Силно казано проблем на фона на сърцераздирателните истории, които съм чела тук.Честно казано щастлива съм.Проблемът ми е, че съм прекалено мнителна.Преди около година и половина се запознах с едно момче.То преобърна живота ми на 180 градуса.Доста промени претърпях.Бях лудо влюбена в него, за съжаление чувствата ми далеч не бяха споделени.Бях прекалено наивна, безопитна, малка.Нищо не стана.Тотално се пречупих.Последва период на затваряне, но постепенно повечето неща си дойдоха на мястото.Сега смея да кажа, че съм доста по-улегнала, по-зряла и най-вече, по-силна.Лятото имах още една връзка.Човекът беше прекрасен, за съжаление животът не го бе жалил и му бе дал доста грешна посока.Накратко беше наркоман и малко повече.За сметка на това беше прекрасен човек в същността си.Не знам дали го обичах, но определено държах на него адски много и го чувствах като упора.Ясно беше, че нямаме бъдеще-ние сме двата антипода..Разделихме се, но в мен не остана горчивина, а напротив-запечатала съм в главата си само хубавите моменти, които сме имали и ни най-малко не му се сърдя за моментите, в които ме е правил тъжна, знам че той не е виновен за тях и не мога да го съдя за това което е.Междувременно в семейството ми доста неща не бяха наред и много приятели, които съм мислила за истински ме оставиха сама точно в най-трудните периоди от живота ми досега.Беше ми гадно и криво, не виждах края на всичките ужасии, които ми се бяха насъбрали.
До мен на 100% остана само той, когото познавам откакто се помня.Винаги към него съм чувствала нещо повече от приятелски чувства, но никога не съм разбирала какви точно.Всичко се случи много бързо, дори все още не мога да го проумея.Заедно сме вече от един месец.Освен гадже, той продължава да ми бъде и приятел.Адски близо е до душата ми, дава ми смисъл и кураж да живея.Той ме подкрепя във всяко мое начинание и умее да ми покаже грешките ми по безболезнен за мен начин.Той успява да застане на моя страна дори когато не съм права.Той ме разсмива, когато искам да потъна вдън земя.Той е моят ангел, давам живота си за него...Единственият проблем, който имаме се корени в мен и го осъзнавам.Всичките трудности, през които минах ме направиха мнителна.Във всеки един момент, в който нещо съвсем мъничко и незначително излезе от контрол, аз се побърквам в страх да не го загубя.Задушавам го с въпроси от сорта на "Какво си мислиш?", "Какво искаше да ми кажеш?", "Защо мълчиш?" и най-вече "Има ли някакъв проблем?".Разбирам, че всеки би се побъркал, ако му задават подобни през 10 минути, но адски силно ме е страх да не го загубя, защото без него не виждам смисъл в живота си..Ще прозвучи адски лигаво, но се нуждая от него, за да бъда пълноценен човек.Държи се с мен като с кукла, която пази като окото си да не бъде наранена.Обичам го, знам че той също ме обича, надявам се с времето да мирна или поне да успея да потисна страха.

Благодаря на всички, които изчетоха темата и ще дадат мнението си .