Ами съвсем наскоро (няма и две седмици) загубих най-добрия си приятел.. Единственото нещо, което ме спаси от депресия и плач по цели дни и нощи беше момчето, което обичам.. С което между другото днес правим 4 години от както сме заедно
Та той ми каза, че най-добрият ми приятел няма да е никак доволен, че плача и се мъча заради него .. и не искам да говоря с никой.
Първата усмивка дойде още на следващия ден.. За щастие беше слънчево.. Приятелят ми каза, че той е някъде и се усмихва.. защото той наистина обичаше топлото и слънчево време.. Празнувахме за това.. той също щеше много да се радва. Но въпреки всички тези неща и тези усмивки, никой не може да спре сълзите все още.. само през нощта. Сякаш спомените ме заливат.. Трудно е. Първите дни по 2-3 часа през нощта съм плакала.. Заспивах от умора, а не защото съм превъзмогнала загубата му..
А когато съм била на 6 е починала баба ми по бащина линия. Тогава не плаках, отидох на погребението и не разбирах какво става. Бях толкова заблудено малко дете. Казах на леля ми (на баща ми, сестра му) да не плаче.. Дори не знам какво е ставало.. Никога не съм плакала за нея.. бях малка, не я помня много добре. Пък и нямам чак такива спомени, че мисълта за нея да ме разстройва