И аз загубих дядо си преди няколко години. Вече дори не знам колко са с точност. Един ден просто нашите дойдоха, оставиха ме сама в апартамента и ми казаха да подредя и да си тръгна после с другия дядо. Бяха забравили и се върнаха за нещо, скараха ми се, че съм пуснала музика. Малко след като тръгнаха за селото, където баба ми и дядо ми прекарваха лятото ми мина просто като мисъл, че може би му се е случило нещо, но ми беше твърде неприятно да си го мисля. Казах си, че е глупост и си тръгнах с другия дядо. Вечерта чааках, чаааках, чаааках, но никой не си идваше. Легнах си. Когато си дойдоха късно вечерта чух брат ми да казва: "Кажете и, дали сега или утре, тя не може да не разбере, кажете и!". И тогава разбрах. Цялата нощ плаках. На другия ден сълзите ми сами си капеха, без да го искам. После си казах, че не бива да плача повече за да не притеснявам нашите. Не пожелах и да отида на погребението, защото исках да си го спомням жив. Той беше най - добрия човек на света и правеше и невъзможното за мен... Липсва ми, много ми липсва. И като видя някой възрастен човек сам се сещам как той винаги вървеше сам... Не съм се променила. Жестоко е да се каже, но живота си продължава. Днеска плачеш, утре плачеш, тежко ти е месец, два, три... и привикваш, забравяш (моменто)... накрая се сещаш само понякога...