Eдин от най-популярните, интригуващи и актуални със своята жизненост образи в българската литература е Бай Ганьо от едноименното произведение на Алеко Константинов. По своето обществено съдържание, както и по степента на художествено обобщение, образът на Бай Ганьо е гениален завършек на цяла галерия литературни герои, създадени от Алекови предшественици. Неговият прародител срещаме още в сатиричната поезия на Петко Славейков, в сатирата на Ботев, във фейлетоните на Каравелов. Творбата се ражда от сблъсъка между Алековата чиста и извисена личност и героите на епохата. В търсене на духовни ценности Щастливеца открива героите на своето време, а те са по думите на Пенчо Славейков „ чеда на новата епоха ". Духовен аристократ, идеалист и демократ, Алеко Константинов заявява целта и идеята, заложени в книгата: " С „ Бай Ганьо,, аз исках да покажа нравствената босота на тоя тип..."
В Алекоковото творчество патосът на новото време е трансформиран от епопеен, героически, какъвто го срещаме при Вазов, в сатиричен. Бай Ганьо е отркровен негатив на епопейния герой от предходните десетилетия. Профанирани са идеалите и целите. Героят изповядва нова, прагматична философия, която се стреми да реализира. Той не остава само на равнището на словото, а го трансформира в дело. Опитва се да пригоди модела на европейската цивилизация към родното, българското.
Образът на Бай Ганьо е събирателен, обобщаващ негативното в живота и той никога няма да загуби своята актуалност, няма да престане да бъде интригуващ, тъй като отрицателното, негативното, порокът никога няма да бъдат окончателно победени. В откъса от книгата са заложени няколко ярки примера на контраста „родно - чуждо”. Един от тях са кулинарните навици на Бай Ганьо. Чрез тях лесно можен да отличим „родното” от „чуждото”. Бай Ганьо утвърждава акта на хранене като максимално прагматизиран. Героят прекрачва всякакви задръжки и конвенции, което превръща поведението му в истинска атракция за чужденците.
„Увлечен от желание да се препоръча за цивилизован човек, бай Ганьо не можа да поеме право чинията със супата, която му подаде стопанката, и изля доста от нея върху масата и додето да му попречат, той събра една част с лъжицата и я изсипа в чинията си. Стопанката не искаше да му позволи да яде от тая супа, но той от деликатност загради чинията си с ръце и не искаше да му я меняват.”
Проблема за сблъсъка между две цивилизации с различно културно развитие се среща и в ртазликата на двете култури, заложена в самата храна. Супата, поднесена на трапезата у Иречек, символ на европейската цивилизованост, противостои семантично на традиционната ориенталска кухня – чорбата, подправена с гореща лютива чушка. Така вкусовата „екзотика” на лютивото, соленото и киселото се оказва мощен индитификационен символ на чисто българското, на родното, което помага на героя да съхрани чувството си за национална принадлежност в усоловията на непознатата другост.
„ – Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хляб ядете – учудва се бай Ганьо – На Българйята дай хляб; ние много хляб ядем; да не се хваля, ама с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изядам. Бас държа.”
Отношението на героя към храната се експлицира в умалителните лексикални форми като „хлебец”, „чушчица”, „винце” и др. – контрапункт на огромния му апетит, изразяващ се звуково в мляскане, грухтене, оригване и други нискокултурни прояви:
„А оригнах се, прощавайте; туй малко просташко пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!”
С понятието „човещина" се фиксира естествената връзка на човека с природата, с оная висша първична сила, която не може да се спаси, въпреки цивилизованата среда.
„Бай Ганьо” е творба, уникална с усложнениея статут на разказващата институция. Чрез образа на главния герой авторът изразява болката си от несъвместимостта на българското с евтопейското. По своя замисъл, оригиналност на идеи и стил, това произведение става оригинал - основа за всички последвали го опити, от една страна, да се осмее , бичува, заклейми лошото, низкото, некултурното, което ни съпътствува и ще продължава да съществува векове наред, и, от друга, да се утвърдят човешките добродетели и ценности.