Булевардната стена

[ScionOfStorm]

Булевардната стена

Застанах пред стената. Беше ужасно красива. Тя, не стената.

Всъщност, не бях виждал толкова красиво момиче. Захапал замислено цигарата, огледах внимателно порцелановото й лице и тъмните, задълбочени очи.
Някой доста сив мина покрай мен и дежурно хвърли реплика, изтъкана от лъжи и фалш.
- Красиво момиче, много красиво.
Кимнах и се обърнах да видя този сив, но той вече беше отпрашил по тротоара, проточващ се до края на хоризонта. Свих рамене и метнах цигарата по него, с надеждата някак да го уцеля. Което бе невъзможно, разбира се.

- Коя си ти? – попитах и запалих нова. Трябваше да ги намаля, но си го казвах сякаш от векове.
В началото не отговори, но после очите й проблеснаха и в тях се изви вятър от живец.
- Син Нанна.
- Това е мъжко име.
- Знам. И все пак са ме нарекли Син Нанна.
- Син Нанна, защо умря?
Красивите й очи се разшириха и в тях видях сблъсъка на светове и разпада на небеса. С уплашена нотка в ириса тя наклони леко глава.
- Аз не съм мъртва.
Помислих малко и реших, че няма смисъл да й развалям удоволствието. Питах я дали пуши и като тя кимна й дадох и на нея една, след което блажено двамата застинахме, дърпайки от отровния, сивкав дим.
- Защо стоиш сама покрай тази сива стена. Не те ли е страх, че някой ще ти направи нещо?
- Не, трябва ли? Хората са добри, и нощем съм оставала тук. Луната хвърля цветни отблясъци по този тротоар, стига да чакаш внимателно изгрева й.
Опитах по-тактично.
- Син Нанна, разочарова ли някого?
Погледна ме странно и с...разбиране?
- Да. – наведе глава и косата й се люшна като водопад от гарванови криле. – Родителите си. Най-близкият ми. Себе си. Живота...
В крайна сметка...знаеше.
- Извини ме, непознати, но трябва да си ходя у дома сега. Този път ще се върна, благодаря ти. – момичето се усмихна и очите й ме поздравиха прощално.
Знаеше. Но не искаше да повярва.

Кимнах й и размахах ръка – още с цигарата – в приятелски жест. Когато тя си тръгна повърнах – на същия този сив, лъскав тротоар. Няколко сиви се връщаха от работа и ме изгледаха с присмех, след което ме отминаха. Пооправих се, взех кърпичка и си изтрих устата. Вдигнах глава.

От некролога ме гледаха две спокойни, прекрасни очи. Беше починала много, много отдавна, затова и обветряният лист беше окъсан на места, сякаш забравен от всяка и всеки. 25.01.2005. Преди двадесет години...

Хвърлих отвратено цигарата, всякакво желание бе изчезнало в мен. С тежки крачки тръгнах по булеварда покрай стената. Стена, от която постоянно ме наблюдаваха мъртви черно-бели лица...докато не намеря своето там.

[Blab]

Нямаше да коментирам, но какво пък.

Какво ти даде срещата с момичето? Освети ли те, както предполага природата й? Май не. А защо не е угаснала? Самозаблуда? Надежда? Възродителен дух?
А твоят герой, той обезверен ли е? Смисъл ли не вижда? Слял ли се е със сивото наоколо? Чака, а очаква ли смъртта си?
Какво е посланието на текста можеш да споделиш при желание, защото не съм сигурна, че достигна до мен?

[ScionOfStorm]

Неверие в случилото се, по-скоро.

----

Иначе главният ми герой е също толкова мъртъв, макар физически да е жив. Затова и очаква некролога си някъде там.

Всъщност съм доста зле с изтеглянето на смисли - за мен е това /живите също са мъртви?/...но може и много други неща да бъде. Повечето неща, които ги пиша, ги пиша, за да излезе.

Оттам нататък...стават разклоненията.

[Blab]

Мерси.)
Значи се е получило.;

[GbSy]

Харесва ми, има емоция.
От онези кратки неща, които дават такова широко поле за размисъл.