Всъщност вдъхновение за мен е Джим Морисън, въпреки че въобще не мога да се доближа до неговата гениалност.

Първа рожба



Странен и зловещ гласа
В тъмницата извиква жално.
“Момиче, къде си ти сега,
Кажи ми, моля, дай ми светлина.”
Защо реката все тъй плавно
Тече, тече и влива се,
Във вените ти – разпорени гладно?
“Момиче скъпо и малко,”
Проклетника отново се нададе,
“Аз знам за твоя зла беда,
Че утре ти не ще си вече малко.
Ще бъдеш хвърлена на зверове,
Които ден след ден ще те разкъсват.
И очите мраморни ти за векове
Ще чупиш от парчета що се пръсват.”
Зелени зъби се усмихват,
В устата слюнчена на тоз нещастник,
Но аз не знам защо така,
Той вижда в моята разпъната душа,
че съм човече малко,
Което тича без наметка,
че съм разбулена в нощта,
че моята обувка е гумена и без подметка.
Не съм аз хвърлена във пепелта,
Защото огньовете са ми събратя,
Не съм и счупена на стъкалца,
Защото скрежовете в моя дом отсядат.
Тъй дълго ми говори тоя странник,
Разпорен, погрознял, прегърбен.
Не ще дочакаме тоз прескъп заник,
Защото розите са вечно пъпки.
А капките роса не са дори и водни.
Подай ми захарницата, любими,
Да сипя тез солени сълзи,
Във чашата на твоята победа,
Във чашата на нашия съюз.
Ти знаеш по-добре от мене,
Ти знаеш премного, драги, мили,
Че щом момиче ти говори
Ти трябва да я слушаш и зачиташ,
Че щом тя иска да я слушаш,
Ти две очи ще си отвориш.
И розовите пъпки неразтворени,
В градината на таз година ще разлистиш.
Той каза ми:
“Остави тез листа,
Които розово, сияйно-чисти,
Разтварят само свойта грозота,
За този който безразлично ги разлиства.
Остави и капките роса,
Да паднат на земята, тежко-крехки,
И да се счупят с тишина,
Единствена за лястовиците умрели…”
Но аз затворих тази тежка книга,
Почистих и най-малкия прашец,
Повдигнах плавните реки на стана
И вземайки парче от плат,
Тъках в тъмницата омайна,
Докле онзи пак нададе глас.
Млъкни, не виждаш ли че върша,
Премного работа дори сега,
Когато казваш ми, че съм прекрасно нежна,
Дори и с таз прекършена глава!
“Главата ти, момиче малко,
Не знае що е то това,
Което хората засмяно-жалки,
Наричат просто самота.”
Нима ти казваш ми, прескъпи татко,
Че аз не знам какво е самота?
“Туй дъще аз изричам тук пред тебе,
Че ти не знаеш що е самота.”
Но как тогава тъй плачевно
Ридае моето сърце?
“Защото, дъще моя, ти усещащ,
Само плясъка на малкото врабче.”
Тогава тази чаша,
Пълна със угрижени сълзи,
И таз премяна изтъкана
От яростни прехвалени лъжи,
Пред теб остявам, тате,
Недокосната от мен и теб,
Ти знаеш по-добре от твойто чедо,
Какво да сториш в таз тъмница от камък и лед.
“Аз знам, детето ми,
Но искам,
да оставя тук на тебе всичко,
Защото нищичко на таз земя
Не ти е дадено на теб, дете мое едничко!”


Това е последното ми, получи се някак по-ведро от предишните.

Безоблачно



Хайде да спим върху облак
пухкав, розов, въздушен,
твойте пантофи крилати
в мойте коси да се сгушат.
Хайде да дръпнем дъгата
близо, по-близо в душата,
целуни с небесната страст
нашта мечта хвърковата.
Сияние виждам зад тебе,
Сияние, по-синьо от мрака,
по-нежно от бебешка кожа,
но с тъмна, разкошна позлата.
Не позволявай на бога Нептун
да преобърне нашия рай,
не позволявай на бойния щурм
да развали таз магия докрай.
Отвори свойте бели очи,
отвори ги със сините длани,
помогни ми да скоча оттам,
помогни да изгоня тез врани.
Оставете ни топъл покой,
оставете ни там да заспиме
и забравете думата кой
щом свободата си ревностно браниме.
Той е съгласен със мене
да се пазим от вашето варварско племе,
аз съм съгласна със него,
не ни пука, дори за вас да сме бреме!