелят ми каза, че той е някъде и се усмихва.. защото той наистина обичаше топлото и слънчево време.. Празнувахме за това.. той също щеше много да се радва. Но въпреки всички тези неща и тези усмивки, никой не може да спре сълзите все още.. само през нощта. Сякаш спомените ме заливат.. Трудно е. Първите дни по 2-3 часа през нощта съм плакала.. Заспивах от умора, а не защото съм превъзмогнала загубата му..
А когато съм била на 6 е починала баба ми по бащина линия. Тогава не плаках, отидох на погребението и не разбирах какво става. Бях толкова заблудено малко дете. Казах на леля ми (на баща ми, сестра му) да не плаче.. Дори не знам какво е ставало.. Никога не съм плакала за нея.. бях малка, не я помня много добре. Пък и нямам чак такива спомени, че мисълта за нея да ме разстройва

Съжалявам за загубата ти
И честита годишнина с приятеля! Още 100х4 години да сте заедно и да се обичате

[Swinkenhoffer]

Когато си отиде някой около мен, се чувствам по-скоро особено, че повече няма да го виждам, отколкото да ми е безкрайно тъжно.
Истината е, че не съм губила чак толкова близки хора, за да кажа със сигурност. Баба ми почина, когато бях малка, беше странно.
Вуйчо ми също, но смъртта му ми донесе по-скоро облекчение, отколкото нещо друго... аз си знам защо.
Не мисля, че трябва да отбягваш тъгата по загубата на някого или да се правиш, че нищо не се е случило, а вътрешно да се побъркваш. Трябва да го изживееш - да плачеш, страдаш и всичко да излезе навън.