Февруари месец по стечение на обстоятелствата почина последният ми дядо.Беше много болен и смъртта беше избавление от ужасните болки,които изпитваше всеки божи ден.Била съм в такива моменти,когота стои и се гърчи от болка,пищи изключително стресиращо-15те минути докато дойде линейката бяха ужасяващи.

Празнувахме 73-тия му рожден ден в нас.Вечерята мина добре,хапна,пийна за негово и наше здраве,говореше,смееше се
(в близост до смъртта често срещано явление е агонията,при дядо ми я нямаше)
Отиди в тоалетната и получи кръвоизлив заедно с урината,но само на мен ми направи впечатление,но изглеждаше по-скоро,като...наакано.
Излезе,всичко си продължи както трябва.Дойде време да си тръгва и почина на вратата в нас,стана,отиде да си обуе обувките и от нищото падна на земята.Бърза и безболезнена смърт.


Преодолях случката,хората умират и рано или късно се свиква с това.Не бях стресирана,нито обляна във сълзи,приех всичко със спокойствие.


Но всеки път,когато мина през вратата и си спомня,че там е починал човек-става ми неудобно,неконфортно,нещо ме стяга в гръдите,гадно е.


По-скоро споделям
не съм с намерението да искам събети,но един винаги е от полза.

Искам да се отърва от това гадно,неудобно чувство.