Осакатеното тяло на полковника е своебразен символ на мрачното време на войната. Неговият образ е и смешен, и жалъл с изкуственото си достолепие, и трагичен в своята обреченост. Застаряващият офицер предизвиква страх, изразен чрез детайл от неговата външност: "Тоя албатрос придаваше на главата му израз на рис." Той е хищник и едновременнто с това жертва на своето хищничество и на времето, което го е създало. Полковникът е душевно сломен и все по-животинска става омразата му към сръбските военопленници. А в озлоблението си отмъщава на невинни хора. Родолюбив,честен и почтен, но въпреки това надменен, той носи всичко негативно, което войната изгражда у него и хората. Човек научил се да мрази, за него пленниците са презрени същества, незаслужаващи да живеят. Отношението му към тях се определя от възникналата националнополит ическа омраза, която войната изисква от хората, за да съществува. До такава степен тя го е обезличила ,чев творбата не се споменава лицето му. Чрез образа на полковника е внушено, че тя заплашва всчкакви нравствени идеали и ценности.

Командирът сполучливо си е избрал за ординарец войник, способен сляпо да се подчинява на заповедите и капризите му: "мълчалив и затворен в себе с, той ходеше като лунатик и сляпо изпълняваше заповедите на полковника." Спазвайки безпрекословенно наредбата да стреля по всеки непознат без предупреждение, той става прекия извършител на убийството. Войната обезличава хората и за тях остават важни само функциите им в обществото. Тя потъпква универсалните човешки добродетели.