Моят дядо почина, когато бях в 6-и клас.
Не плаках. Оскубах си косата.
Повече от година силно депресивно състояние, макар външно нищо да ми нямаше.
Чувствах гняв. Насочен към т.нар. Господ, в който цялата ми рода твърде силно вярва. За причиненото страдание на хората, които обичам, които най-малко го заслужаваха.
Когато нещо такова се случи, обикновено, човек осъзнава колко е кратък животът, непредвидим и прочие. За себе си зная, че започнах да мисля за бъдещето, макар и прекалено рано, може би, да пораствам по един неприятен начин, затваряйки се в себе си и изръсвайки и последните трохички надежда от джобовете.
Късно се замислих какво им е било(и в сег.време) на другите, на по-близките му хора, на баба, на мама, леля... В такива моменти семейството трябва да е сплотено и да бъдат там един за друг.